Кризата изисква системна промяна: Послеслов на рецензента – Доц. д-р Пламен Пътев

ПОСЛЕСЛОВ НА РЕЦЕНЗЕНТА

“Главната структурна диспропорция и изходът от кризата”

Кризата изисква системна промяна [Автор: Румен Георгиев]

Това издание насочи моите мисли към фундаменталния въпрос за ролята на учения в съвременния живот. Масираното залитане към технократския подход, който изживява науката през последните де-сетилетия, за което, признавам, е допринесла и моя милост, като че ли не ни позволява да възприемем онази функция на учения – да задава и разработва неудобните въпроси, които обществото все още не смее или не е готово да постави. Това, което ние с читателите откриваме чрез настоящото издание е една добре свършена работа от страна на автора. В тази поредица от разработки проф. Румен Георгиев, доктор на икономическите науки, разкрива умението си да прави наука. Той поставя правилните въпроси на правилното време и на базата на изследвания дава свои отговори на тях.

Задачата, която стои пред всеки учен в областта на икономиката и управлението е да наблюдава, да анализира, да систематизира и да довежда изследванията си до модели за поведение. В това издание всички ние имаме възможността да оценим развитието на авторовите идеи и мисли като ги проследим в тяхната ретроспекция и директната им връзка с развиващото се в реалния икономически живот.

Бих искал да обърна внимание на факта, че неспокойният дух на учения се е проявявал през целия период, през който се говори за криза. Дадени са логични и доказани обяснения, развити са новаторски тези.
Бих споделил с уважаемия читател това, което аз лично научих от събраните от автора статии, доклади и интервюта в следните направления:

1.     Теоретичен анализ на икономическия фундамент, довел до съвременната финансова и икономическа криза

2.     Генезис на кризата в световната и българската икономика

3.     Какво да се направи за преодоляване на кризата

1. Теоретичен анализ на икономическия фундамент, довел до съвременната финансова и икономическа криза

Изходната позиция

Позицията, от която авторът тръгва и защитава, и която ние – читателите можем да открием във всички разработки, събрани в това издание е, че светът вече върви към оформянето на нов тип икономика, икономика с нов порядък, който изисква една съвсем нова система за управление и взаимодействие.

Още заглавието на изданието носи в себе си засилен драматизъм, драматизъм, който обаче е допълнен от оптимизъм. От една страна, разработката вещае драматизъм, който е обусловен от необходимостта от промяна, драматична и решителна промяна, която е необходимо да засегне основите на икономическата ни система. От друга страна, усещането за оптимизъм като че ли на пръв поглед е странно. Особено за онези икономически субекти, които с нетърпение търсят и най-малките знаци за да обявят кризата за приключила. Проф. Р.Георгиев е безкомпромисен тук – той по-скоро доказва, че е рано да се говори за съживление (все още “опипваме на дъното”). Но въпреки това, от всички събрани тук разработки лъха оптимизъм. Това е оптимизмът, с който ученият гледа на света около себе си. Този оптимизъм е породен от ясната визия на автора кои са причините за възникването на кризата и какво би следвало да се направи в такава обстановка.

Финансизацията

Бих искал да обърна внимание на уважаемия читател върху идеята за така наречената финансизация на икономическите отношения, развита от проф. Р.Георгиев още в начелото на кризата (стр. 9-15). Опитността на автора му е позволила да открие едно постепенно зародило се противоречие — а именно противоречието между засиленото влияние на финансовите елементи в живота на икономическите агенти от една страна и все по-малката информираност и възможност за въздействие на същите тези агенти, от друга.

Подобно противоречие, но в макроикономически аспект, е противоречието между собствеността и мениджмънта, до което развитието на капитализма е довело през Х1Хвек. С разрастването на капитала се увеличава и броя на акционерите. Това от своя страна води до състояние, при което акционерите са все по-неинформирани и следователно, ролята им при вземане на управленските решения е все по-малка. За сметка на мениджърите, които са много по-информирани и въоръжени с повече инструменти за действие. Така се получава добре познатото противоречие на представителството (agency theory). При възникване на това противоречие, в обществото се налага коренна промяна на обществените отношения чрез тяхната регулация. Тогава, чрез държавна регулация, възниква статутът на публичното акционерно дружество, акциите на което следва да бъдат търгувани само на фондовата борса и цената им задължително трябва да отразява цялата информация за предприятието. Така в макроикономически аспект се е формирала тази система на организация на капиталистическото производство, което познаваме и до днес.

