- Господин Георгиев, напоследък се оказахте пророк. Едва ли не всичките ви прогнози за развитие на ситуацията у нас се оправдават. Не ви ли тревожи това?
- Не правя нито пророчества, нито дори прогнози. Просто познавам нещата в икономиката, рефлексивните й връзки с политиката и с участниците в икономическите процеси и се старая да не ги крия от нашата общественост. С други думи, наричам нещата с техните собствени имена, такива, каквито те се формират реално, а не такива, каквито някой би искал да ги види. Но ситуацията в страната наистина ме тревожи, и то с това, че днешните ни управници изобщо не искат да видят реалността и се стараят да я прикрият зад всякакъв род митове, плашат ни с несъществуващи опасности, а истинските се опитват да омаловажат. Изобщо, въпреки че нашите управляващи се представят за модерни, те остават в начина си на мислене болшевики, стараят се на всяка цена да подменят реалността с измислица. Ето това е най-опасното за нас всички днес.
- Като че ли не откривате нищо ново. Комунистите са такива, каквито са. Едва ли някой у нас вече им вярва?
- Но лъжата в случая се крие зад много и наглед убедителни „експертни“ съждения. Промени се и речникът на традиционната комунистическа митология.
- Да, разбира се, замениха политикономията на социализма с „икономикс“…
- По-опасно е, че те подменят смисъла на конкретните реалии и по този начин дезориентират не само нашата общественост, но и хората навън.
- Какво конкретно имате предвид?
- Ами вземете хиперинфлацията. Този напълно реален икономически феномен се превръща в някакво ужасно плашило, в нещо като кошмарен апокалиптичен звяр. А това парализира хората, лишава ги от съпротивителни сили.
- Но последиците от хипер инфлация та са наистина ужасни за много хора у нас?
- Без съмнение да. Но хиперинфлацията не е звяр, а само симптом на това, че икономиката ни е на „смъртно легло“. Какъвто симптом е и свръхвисоката температура при тежко болния организъм. Тя трябва да се овладее, за да не загине организмът от нея. Но тя е и естествена реакция на съпротивителните сили на организма. И лекуването му не може да стане единствено като тя се сваля или не се допуска да прескочи смъртоносната граница. Нужно е да се въздейства и върху основните фактори, пораждащи тази свръхвисока температура. А какво правят днешните управници? Те просто пускат повече пари на пазара, като планират от 1 февруари да увеличат пенсиите и бюджетните заплати със … 100 процента. И това е всичко.
- А какво според вас трябва да се направи?
- Първо, по заплатите и пенсиите. Мярката е нужна, но реално тя значи, че сумите ще се получат в най-добрия случай в края на февруари. А познавайки тромавите ни финансови служби, съмнявам се, че и тогава ще стане. В същото време се говори много за невероятния инфлационен натиск на тези 100-процентово увеличени заплати и пенсии. Голям ли ще бъде този натиск, след като днес, в началото на февруари, цените вече са скочили двойно и тройно в сравнение с началото на годината? Какво ли ще значат тези увеличени заплати и пенсии след един месец? Нищо.
Много по-адекватно днес би било не изоставащо, а изпреварващо темповете на инфлационните процеси компенсиране на доходите, съпроводено със съответно въздействие върху основните фактори, пораждащи хиперинфлацията. Друг изход практически липсва. Само контролираното и навременно компенсиране на доходите в комплекс с въздействия върху факторите би могло да окаже позитивен, стимулиращ ефект върху пазара. А значи и върху производството. Отпушването на пазара и производството наистина ще засили обезценяването на лева, но за сметка на това ще се отпушат стопанските процеси.
- Говори се, че у нас хиперинфлацията се проявява не в условията на свръхпроизводство, а в условията на дефицит?
- Да. Но каква е причината за това. Казват, че това е доминирането на държавната собственост. И това наистина е фундаментален фактор. Но от гледна точка на възможностите за бързо въздействие днес най-важен е факторът мотивация. Мениджърите и трудовите колективи не са мотивирани да произвеждат, да търсят нови пазари в страната и в чужбина, не са мотивирани да действат активно в пазарното пространство изобщо. Защо? Защото те виждат, че няма обективна оценка на техните усилия, няма потребление, няма порядък и доверие. Държавата не подпомага с нищо завоюването на чужди пазари. Оттук трябва да се започне – от доверието, порядъка, потреблението…
- Не виждат ли това управниците?
- Виждат. Те не са наивници. Точно затова създават мита за хиперинфлацията като независещо от тях бедствие, а ефектите от неговите безчинства описват като хипотетични и възможни едва в бъдеще. Това е общо свойство на комунистическата митология: хората да бъдат принуждавани да живеят извън времето, в постоянно напрежение, че нещата ще станат утре, а не днес. Оттук и предизвикателството за последното „пророчество“, както вие нарекохте публичния ми призив след трагичната нощ на 10 януари: „Политици, не шикалкавете! Хиперинфлацията е факт.“
Користните интереси на управниците, за да не се предприемат конкретни действия във времето, са свързани с много неща. Основно е интересът на „кредитните милионери“, които се облагодетелстват тъкмо от темповете на обезценяване на лева. Както и тези, които са изнесли награбените долари овреме. Сега те ще могат да изкупуват всичко на безценица. Точно техните интереси днес защитават управниците, без да си дават сметка за цената, която ще платим всички ние, обществото.
