Юлската концепция на нашата партия определи като основни направления за революционно преустройство на икономиката разширяване на самостоятелността на предприятията, засилване на тяхната икономическа отговорност на основата на стопанската сметка и самоуправлението и повишаване качеството на централизираното планово ръководство чрез концентриране на усилията му върху стратегическите проблеми на научно-техническия прогрес, пропорционалността на социално- икономическото развитие и усвояването на икономическите лостове за управление.
Тези две направления не са взаимноизключващи се, а диалектически взаимносвързани. Именно реализирането им в диалектическа взаимо-връзка е възелът и една от основните трудности при усъвършенствуване на управлението на съвременния етап.
1. СТОКОВО-ПАРИЧНИТЕ ОТНОШЕНИЯ И СЪОТНОШЕНИЕТО СТОПАНСКА ДЕМОКРАЦИЯ И ИКОНОМИЧЕСКИ ЦЕНТРАЛИЗЪМ
Социализмът създаде условия за появата на нови, органически присъщи му стопански мотивации. Те се базират на обществената собственост, която е определяща черта на социалистическия начин на производство. Трудещите се, както предвиждаше и Ленин, станаха работници и служещи на единен „всенароден синдикат“, негови съсобственици и състо- пани. Това е решаваща предпоставка за формирането на принципно ново отношение към труда, към обществените ресурси, но не и автоматична гаранция за действително стопанско отношение на всички трудещи се към обществената собственост. Условията за формиране на висока трудова активност и действени стопански стимули не могат да бъдат еднакви за всички етапи на развитие на новия обществен строй — например за етапа на индустриализацията и за етапа на развития социализъм. Времето изисква да се развиват съответно както формите на реализация на обществената собственост, така и цялата съвкупност от икономически и обществени отношения на социализма. А социалистическата обществена собственост започва да съществува най-напред със законодателниактове на народната власт едва след което следва и „обобществяването на дело“. Животът показа, че то изисква отчитане и развитие на реални стоково-парични отношения.
Прякото планово ръководство на цялата трудова дейност на базата на обществената собственост, което води към реализиране на труда като обществено необходим, се сблъсква не само с определена ограниченост на нашите познания за всички страни на непосредствените разходи на труд като обществено необходими, но и със съществуването на обективно обусловени индивидуални и групови интереси и стимули. Обективно обусловените интереси на индивидуалните и колективните стокопроизводители на дадения етап на развитие не могат да бъдат приведени в съответствие с интересите на обществото, а следователно и с определен оптимум по друг начин освен чрез съпоставянето им с интересите на трудещите се като потребители на отделни групи стоки. А това може да стане само чрез използуването на стоково-паричните отношения. Ако те не се използуват, интересите на стокопроизводителите се изолират от съпоставяне и определено конфронтиране с интересите на потребителите и възниква опасност от реализиране на отделни групови и индивидуални интереси за сметка на общонародните интереси.
Затова стоково-паричните отношения представляват важна отправна точка при разглеждане на съотношението на стопанската демокрация и икономическия централизъм при социализма.
Марксистката политическа икономия винаги е различавала в стоката две страни, две свойства — стойност и потребителна стойност. Стойността и потребителната стойност, от една страна, взаимно се предполагат и не могат да съществуват самостоятелно, а от друга страна — взаимно се изключват.
Вътрешните противоречия на стоката са противоречия и на двете страни на труда, вложен в нея, а именно на абстрактния и на конкретния труд.
Реалното определяне на стойността на стоките, реалното определяне на обема на абстрактния труд като обществено необходим труд, вложен в стоките, в крайна сметка се осъществява на основата на пазарните отношения, т. е. на основата на цялото множество от договаряния между потребителите и производителите, между купувачите и продавачите, къде- то се съпоставят и разходите, и резултатите, и цялата система от взаимодействуващи фактори, проявяващи се в търсенето и предлагането. Налице е уникална по своята сложност система, която при огромното количество обменяни продукти може адекватно да бъде описана само в „без- крайномерно“ пространство. А това означава, че кибернетичните системи, успешно изпълняващи в технологическите процеси разнообразни функции, не могат в качеството на фактор за комплексно, планово ценообразуване да заменят пазара, с помощта на който се съпоставят разходи, резултати, фактори на търсене и предлагане и т. н.