Подобно по сила и значение на това противоречие, но този път в макроикономиката, е описаният и анализиран от автора процес на нерегулирана финансизация на икономическите отношения. Съгласен съм с автора, че в съвременния свят се е достигнало до състояние, при което икономическите субекти се оказват информационно неадекватни на засиленото въздействие на финансовите елементи в живота им, което води до значителни рискове (стр. 10). Достигнато е до противоречие, което може единствено да се разреши като се въведе нова регулация на тези отношения. Какъв е генезиса на това противоречие:

а) Възникват огромни по обем квази-пари, които са алтернатива на традиционната кредитна експанзия, на традиционното “правене на пари”. Това става чрез множеството деривативни инструменти, които се емитират при слаби регулаторни механизми;

б) Засилена секюритизация, която обвързва реалните активи с тези квази-пари;

в) Управление на риска чрез финансови инструменти, което прак-тически прехвърля риска към неинформираните субекти, а други иконо-мически агенти реализират монополни печалби заради достъпа си до привилегировани финансови мрежи.

Като резултат от нерегулираната финансизация се получава дефор-мирано стимулиране на инвестирането в имоти и средства на разкош вместо в производствени активи. И както отбелязва автора, символ на икономиката и на съвременния капитализъм вече не са големите капи-талистически производствени компании, а инвестиционните банки, фи-нансовите компании и организациите на знанието, които в по-голямата си част остават неизвестни за публиката. Няма по-образно описание на противоречието на съвременната икономика от този иронично представен факт (стр. 14-15). Считам, че това е една много дълбока идея и дълбочината й при всички случаи ще повлияе на развитието на науката.

Главната структурна диспропорция

Според автора, резултат от финасизацията на икономиката е проявлението на дълбоки структурни диспропорции. Анализирането и опасването на тези диспропорции е толкова задълбочено, че ние – читателите на това издание откриваме появата на една нова парадигма. Аз бих нарекъл откритата и защитена от проф. Р.Георгиев теоретична интерпретация на системния анализ на причините за съвременната ико-номическа криза като “тенденция на главната структурна диспропорция”. Последователно във всички разработки на автора, събрани тук ние виждаме формулирането на тази тенденция и нейното интерпретиране в теоретичен модел по преодоляване на кризата.

Същността на тенденцията на главната структурна диспропорция се състои в силното разминаване между рентабилността (печалбата) на финансовите потоци и рентабилността на потоците от продукти и услуги в реалната сфера (стр. 38, 58 и др.). Това разминаване поражда противоречия, които ако не бъдат регулирани водят естествено до кризисни състояния.

Резултатът от проявлението на тенденцията е липсата на инова- тивна среда за развитие на нови инвестиции. Поради диспропорцията, печалбата от финансовите потоци е многократно по-висока от печалбата, създавана в реалната икономика. Така например, инвестиционните банки успяват да реализират огромни доходи от деривативни инструменти, изградени върху имоти или кредитни договори. В резултат, обществото вместо да насочи ресурсите си към иновативни инвестиции, огромна част от неговите ресурси са насочени към производство на средства за разкош и имоти. Това води до потискане на възможностите за бъдещо развитие и в крайна сметка спиране на възходящия тренд на производството, т.е. достигане на състояние на криза.

2.    Генезис на кризата в световната и българската, икономика

Причината и последиците от възникването на кризата

Уважаемият читател вече е затрупан от множество анализи, статии, изследвания, които се появяваха в течение на развитието на кризата. И всички ние – икономическите субекти сме били или сплашвани или успокоявани от разнопосочните изводи, които са давали тези анализи. Всички те са били насочени към това да предвидят доколко дълбока ще е кризата, колко ще пострадат икономическите субекти, кога ще започне растежът. Бяха изписани множество статии и анализи за това как спукването на балона на недвижимите имоти доведе до краха на американската, а от там и на световната икономика. Но всички тези писания като че ли остават в сферата на непълното представяне на истината.