Втората мотивираща бездействието причина са личните и на приятелски кръгове интереси. Ако се вземат навременни мерки за оживяването на пазара, шанс получават дребните участници в производството, а и позициите на „приятелските кръгове“ стават по-уязви- ми. Възникват „непредвидими“ обстоятелства, засилва се конкуренцията. Всичко това не харесва на нашите модерни леви. Те искат пълното господство ако не в обществото, то поне в икономиката. И тази цел оправдава средствата – поставяне на милиони българи пред реалната перспектива да не оцелеят в близките няколко месеца.
- Налага се изводът – днешните управляващи трябва час по-скоро да си отидат от властта?
- Точно така и точно тук виждам действието на още един заплашителен мит, разпространяван от нашите управници. Поредните им „хитрости“ се свеждат до лозунга – програмно, експертно и коалиционно правителство на националното спасение. Като че ли лозунгът е съблазнителен. Отново всички заедно ще се сплотим… около партията майка и така ще оцелеем. И ето поредната лъжа.
Първо, откъде ще дойдат в днешната ситуация тези „независими“ професионалисти и експерти. Естествено от средите, контролирани и манипулирани от БСП. А както вече на всички е ясно, в тази среда истинските професионалисти и експерти просто не виреят. Те отдавна не само са напуснали партията майка, но и се отвратиха от нейните маневри с цената на всичко да остане на власт.
Доказателство за това е и пълната парализа на първото социалистическо правителство. Конституцията не му пречи то да действа адекватно на ситуацията, но то просто не може.
Второ, едно неангажирано политически, т. е. неразполагащо с реалното доверие на обществото правителство не може да бъде национално отговорно. Това ще бъде национално безотговорно правителство. В днешната ситуация нито в страната, нито навън някой ще се съобразява с правителство, висящо в безвъздушното пространство на парализирания парламент. Такова правителство не е възможно да води дори и чисто техническите аспекти при преговорите с нашите външни партньори. Изходът е един – служебно правителство с широко обществено доверие и оттук – имащо реална социална перспектива. То ще може да започне преговорите не само технически, но и съдържателно, защото зад него ще стоят обществената подкрепа и доверие. Отговорностите на президента и опозицията за ефективността на това правителство са огромни.
- Не са ли малко двата или три месеца, с които ще разполага това правителство?
- Наивно би било да мислим, че преговорите биха могли да започнат и да се завършат в тези срокове. Но имащо обществено доверие и перспектива правителство би могло да взема отговорни решения веднага, то би могло да създаде необходимите предпоставки пред международните финансови институции. И най-вече то би могло да спре процеса на разпад в обществото, да отстрани умъртвелите и гангренясани структури.
- Това не значи ли прословутата „чистка“?
- Отново попадате на любима митологизирана тема – идва „синята метла“, която ще помете нашите здрави кадри! Голямата опасност обаче идва не от това, а от самото разбиране за чистката като проста подмяна на хората при запазване на местата, на множеството синекурни длъжности – членове на надзорни и управителни съвети в държавни предприятия, помощници, контрольори и т. н. Управниците не само плашат своите симпатизанти и ги сплотяват срещу останалото общество. Те подменят проблема изобщо и по този начин извращават смисъла на реалната перспектива в развитието на нашето общество.
„Чистка“ наистина е необходима, но не на хората, а на местата, на самата структура. Трябва да бъдат радикално променени стопанските отношения и системата от функции и отговорности в стопанския организъм. А това не може да стане без смяна на хора, но главно – чрез радикални структурни промени. И тук виждам цялото коварство на днешните ни управници – те като че ли подканват опозицията да влезе в заварената стопанска система. Защо ли? Защото това веднага би корумпирало повечето „нови“ хора. Те просто биха сменили старите, без да се промени системата. С други думи, митологията съвсем целенасочено подменя радикалните структурни реформи с баналната „битка за кокала“.
- И все пак вашите прогнози за развитието на ситуацията?
- Повтарям, не съм метеоролог, още повече гадател пророк. Не обичам да гадая или да обсъждам абстрактни възможности. Напрежението расте и това е положителен фактор в ситуацията, ако той се използва конструктивно. фактор на времето. Все по-малко остава пространство и перспектива за комунистически маневри. Все по-радикални стават исканията за тотално отстраняване на управляващите. И всяко „забавяне“, всеки опит да се задържат на власт още малко ще намалява техния шанс да запазят каквото и да било от награбеното, а на партията си – да запази мястото си на коректив в политиката на гражданското общество.
Разговора води Юлиана ДИМИТРОВА
Статията е част от в. Демокрация
04.02.1997 г.