Всеки, който утвърждава, че стойността може да се определи на база разходи, видимо е длъжен да докаже, че К. Маркс не е прав в своите обосновки и твърдения за невъзможността тя да се формира извън пазара. Учените и практиците, заети с такъв безперспективен труд, обаче отминават мълчешком тази постановка на К. Маркс, отминават без критика и опониране основните теоретически положения, на които се основава Марксовият извод. Поучителни в това отношение са трите конференции по въпросите на редукцията на труда, вложен в стоките, които се проведоха в Съветския съюз и завършиха безрезултатно. Подобен „опит“ е натрупан в икономиките и на другите социалистически страни.
Пазарът е онзи механизъм, с помощта на който се извършва оо- ществёна оценка на това, което е планирано и направено в стоковото производство, сравняват се разходите и резултатите, претеглят се и едните, и другите на кантара на обществената необходимост. Опитът показва, че този механизъм независимо от различията във формите му с нищо не може да бъде заменен. В това отношение е уникална далновидността на Болшевишката партия, която още на своя XII конгрес, подготвен с активното участие на В. И. Ленин, поставя задачата да се води борба не срещу пазара, не за неговото унищожаване, а борба за овладяване на пазара, против стихията му, борба за неговото планово организиране и за използуването му за по-добро съгласуване на интересите на производителите, потребителите и обществото като цяло1.
Що се отнася до начините, механизмите на изчисляване на конкретния труд, който е вложен в потребителната стойност, в тази област всичко е определено, всичко се поддава на предварителна оценка и разчет. Ето защо разпределението на конкретния труд по отрасли и сфери на производство, т. е. по производства на конкретни потребителни стойности в едни или други обеми, предварително се изчислява и е достъпно за планиране. Тези потребителни стойности от плана неизбежно следва да се проверяват обаче като стойности от пазара. Оттук вътрешните противоречия на социалистическата стока намират своето външно изражение в единството и противоречията на социалистическия план и социалистическия пазар.
Планът и пазарът са две страни на социалистическото стопанисване — вътрешно противоречиви и единни: от една страна, взаимно изключващи се, а от друга — взаимно предполагащи се.
Социалистическото планово ръководство по принцип не може да съ-ществува без пазара като система на обществени отношения и обществени оценки за произвежданата продукция, за разходите и резултатите на труда. Планът в условията на обществената собственост „стъпва“ на изучени тенденции на обществения пазар, той се ориентира към обществения пазар, проверява се от обществения пазар. И когато се установи, че на обществения пазар едни или други продукти на труда не намират реализация, не само започва намаляване на цените им (като обезценяването на стоките понякога стига до неимоверно големи размери), но тази информация служи и за предупреждение, че производството на съответните продукти трябва да се намали или да се спре и те да се заменят с други, които ще намерят прием на обществения пазар и ще получат съответна обществена оценка.
Що се отнася до възможностите за ориентиране на плана към обществения пазар, ярко проявление на това е плановото регулиране на цените, което се базира на методите за тяхното „притискане“, приближаване към стойността. Икономическата наука има разработени немалко технологии за ценообразуване, които отчитат неизбежността и необходимостта от колебание на цените в зависимост от естествените изменения в търсенето и предлагането на пазара и формират необходимата информация за моделиране на планови въздействия върху търсенето и предлагането, предотвратяващи големите, разрушителните отклонения в тях, и обратното — непозволяващи отсъствието на минимално необходими за пулса на икономиката колебания на цените.
На основата на такъв подход, който не отрича противоречието между стойността и потребителната стойност, а търси адекватни средства за неговото използуване, би могло да се говори за следните по-важни черти на плановата организация на пазара при социализма:
а) централизирано организиране на възлови сектори на социалистическия пазар, влияещи върху цялата икономика, на основата на дългосрочни целеви научно-технически програми;
б) планиране на потребностите от дадени стоки, които имат структуроопределящо значение на народностопанско равнище, поръчване и стимулиране на производството им чрез народностопанския план;
в) предварително определяне с народностопанския план на устойчиви за определен период цени за някои структуроопределящи продукти, като в тях се отразяват не средноотрасловите разходи, а народностопанският ефект от допълнително произвежданата продукция;
г) възможност при разработване на плановете да се определят и съответните правила за формиране на гъвкави, договорни цени на стоките и кредитните ресурси, които, допълнени и с други икономически условия и нормативи, да оказват силно народностопанско въздействие върху развитието на едни или други производства;
д) планомерно контролиране посредством социалистическата фи-нансово-кредитна система на източниците за постъпване на платежни средства в стопанския оборот и недопускане на парични емисии, водещи към повишаване на цените в размери, опасни за народното стопанство и за социалните отношения.