В настоящето издание ние виждаме една последователна позиция, основана на задълбочен системен анализ. Дори само следствие на този анализ ние бихме били убедени, както проф. Р. Георгиев успешно прави, че причината не е спукването на балона с недвижимостите. Според изводите на автора разбираме, че ако не беше този балон, то тогава би се появил друг такъв балон, който също би довел до същите резултати. Не в балоните е проблемът. Основната, достатъчно задълбочена и аргументирана причина за кризата, е натрупания от десетилетия дебаланс между БВП, съвкупния дълг, доходите на населението, лихвените проценти и корпоративните печалби в американската икономика (стр. 19-20). Дебалансът между тези показатели направи традиционния монетаристки подход (или както многозначително го нарича проф. Р. Георгиев “кешов подход”) за управление на икономиката неефективен за справяне със ситуацията. И затова всяко използване на традиционния инструмент за управление – промяната на базисния лихвен процент, престана да предизвиква промени в другите макроикономически показатели. Следователно, необходими са нови политики в управлението на икономиката, които да насочат усилията на обществото към преодоляването на трупаните с десетилетия дебаланси.

Интересно е, че още в зората на задаващата се криза авторът ясно е формулирал възможните последствия от нея, които ние днес изпитваме. Първо, кризата ще засегне средната класа, защото тя изкуствено е била създадена с изкуствено потребление. Второ, кризата ще доведе до намаляване влиянието на богатите хора. Трето, кризата ще предизвика засилено групиране на страните – една малка група богати страни и огромен брой бедни държави (стр. 23-24).

Банковата система на страната ни в началото на кризата

Системният подход за анализ на проф. Р. Георгиев му е позволил още в началото да диагностицира онези противоречия в банковата система, които неминуемо, ако не биха предизвикали криза, то биха усилили нейното въздействие върху българската икономика. Първото противоречие, което се натрупва в банковата ни система през първото десетилетие на ХХ-1в. е изключителният ръст на потребителското кредитиране. Това предизвика ситуация, при която в основата на банковото дело бе поставено състезанието за срокове и лихвени проценти, а не качествата на кредитополучателя и последствията от невръщането на кредита. Това естествено води до засилен риск на банковата система (стр. 16-18). Второто противоречие е създадено от собствеността на банките – почти изцяло чуждестранни. А това предизвиква невъзможност за адекватна масирана реакция от страна на българската държава за подпомагане на една или друга банка.

Фондовият пазар в България и икономическата криза

Авторът не е пропуснал да направи и някои, макар и по-общи анализи за развитието на фондовия пазар. Бидейки изкушен да прилагам научните методи при конструирането на инвестиционни портфейли в България моя милост, по същия начин както проф. Р. Георгиев, достига до извода, че неприлагането на сериозни методи за анализ и определяне на стойността на акциите е един от съществените недостатъци на българския фондов пазар. Този недостатък е съществено причина за срива в цените на акциите на българската борса, който е в пъти по-голям отколкото спада на другите фондови пазари. За съжаление, доскоро на българския пазар властваше емоцията и спекулативното отношение към инвестициите и, позволявам си да кажа, липсата на професионализъм при анализа на реалната стойност на акциите.
Аз бих доразвил идеята на автора, ако разбира се, това може да се приеме за уместно от страна на читателя, по отношение на ограничаването на емитирането на ипотечни книжа, издавани от физически лица (стр. 33-34). Бих допълнил, че в България такива ипотечни книжа не успяха да се наложат преди кризата и затова не предизвикаха затруднения на фондовия пазар. Появиха се обаче акции на акционерните дружества със специална инвестиционна цел (АДСИЦ), които по своята същност са също ценни книжа, нямащи пряк източник на доходност, както се изразява автора. Преди кризата пазарната капитализация на АДСИЦ можеше да се съпоставя с пазарната капитализация на производствените предприятия. Това означава, че огромен ресурс на обществото ни е бил вложен в имоти, които по логиката на проф. Р.Георгиев са неефективно разходване на обществено богатство. Ето защо определено считам, че балонът при АДСИЦ е също съществен фактор, съдействал за резкия спад на българския фондов пазар.

