в.„Труд“, бр.125 26.06.1989
А вечерта Фатима извади увитата в целофан малка като голяма пощенска марка снимка на майка си и се захлупи. Гоар каза тихо: а аз и това нямам, и се обърна настрани. Морето отвън беше сиво. Телевизорът напразно излъчваше ярки цветове. Ръцете на Ануш Дарчинян, преподавателка по музика, от онзи дяволски ден не са се докосвали до много струнния канон, останал под развалините — като осемгодишната й дъщеря, като майка й, като сестра й, като нейния мъж, като … Сега те се повдигнаха и обгърнаха Фатима. Залюля я като в люлка и нещо много тихо й заговори на древния арменски език. Из вечните думи ли, устните на жената в косите на момичето ли, нещо спря тласъците на раменете му. Но не повдигна главата му.
Тогава Анатолий запя песничка-залъгалка, позната и на нашите деца — ала-бала-ница… Първо сам, после някои от момичетата, после и момчетата, а той, вече упорито ги караше отново и отново да изпеят до-ми-сол, като в урок по солфеж, в който строгият музикант все не е доволен и няма да спре, докато не стигнат съвършенството.
После се втурна гласът на Карен. Боже, какъв глас! Седнали в един фотьойл с мъжа с побеляващите коси, те двамата се сляха в нещо цяло. Единият подава, другият поема и смайваща музика залива терасата, слиза в градината, в морето. Без „ямахата“ на големия, без пианото на малкия, без канона на Ануш, пряко всички неща.
Така беше. Най-странният концерт, който с Елена Анева от „Минералбанк“ — постоянната спътница на арменските деца, сме видели с очите си, чули с ушите си и изплакали вътре в нас. А Карен все пее и пее. Разбираеми думи на непознатия език, вулкан от звуци. Колко песни знаеш, Карен!? Безброй, у дома всички пеят. Какви песни обичаш. Карен? И весели, и тъжни — като живота. Мъдри думи на умъдрели деца.
Но това е вече на другия ден, на брега на морето. Когато донякъде ще съм разбрала как композиторът и музикантът Анатолий Кутепов е свирил и пял с колеги в болниците. Когато лекарите режат ръце и крака на ей такива деца, когато понякога упойките не достигат, когато онемели майки чакат тежки присъди, когато цяла Армения е в траур. Да, този плач арменците наричат песен, гледа някъде през мен Толя.
Дали вижда палатките, отоплявани с газови печки, в които са учили през тези месеци децата. Или сегашните им опити „да преодолеят водораслите и студената все още морска вода. По-скоро и двете, защото по лицето му се опъва някаква усмивка. В децата гледа и ръководителката на цялата група Елена Абелян, двайсет години учителка по руски език и литература в Ленинакан, родена в Спитак. Животът се възражда, казва, а тя е загубила, нека не пиша жестоката цифра, толкова близки. Всички работят — и там, дето фабриките са наполовина. Тролейбусните линии, болниците, детските домове са възстановени, идва ред на жилищата. Един от новите райони ще носи името на наша древна столица — Ани, също разрушена от земетресение преди няколко века. Дано никога не се повтаря, прибавя равно.
Палавникът на групата Гарик, на десет години, седи на последния чин в палатката, но е отличник, знае всичко и вече е бил в България пак се е разлудувал. Към него тръгва учителят по арменски език Роберт Барсегян, чиито очи са все на четири. И докато ми разказва за езика — древен, с 39 букви и такива полугласни, каквито няма в никой друг. Много красив и сладък език, ласкав и изразителен… А Ленинакан е дал живот на много таланти. И какви отлични специалисти има … Откровени, гостоприемни, радостни хора. Но този дяволски 7 декември . . .
Към нас идват високият и засмян Симбад Ибитлошик, Вруйр Пилоян и Арамайс Давцян. Те носят със себе си щастието да си жив, около теб да се кротват деца, премръзнали само от море. И тъжни, само дето не бива да стоят повече от десет минути в него. Сега, днес. А вчера Арамайс ми подари най-страшните „Усмивки, които жена може да получи — тъй се нарича книжката, която момчето опазило в Спитак. Не успяло да спаси нито една от рисунките, керамичните си работи, дома. Той е от избраниците — не заради многото си таланти, а заради живите мама, татко и сестричка. Единствен между стотината тук.
Скиците като по магия излизат изпод ръцете му — като песните на Карен, като рисунките на мъничката Армине, която няма вече майка и татко, учи в художествено училище и обича да краси църквите. И керамични фигури е продължил да прави Арамайс — най-често солници. Свещен предмет за арменеца. Техни скици ще останат завинаги в дома ми, на мястото, където пазя най-свидните неща — първите коси на трите деца, последните писма на мама. „Бариоги Спитак“, добрата душа на Спитак, се нарича една рисунка. Една от работите си момчето подарило на госпожа Митеран — а тя плака, плака… Показали ги световни телевизионни компании, поканили го в Лондон — а мама каза че аз вече заминавам за България…
В България е толкова хубаво, надпреварват се децата да ми казват, тъй както ми носят своите скъпоценности картички, книжки, албуми. Ереван – градът на фонтаните. Севан — нашето „море“, в самия му център са двата древни манастира. „Ахтамар“ — за нея има чудна легенда (Арамайс). Ленинакан, в древността — Кумайри. Вижте тази църква — всичко около нея е разрушено. А тази част падна и нищо й няма (Гарик), Домът на най-големия ни писател Аветик Исаакян. Като дойдете в Ленинакан, след две години той ще бъде възстановен напълно, влезте в музея, чичо ми е директор — кажете, че сме приятели (Андроник).