Всичко това позволява в условията на социалистическите обществени отношения пазарът да не се формира и регулира стихийно, а да се превърне в пазар, при който действието на закона за стойността се преплита и формира нови „вектори“ с действието на закона за планомерното развитие и другите специфични за социализма икономически закони.
Казаното дава основание планирането в социалистическата икономика да се разглежда не само като обща черта, като общ признак на социалистическите икономически отношения, но и като водеща форма на икономически централизъм, докато пазарът или системата от отношения по обмена, осъществяван на основата на закона за стойността — като водеща икономическа форма на стопанска демокрация.
Както централизмът по принцип не може да действува ефективно извън стопанската демокрация, така и неговата водеща форма — планът — не може да функционира ефективно откъснат от обществения пазар. Както демокрацията без централизма се превръща в анархия, а централизмът без демокрация — в деспотизъм и бюрокрация, така и планът, който не е съобразен и не се проверява от обществения пазар, в края на краищата се превръща в собствената си противоположност. От инструмент за ефективно и динамично развитие на икономиката той може да се превърне в инструмент за стагнация и застой, който възпроизвежда веднъж създадени пропорции, но не отчита тези количествени и качествени изменения, които реално протичат в обществото и се отразяват на обществения пазар.
Затова вътрешните противоречия в системата „план—пазар“ са важен източник и движеща сила в развитието на общественото произ-водство. Образно казано, по характер тези противоречия могат да се сравнят с противоречията между закона за земното притегляне и непрекъснатите усилия на човека, превърнали се в атрибут на живота, за неговото най-пълно преодоляване. Едно от направленията на прогреса се свежда именно до разработването на начини за по-пълно преодоляване действието на този закон, което не означава обаче, че пълното избягване на действието му може да се разглежда в сферата на конструктивните реалности, а не в сферата на научната фантазия. Реалната задача е противоречията от такъв характер да се използуват за целите на развитието, да се разработват методи за вътрешно съгласуване на формите на тяхното проявление с оглед те да се преодоляват за определени периоди от време.
Обществената практика поставя пред икономическата наука нелеката задача да се намерят онези конкретни подходи, които ще позволят, отчитайки съществуващите противоречия, постоянно да се усъвършенствуват и планът, и пазарът, да се създава методологическа база за разрешаване на противоречията между тях на всяко равнище и за всеки период.
2. ПРОБЛЕМИ НА СЪГЛАСУВАНОТО ИЗПОЛЗУВАНЕ НА ИКОНОМИЧЕСКИТЕ ФОРМИ НА СТОПАНСКА ДЕМОКРАЦИЯ И ЦЕНТРАЛИЗЪМ
От икономическите форми на стопанска демокрация водещо значение за управлението има стопанската самостоятелност и самофинансирането на предприятията и стопанските организации. Тази форма изисква пред-приятията да разполагат с реални възможности за разпореждане (разбира се, в определени рамки) с предоставените им ресурси, в т. ч. основни фондове, като възпроизводството на ресурсите се извършва от доходите, получавани чрез пряко излизане на предприятията на пазара. С нея непосредствено е свързан историческият акт на предаване на социалистическата собственост на трудовите колективи за стопанисване и управление, което означава, че възпроизводството на фондовете от собствени доходи се поставя за всяко едно предприятие в качеството на главно условие, позволяващо му самостоятелно да взема решения в пределите на компетенциите си и същевременно икономически принуждаващо го да използува правото на решения за ограничаване потреблението на ресурси и увеличаване на доходите си.
Аналогично е значението за утвърждаването на тази форма на стопанска демокрация и на все по-широкото разпространение на кооперациите и индивидуалния труд в народното стопанство.
Важна роля в качеството на форми на стопанската демокрация играят и такива икономически атрибути на стоково-пазарното стопанство като: цената в качеството си на обществено отношение, т. е. като израз на стойността; кредита като средство за договорно, възвратно преразпределение на паричните ресурси между стокопроизводителите; лихвата като формираща се на кредитния пазар цена на кредита; формите на разплащане между участниците в общественото производство, и т. н.