Външните финансови дебаланси, като проявление на главната структурна диспропорция в България

През целия времеви период, през който са били създавани и публикувани събраните в това издание разработки, авторът последователно и системно развива и налага тезата си, че кризата не е плод на временни проблеми в един или друг сектор, а е естествено следствие на главната структура диспропорция. И като следствие от този систематичен анализ, още в началото на 2009 год. авторът идентифицира основните дебаланси, които на практика са проявления на тази тенденция в България (стр.44-50). На първо място, това е дебаланс, породен от дефицитът по текущата сметка – факт, който според автора, е по-скоро индикатор, а не причина за икономически дистрес. Второ, дебалансът в капиталовата сметка, предизвикан от това, че входящите парични потоци не са насочени основно към инвестиции, а и към потребление. Трето, противоречията в структурата на съвкупния дълг на страната, възникнали следствие на засилената роля на частния външен дълг. Четвърто, дебалансът във външната търговия. Отчитайки тенденцията на главната структурна диспропорция, равновесие може да бъде постигнато само ако дефицитът в търговския баланс е съпоставим с вноса на инвестиционни стоки. В страната ни това равенство е нарушено.

Съвкупният външен дълг и междуфирмена задлъжнялост

Когато се разглежда държавния външен дълг, като че ли ситуацията изглежда оптимистична. Когато обаче проф. Р.Георгиев поставя ударение не върху държавния, а върху съвкупния външен дълг на страната, изводите които можем да направим от позициите на международните сравнение, приведени от автора, стават тревожни (стр. 51-53). Обемът на дължимите краткосрочни кредити се изравнява с експорта. Съотношението на износа към съвкупния външен дълг е на опасно ниво.

Направените от автора анализи водят до категоричното заключение, че бързото развитие на икономиката на България през първото десетилетие на ХХ1в. се е основавало изцяло на нарушаване на балансите. Това води до диспропорции, които не позволяват по-нататъшно възходящо развитие. Необходимо е реализирането на последователен стратегически план по регулиране на балансите.

Един от тревожните симптоми за наличието на дебаланси е огромната междуфирмена задлъжнялост в страната (стр. 31-33; 62-63). Формулата, показваща взаимовръзката между възловите параметри на паричния поток в икономическата система, разкрива високи критични равнища на тази взаимовръзка, а именно:

БВП:Съвкупен външен дълг:Вътрешна междуфирмена задлъжнялост = 1:1:2

Авторът тук е категоричен, че ако е необходимо, следва да се престъпи към крути мерки (допуска се дори и временна национализация на закъсалите предприятия), но в никакъв случай не бива да се стига до ефекта на доминото, при който невъзможността за разплащане у един икономически агенти се отразява по цялата производствена верига.

Общата стратегия, генералните посоки, които предлага проф. Р. Георгиев при такива нива на дебаланси и взаимовръзки в паричния поток “се свежда както до стимулирането на вътрешното потребление, така и до насърчаването на експортни производства и иновации по овладяването на нови пазарни ниши, не само и не толкова в Европейския съюз,колкото извън него. Такава тенденция вече се заражда. С това България не само би намалила външните си финансови дебаланси, но и би допринесла за увеличаването на принадения продукт на ЕС и усилване на свой рейтинг и позиции на европейския и световните пазари” (стр. 96).

3.    Какво да се направи за преодоляване на кризата?