Приятели в България децата вече имат много. Вруйр с Диан. Още на летището 13-го дишната Алвина от Кировакан се запозна с връстници те си Адриана, Диана, Светлана, Маша, дошли от Каварна да ги срещнат. После арменчетата отидоха там — песни. танци, фокуси, смях. Приятели в Толбухин. Българското Черноморие, напук на лошото време, навсякъде среща децата първо с деца, поеле с красотите си. Тяхна приятелка вече е и младата колежка Аида Панекян, която на втория ден дойде с кошница ягоди. И с малката си дъщеря в чиито уста арменските думи бързо се увеличиха за радост на „учителките“ й — нежната Лилит Аруцунян, която сега учи в Ереван, но няма търпение да се върне в Ленинакан. Защото където си роден, е най-хубаво, Айка нуш Карапетян…
Когато пишех тези редове, радиото съобщи за нов подземен трус в Спитак. Жертви и разрушения, слава богу, няма. Дано все пак не чуете тези новини, деца! Знам, че този ден трябваше да бъдете във Варна, че ви чакаха, може би с най-голяма радост, сънародниците ви от арменското дружество. Сред тях сигурно е бил и 83-годишният Анхраник Андоняа с правнучката си Анахид, и Харутюи Левой, чиято жена все питала как ще се отблагодарят тукашните арменци на България заради голямата им добрина към вас, а той сто пъти ми каза: мир на твоя дом, и на всички домове. И Мелкой Папазян — председателят на организацията на арменците във Варна. Те и десетки други с деца и цветя чакаха първия ден на летището, дълго преди самолетът да кацне…
И той си има своя история. От „Минералбанк“ дойде идеята и заедно с ДСК поканиха в България сто деца. Самолетът бил с 60 места, преоборудвали го за 90, пак били малко. „Минералбанк“ уреди и това — както и камиона с минерална вода от София, стоте чифта джинси по италиански лиценз, якетата за зимата, спортните обувки, храната, автобусите, играчките — та чак до най-новото в продукцията на „Фармахим“. ДСК отстъпи своя почивна станция. Централният съвет на Българските професионални съюзи им подари спортни чанти с разни нужни вещи. Сиреч всичко онова, което трябваше да създаде удобство и радост на гостенчетата, за да имат своята весела ваканция. Гостоприемство, което цели да излекува раните на децата, доколкото това е възможно — разбраха още от първия ден арменците. А Елена Абелян, облечена в черно, каза просто: благодарим и се покланяме на българския народ. Владимир Ташков, първият зам.председател на „Минералбанк“, пак тогава: Не бива да припомняме повода. Не панихида, а рождество ни събира — защото тези деца са бъдещето на Армения.
Децата имат още доста дни тук. Всяко от тях ще си избере своя най-хубав, Карен Саанян и Нораир Никогасян, който ще стане заварчик за да възстановява Спитак, тук отпразнуваха пълнолетието си. За Сирануш Симонян той може да е среща та с жените от „Минералбанк“. Може би подавайки ръце на Ваня Пауновска, е мислела за майка си, останала под политехниката. Гарик само изрече: ей такова огромно благодаря! Председателят на „Минералбанк“ Румен Георгиев малко преди това им беше казал: „Дойдохме да се видим, да си поговорим. А приятели не ходят никога с празни ръце.“ За Нели и най-малкия, Арман, най-хубавият ден може и да е онзи, в който генералният консул на СССР във Варна Пух Берзегов по руски ги обгърна с обич: доченка, синочек…
Сигурно е, че всички се разделихме по-богати. Децата — заради усетената обич. Нух Берзегов — убеден, че тук ще съберат сили за своите дела — а засега те са да се учат добре. Румен Георгиев и Георги Карамфилов, председателят на ДСК — с детските подаръчета, по-скъпи от парите, вложени в това дело. И със сигурността, че заедно са открили най-хуманния еквивалент на българския лев.
Съвсем наскоро банката за стопански инициативи „Минералбанк“ за цялостната си дейност получи международната финансова награда на организацията „Трейд лидърс клаб“. В Женева, където е седалището й, за банковата „операция“, свързана с българската ваканция на арменчетата, вероятно не знаят. Тя не влиза в баланса на „Минералбанк“.
Но като неспециалист аз я слагам на първо място в нейните активи…
Юра ШИШКОВА
Статията е част от в.“Труд”
бр. 125/26.06.1989 г,