Конкретните форми на проявление на икономическия централизъм са: начините за формиране на плана на различните равнища; подборът на плановите показатели и методологията на тяхното разчитане; начинът на довеждане на държавния план до изпълнителите и изпълнението на плановите задания; субсидиите и дотациите, предоставяни от държавата на отделни предприятия; централизирано установяваните при разработката на плана цени, изразяващи диференциацията и приоритетността на определени потребителски стойности на пазара; начините за осигуряване на стабилност на тези цени независимо от измененията на стопанската ситуация и т. н. Естествено е към формите на икономическия централизъм да се отнесат и нормативите и условията, които нямат адресен характер и са задължителни за всички, влизащи в съприкосновение със сферите на тяхното съдействие (данъчните нормативи, нормативите по фонд „Работна заплата“, лихвената тарифа и т. н.).
От икономическите форми на стопанска демокрация и централизъм е необходимо да се разграничават тези форми, които са инструмент на икономическия анализ и не представляват сами по себе си израз на стопанска демокрация или стопански централизъм. Към тях може да се отнесе например проучването на пазара — маркетингът. Всяко проучване на пазара е не форма на проявление на демократизма или централизма, а инструмент за изследване. Именно в резултат на такива проучвания да се направи извод за това какво в дадените условия е необходимо или по-точно кое трябва да се засили в управлението — прилагането на формите на стопанската демокрация или прилагането на формите на икономическия централизъм.
Задачата за съчетаване на стопанската демокрация с икономическия централизъм изисква формите, чрез които те се изразяват, да се съгла-суват помежду си, без да се пренебрегват, без да се отстраняват едни ши други от тях. Това трябва да става както при разработване на нормативните документи на икономическия механизъм, така и в конкретната стопанска дейност, А мярката, границата на използуването на единия или другия вид форми на свой ред зависи от конкретната стопанска ситуация.
Мярката за използуване на икономическите форми на стопанската демокрация яли централизъм, която е била добра вчера, днес може да се окаже нерационална, ненужна. Например в годините на социалистическата индустриализация на страната, когато ограничените ресурси не позволяваха да се решава голям спектър от задачи, икономическият централизъм и неговите форми бяха този решаващ инструмент, който позволяваше по най-добър начин да се разпределят и да се използуват ограничените ресурси и върху тази основа да се постига достатъчно бързо развитие на икономиката. През този период значителна част от взаимоотношенията между предприятията се опосредствуваха чрез държавата, която с помощта на своите органи определяше производствени задания на стопанските обединения и предприятията, концентрираше ресурси в центъра и ги преразпределяше на нуждаещите се в зависимост от възлаганите задания. Тази организация на взаимоотношенията бе възможна, от една страна, поради това, че съвместните обществени интереси доминираха пред груповите, колективните, функционалните и личните интереси, а от друга, поради сравнително ниската сложност на производството (технологиите) и производствените връзки в народното стопанство.
Постепенно с нарастването на мащабите и сложността на производството стана обективно невъзможно от държавата да се опосредству- ват почти всички взаимоотношения между стокопроизводителите. Част от пълномощията по вземане на икономически решения започнаха да се прехвърлят на по-ниски равнища. Засили се проявата на тези видове Интереси, които допреди бяха на втори план но също се развиваха и изискваха по-високи темпове на задоволяване. Намалените права и отговорности на производителите породиха в поведението им тенденции да воюват за ненапрегнати планови задания, да разкриват „резервите“ си само по неписаното правило — заданията да се изпълняват без особени усилия даже ако висшестоящият орган си позволи да удвои поръчката. За потребителите пък стана нещо обикновено да преуве-личават потребностите си при всяко обосноваване, така че да могат да минат дори и с половината от исканото. Стана жизнена необходимост икономическите форми на централизирано управление все повече да се развиват, да се допълват и органически съчетават с формите на стопанската демокрация, като взаимно се неутрализират минусите на едните и другите.