Лихвеният процент и мястото му в системата на управление на икономиката

Сблъсъкът на интереси при приложението на паричната и фискал- ната политика е едно от най-големите предизвикателства за съвременните макроикономцсти. Особената роля на централната банка у нас, породена от системата на валутен борд обаче прави невъзможно приложението на традиционните подходи за провеждане на парична политика. Това състояние изисква и специфични методи за управление. За съжаление, както констатираме от анализите на проф. Р. Георгиев, българската централна банка не е изнамерила такива. По този начин, паричната политика е изцяло зависима от фискалната и така се губят възможности за активно въздействие върху икономиката.

На първо място, определянето на основния лихвен процент е па- сивно. В началото, когато той се определя на базата на доходността до падежа на съкровищните бонове, значението му бе второстепенно – в подчинена зависимост от фискалната политика на държавата. В последствие – когато за база за определянето на основния лихвен процент се възприема междубанковия лихвен процент, ролята на този икономически регулатор допълнително бе занижена, защото всъщност ОЛП следва политиките на частните търговки банки. Следователно, основният лихвен процент изобщо не е инструмент за управление. Нещо повече, спецификата на неговото определяне води до ситуация, при която централната банка не може да участва в управлението на риска на икономиката въобще чрез този инструмент. Така например, ако лихвените проценти по валутата използват за база LIBOR, който е управляема величина (зависи от монетарната политика на чужди централни банки), а за левовите стойности – SOFIBOR, който е неуправляема величина (резултат от политиките на търговските банки в България), то рискът всъщност остава не само неуправляем, но и допълнително усложнен (стр. 71-72).

На второ място, определянето на лихвената надбавка също среща своите специфики при българската икономическа практика. От представените ни анализи, ние – читателите, заедно с автора стигаме до следните изводи (стр. 75-79):

• Наблюдава се толерантност към кредитния риск;
• Увеличаване на приходите на търговските банки при приемливо ниво на лихвения марж;
• Поддържат се нормални стойности на разходите по издръжка на банките;
• Плавно намаляват печалбите на търговските банки, което е породено от необходимостта от провизиране;
• Рисковите експозиции на банките са в зоната на допустимия риск.

Всичко това говори за стабилност на банковата система. Но това, както отбелязва авторът, не е основателен повод за очакване за бъдещо по-съществено снижаване на лихвените равнища. Рязко спадане на лихвените равнища няма да се постигне и с призиви на различни субекти към банковата система едностранно да намали лихвите. Не е рационално и очакването за устойчиво понижаване на лихвените равнища вследствие на евентуално повишаване на кредитния рейтинг на страната ни. Това повишаване е цел на правителството и то с всички сили се стреми да го постигне. Според автора обаче, няма пряка връзка между рейтинга на страната ни и лихвените равнища, по които се отпускат банковите кредити. Това е така защото банките или набират средства от вътрешния пазар или от банките-майки, чиито кредитни рейтинги са съвсем различни от тези на страната ни. По този начин, кредитният рейтинг на България влияе единствено върху цената на финансирането на проекти на правителството, докато цената на ресурса на търговските банки почти напълно не се повлиява от него.

Основните фактори, влияещи върху бъдещото движение на лихвените проценти, които авторът изтъква като решаващи за настоящия етап в развитието на икономиката на страна са: 1) лихвените проценти по депозитите, 2) ликвидността на банките и 3) рисковата надбавка на кредитите в чужбина. Лихвените проценти по депозитите са силно завишени поради депозитната война между банките, но очевидно, че тя вече е отминала. Очакванията са за плавно спадане. Ликвидността на банките е значително подобрена, което се доказва от спадналата активност на междубанковия пазар. Следователно, отново имаме основание за очакване на движение към понижение. Третият елемент – рисковата надбавка на кредитите в чужбина е обвързана е банките-майки, които са собственици на търговките банки, опериращи на територията на страната ни. Тук също се засилват очакванията към лек спад (стр. 79-84).

Откъснатото от другите пазарни условия снижаване на лихвите, обаче, не е панацея за икономиката, напротив, възможно е възникване на нова рискова ситуация ако нивата на лихвите се понижат до стойности, които биха довели до изтегляне на парични средства от банките от страна на икономическите агенти и тяхното насочване към валута или други възможности. Затова проф. Р. Георгиев счита, че е необходимо да се въври към “създаване на технология на действена парична политика, изградена на база на конкуренцията и изкуството на баланса”. В тази връзка правителството и другите държавни органи трябва да поемат по-ясни отговорности не само относно насочването на средства от фискалния резерв за подкрепа на ликвидността на банковата система и насърчаване на кредитирането, но и относно “използването на средства от български социални фондове и целеви външни държавни кредити за възвратно финансиране чрез държавни банки и фондове на ефективни, контролирани от тях програми и проекти”. В поемането на такива конкретни отговорности авторът вижда едно от водещите условия за системна и резултатна парична и лихвена политика (стр. 84).

Системността на политиките за преодоляване на кризата

Проф. Р. Георгиев разглежда паричната политика като част от ця- лостна система от конкретни публични политики и програми за действие на публичната и бизнес администрацията в страната, първо, по регулирането на финансовото взаимодействие на националната икономика с глобалния свят (“глобални дебаланси-финансови дебаланси на българската икономика”), и второ, по утвърждаването на производителността на икономическите системи по паричен поток за единица време вътре в страната във водещ критерий за всички управленски решения, свързани с кризата. Системният инструмент за това авторът вижда в организацията на решенията на различните равнища на управление на принципите на проектния мениджмънт и програмното бюд- жетиране при използване не само на средствата от ЕС, но и при всички други видове финансирания. Става въпрос за насърчаване на програми и проекти в областта на: ■ производството и износа на екологично чисти земеделски продукти, лекарства и медикаменти; • внедряването на системи за тотално управление на качеството в основните звена на медицинския, научно-образователния, туристическия и застрахователния сектори; • създаването на съвременна индустриално-логистична мрежа, оптимизираща транзакционните разходи на икономическите агенти; •реализирането чрез публично-частен интерес на крупни, но и систе- мообразуващи за българската икономика проекти; • защитата на населението от ценови шокове в енергопотреблението и др. (стр. 94-95).

От системни позиции моделът за излизане от кризата на проф. Р. Георгиев е модел на „потока и трансформацията” и е отворен за допълване и с други „конкретни предложения за програми и проекти, пряко влияещи върху максимизирането на производителността на системата по паричен поток за единица време, за реализирането на които държавните органи трябва да поемат върху себе си своя дял от отговорност” (стр. 94). А ако трябва да отговоря на въпроса до какви промени води моделът, моят отговор е еднозначен-той дава икономическа рамка за систематизиране на производството и отбора на конкретни публични политики и програми за действие за излизане от кризата и активно след кризисно развитие на страната. Вие сами можете да прецените до колко това е важно за българската икономика като „част от обкръжаващата среда от глобален финансов и икономически поток” и как би съдействало за нашата „способност към самоорганизиране, промяна и самообновление” и за „стремеж към тъждественост” с процесите, определящи развитието на световната икономика.

Убеден съм, че уважаемият читател е получил посредством тази книга удовлетворение от срещата си с проф. Румен Георгиев. Вярвам, че тя ще бъде полезна за изследователите, студентите, макроиконо- мистите, изкушените от науката хора и всеки, за когото темата за кризата не се заключва само до въпроса „Кога ще се оправим?”. Това издание ни кара да се замислим, променя ни представите за действителността и ни прави да сме с една съществена стъпка по-близо до истина.

м. февруари 2010 г.

Доц.    д-р    Плачен    Пътев

За книгата:

Стопанска академия – Свищов
КРИЗАТА ИЗИСКВА СИСТЕМНА ПРОМЯНА
Първо издание София 2010
Рецензенти проф. д.ик.н. Нансен Бехар, СУ „Св. Климент Охридски” доц. д-р Пламен Пътев, Стопанска академия – Свищов Предпечатна подготовка “Софттрейд”
Корица Данаил Сандалски Печат “СИМОЛИНИ-94”
ISBN 978-954-334-106-1
Издава “СОФТТРЕЙД” тел. 02/9575998 GSM: 088/843 50 53 e-mail: rosimiteva@hotmail.com; stayka@abv.bg