Системата на развити икономически интереси при социализма, включ-ваща в себе си обществените, държавните, груповите, колективните, ведомствените, функционалните, частните и личните интереси, предполага по-широко използуване на формите на стопанска демокрация. Именно чрез демократичните форми всеки икономически интерес, т. е. интерес към осигуряване на материални потребителни стойности, осигуряване на пари или развитие на една или друга икономическа дейност, намира своето най-пълно удовлетворение и решение. Конкретната арена, конкретната сфера за реализация на тези многостранни, различни и противоречиви един на друг интереси е пазарът. На пазара, в пазарните отношения, направлявани s своето развитие от народностопанския план, всички участници в общественото производство са поставени в еднаква условия. А това означава, че на социалистическия пазар всеки носител на специфични икономически интереси получава равни шансове за реализация на тези интереси на база собствен принос в общественото производство и съответна демократична обществена оценка за този принос.
Важна роля при оценяване приноса на всеки участник в общественото производство е призвана да играе конкуренцията, с помощта на която на пазара се осъществява от страна на потребителите избирателна оценка, а следователно и своеобразно подреждане на продуктите и производствата по качество и разходи на единица ефект. При това методите на пазарна конкуренция могат да бъдат различни; в едни случаи те са свързани с пряко снижаване на цените, в други — с косвено снижаване чрез подобряване качеството на стоките, обслужването и т. н. Социализмът със същността на своите икономически отношения и възможностите си за планова организация на пазара отхвърля разрушителната сила на конкуренцията, ликвидира стремежа на всеки конкурент да унищожи съперника си и да разшири дейността си за негова сметка, но не може да не запази друга нейна основна функция — да откроява подобрите или по-лошите с оглед пълноценно да се реализира социалистическият принцип „От всекиго според способностите, всекиму според труда“. Именно тази естествена функция на конкуренцията е имал предвид Ф. Енгелс, когато пише за нейното проявление при социализма като „съревнование, основано на човешката природа“2. Израз на необходи-мостта от такава конкуренция в нашите условия е и възложената с декларацията на Народното събрание от април 1987 г. задача на държавните органи да „създават условия за социалистическа конкуренция между колективите“3.
Без съмнение етапът на нашето развитие, икономическата ситуация, в която сега се осъществява изграждането на развитото социалистическо общество у нас, изискват широко използуване на формите на стопанската демокрация, в т. ч. и за създаване на условия за социалистическа конкуренция между участниците в общественото производство. Границата, зоната, в която това използуване може да бъде органически съчетано с икономическите форми на централизма, по наше мнение, лежи в областта на формирането на обществените баланси и в разработването на сравнително постоянни, общи за народното стопанство или групи предприятия нормативи, чрез които непосредствено производителите да реализират балансовата обвръзка.
Както вече бе отбелязано, в развитото социалистическо общество днес съществува достатъчно сложна система и структура на икономически интереси. Удовлетворяването на тези интереси е свързано с наличните ресурси. Очевидно създаването на крайния продукт при даден обем на изходния ресурс се определя от степента на икономичност на народното стопанство или с други думи, от това доколко пълно и икономично при възможностите, които разкриват науката и техниката, може да се използуват изходните ресурси. Балансовата обвръзка се отнася преди всичко до изходните ресурси, а така също до ресурсите на натурално- веществените и паричните потоци, допълнени от движението на трудовите потоци. Именно тук, при пресичането на интересите в балансите и формирането на тези потоци на основата на общи нормативи за цялото народно стопанство — отраслови, групови и т. н., може и трябва да се намери решение на този въпрос.
Ако изхождаме от такива позиции, решението на проблема за границата на стопанската демокрация и стопанския централизъм се свежда до това за всяко ниво в производството и потреблението на ресурсите да съществува съответна степен на балансова обвръзка и прилагане на формите на стопанския централизъм. Ако обезпечим например с плана строга балансова обвръзка на равнище потребление на едни или други първични ресурси, в областта на тяхното по-нататъшно използуване в производството може и трябва да се прилагат най-широко методите на стопанската демокрация, на основата на които предприятията да осигуряват постоянно подобряване на използуването им. А това означава в сферата на материалното производство да се разграничат отделни структурни ешелони, като всеки от тях формира и реализира своя степен на народностопанска балансираност и на диференциация на постоянно действуващите нормативи.
Обществените икономически интереси, както отбелязахме, обективно най-силно се проявяват в тиловите производства, поради което тук още с плана е необходимо строго балансиране на възможностите за добиване и производство на първични ресурси. Върху основата на тези баланси държавните органи трябва да определят диференцирани, но твърди нормативи, в т. ч. и за ресурсните данъци на предприятията. Това е нужно, за да се уеднаквят външните (екзогенните) условия на работа за отделни периоди, като диференциацията на нормативите отчете дори фактическите характеристики на дадено предприятие, ако то е голямо, или на дадена група предприятия, ако те са малки и средни.
Колкото по-напред се придвижваме по структурните стъпала от изходните към непосредствените ресурси на крайното потребление, толкова по-гъвкави следва да бъдат балансовите обвръзки и нормативите, тъй като обществените интереси все повече се свързват както с пълното и икономично преработване на първичните ресурси, така и с разработването на нови видове продукция, обновяването на асортимента, повишаването на неговото качество и т. н. Нормативите постепенно следва да се превръщат от индивидуално диференцирани в обществено усреднени с оглед при разпределението и обмена на крайния продукт да се преобразуват изцяло в стоково-парични характеристики, които могат да бъдат само общи — например единни цени за един или друг вид продукция, произведена от различни предприятия при различни условия. Именно тук съществена роля започват да играят обществените оценки, които изразяват обществено необходимите разходи и включват в себе си не само реалните разходи, но и съотношението между търсенето и предлагането на даден вид ресурси на потребителския пазар. Тук активно започва да действува и конкуренцията, и то както от страна на производителите, така и от страна на потребителите, докато в тиловите ешелони може да се говори само за елементи на конкуренция между производителите под формата на търгове и конкурси за поемането на поръчки по производството на един или друг вид ресурс.
По такъв начин може да се каже, че интензитетът на обществените интереси, а оттук и различията в структурата, ролята и мястото на груповите, колективните, личните и други икономически интереси в различните ешелони на общественото възпроизводство обективно изискват формите на икономическия централизъм и стопанската демокрация да бъдат също различни за тези ешелони, като възелът на съгласуване на интересите се търси в народностопанските баланси.
В тиловите производства главна роля за съчетаване на стопанската демокрация с централизма и формиране на множеството от прилагани икономически форми ще играят натуралните баланси като елемент на сводния материално-финансов баланс. Натуралните баланси са основа за определяне на държавните поръчки и задължителните показатели за производството, а сводният материално-финансов баланс — за обосноваване на икономическите нормативи. Спазването на последните създава икономически интерес у стокопроизводителите да съблюдават разчетените с балансите пропорции.
В крайните производства (разбира се, не само на стоки за широко потребление, но и на много стоки с производствено предназначение и за износ) определящо значение за формиране на множеството от прилагани форми ще играят вече паричните баланси като елемент на сводния материално-финансов баланс. Реализирането на разчетните пропорции се осъществява чрез икономическите нормативи и паричните технологии на кредитиране, разплащане и т. н. Тук функциите на банковата система съществено се изменят: намалява относително дейността й на контролиращ регистратор в тиловите ешелони за сметка на увеличаване на функциите й на активен участник във възпроизводствения процес, изразяващи се във формирането и регулирането на паричния пазар.
Невъзможността границата на стопанската демокрация и централилизма да бъде една и съща за различните ешелони на функциониране на социалистическото производство ярко проличава в днешната наша практика по внедряване на икономическия механизъм. Както е известно, в съответствие с Правилника за стопанската дейност предприятията планират своето производство на основата на държавни поръчки (със съответно разпределение на ресурси от държавния план) и на основата на договори с потребителите (при значително по-висока гъвкавост на плановите им разработки). Макар и възникнали емпирически, тези форми на планиране изразяват обективната необходимост от прилагането на различни подходи при осъществяване на плановата дейност. Любопитно е да отбележим, че в тиловите производства преобладава именно методът на планиране на основата на държавните поръчки, а в сферата на производството на стоки за народно потребление — методът на планиране на база договорни задължения. Възникването и съществуването на тези два крайни метода на планиране изисква, от една страна, по-ярко да се очертаят техните сфери на приложение и форми, в съчетание с които те функционират най-добре, а от друга — да се формират нови преходни множества от икономически форми, които да отчитат и необходимостта от съществуване на промеждутъчните ешелони в системата на социалистическото производство. Възловият проблем при формирането на такива структури е да се отчете интензитетът на интересите на участниците в общественото производство в различните ешелони.
И така разработката на народностопанските баланси по обхват и технология, съответствуващи на интензивността и структурата на иконо-мическите интереси, определя границата, логиката на съчетаване на икономическите форми на стопанска демокрация и централизъм. Нейното спазване обаче не гарантира автоматично постигане на съгласуваност на формите при тяхното практическо прилагане в едни или други ешелони на общественото възпроизводство. Тази логика изисква съществени изменения и в технологията на текущото балансиране, т. е. на протичането на процесите в самото производство, в посока на поддържане на динамично съответствие между материалните и финансовите потоци, отразяващи движението на икономическите интереси. При това, за да няма схематизъм в работата, диалектически и непрекъснато следва да се анализира функционирането на всяка една икономическа форма на централизма от гледна точка на противоречията й с пазара и пазарните форми и на всяка една пазарна форма от гледна точка на противоречията й с държавния план и държавните интереси.
Да разгледаме например следната ситуация. Обществените баланси ясно и обосновано разкриват необходимостта държавата да предостави валутни субсидии за инвестиции на няколко тилови предприятия, работещи за вътрешния пазар. Потребностите на този пазар ще бъдат задоволени едва след като се вложат планираните валутни средства, поради което ползуването на кредити, които да се връщат от износа на продукция от самите мероприятия, е невъзможно.
За рационалното прилагане на тази форма възникват редица въпроси от гледна точка на нейното съчетаване с формите на стопанската демокрация — например кой ще поема отговорностите, ако обществената оценка на пазара се окаже съществено различна от обосноваваните с проектите обеми, качество, себестойност на продукцията; достатъчно конкретен и обективен ли ще бъде контролът, който ще осъществяват държавните органи за резултатите от влаганите субсидии, и т. н.
Един от рационалните изходи е държавната субсидия, в основата на която лежи централизираното преразпределяне на ресурси, да се съчетае с формите на кредитирането, т. е. на стопанско-сметното презраз- пределяне на ресурсите. Това означава валутните средства да се отпускат на предприятията от банката под формата на валутни кредити; предприятията от своя страна да поемат пред банката и държавата конкретни договорни ангажименти — какво в резултат на отпуснатата валута ще произведат и предоставят на вътрешния пазар, с каква себестойност, качество и т. н., а държавният орган — кога и в каква последователност ще отделя валутни ресурси за погасяване на валутните кредити в банката. С това на практика ще сe извърши целево кредитиране на държавния бюджет, като се създаде възможност парите да се връщат от държавния орган в банката в последователността, в която обществото получава обещания резултат, т. е. в строго съответствие с изпълнението на задълженията на предприятията. Отговорностите за неизпълнението на едни или други задължения се поемат изцяло от съответните колективи под формата на лихви, санкции и пр. По този начин, без да се засяга самостоятелността на предприятията и без да се подкрепят едни или други готовански настроения, интересите на колективите се съчетават с интересите на държавата в конкретната област за достигане целите на обществото.
Оттук особено ясно проличава, че формите на централизирано управление в икономиката сами по себе си не могат да бъдат административно-бюрократични, така както тези на стопанската демокрация сами по себе си — анархически и печалбарски. Всяка една форма, независимо от това дали е израз на централизъм или на стопанска демокрация, се изражда и води до отрицателни резултати, ако при нейното прилагане не се улови и използува онова противоречие в икономическите явления, което тласка към развитие. А пътят за това е всяка една от тях да се съчетава в практиката със своите логически съответници от противоположната група. Така държавната субсидия може да се изроди от централизирана икономическа форма в административно-бюрократична, ако не се създават възможности за обществена оценка на пазара върху ефекта от нейното използуване. Самофинансирането на кооперациите от своя страна, макар и да е демократична форма, може да доведе до присвояването на доходи от едни за сметка на други, ако се прилага за доработването и продажбата на дефицитни (от гледна точка на обществените баланси) крайни продукти на базата на монополизъм.
В тази и други подобни ситуации системата за управление придобива вида на кентавър — логически всичко е на мястото си, но я няма диалектиката на реалния живот, няма я спойката на интересите и координацията в развитието на системата. Оттук и подходът към преустройството на системата трябва да бъде не механичен, а генетичен, революционен.
Статията е част от сп. Ново време,
бр.9 / 1988 г.
