в.Стандарт, 30.06.1993 г.
Ако за приватизацията у нас се вършеше толкова, колкото се пише и говори, може би щяхме да бъдем пред останалите бивши социалистически страни. За съжаление реалният процес е в застой.
Спори се доста, но основните политически сили в обществото сякаш все не могат да улучат „златната среда“ на прагматизма във възгледите. Те се хвърлят от една илюзия и крайност към друга. Конкретните предложения за приватизационни технологии най-често срещат политически възражения вместо делова и професионална дискусия.
Никой не гледа крави само защото обича животните
В същото време разочарованието на хората нараства. Те едва ли ще приемат алтернативата още дълго да чакат практически резултати.
Една от най-гръмко прокламираните цели на приватизацията е създаването на възможности за упражняване на права на собственост от максимален брой граждани на страната. Обикновеният българин обаче вижда, че засега той има това право предимно на думи. В действителност почти 94 на сто от материалните обекти на собствеността в икономиката поне от юридическа гледна точка остават в ръцете на държавата. Ако не се делегира ре-ално това право на голям брой български граждани в разумен и приемлив срок, подкрепата за икономическите и политическите промени у нас рязко ще намалее. Както никой не си купува и не гледа крави само защото обича животните – даже и индусите, така надали някой ще поддържа идеи за реформи, които не подобряват неговото лично благосъстояние, а дори го влошават.
Ето защо като икономист възприемам основните идеи за приватизация чрез поименни полици с отложено плащане, лизинговане и други широкообхватни технологии. Необходимо е обаче да изясня, че не става дума за противопоставяне на тия технологии на утвърдените досега, а за тяхното съчетано, паралелно, прагматично прилагане. Така процесът може да се масовизира, да се разшири кръгът на участниците. И ще имаме по-големи основания да смятаме, че предприятията в такъв случай ще бъдат доверени не на някакви абстрактни дружества и акционери, а на реални, кадърни предприемачи, които рискуват свои пари.
В това е смисълът на приватизацията. Лостовете на конкуренцията
Увеличаването на броя на кандидатите за участие ще означава, че между тях мощно ще задейства конкуренцията и вероятността напред да бъдат изтласкани предприемчивите, чувствителните към новото, способните да възприемат и прилагат модерни форми на капиталовия мениджмънт ще нарасне. По лиците с отложено плащане отговарят на тази цел. Заедно с другите методи те дават изгодна рамка, в която да се осъществява процесът. При нейното запълване с конкретно съдържание обаче пред обикновения човек трябва да се очертаят реалните пътища за дребно и средно предп- риемачество. При това е нужно приоритетността, която ще се следва, да бъде по-близка до формите, потвърдени от практиката в зрелите западни общества, но в една по-ранна фаза. С прости думи, на предприемчивия българин трябва да се посочат пътища за бизнесменство и забогатяване като:
- инвестиране в недвижимо имущество (което значи, че на първия етап сред обектите за приватизация трябва да влезе и незавършеното строителство – то е за десетки милиарди левове);
- инвестиране в услуги, както и в производство на детайли и компоненти за по-големи компании (поради което е твърде важно първоетап- ните приватизационни обекти да включват подобни производства и услуги, особено от общинската собственост и от сферата на местната промишленост в малките градове и в селата);
- инвестиране в борсовата система на свободною предприема- чесгво (където човекът ще може, като влага парите си в ценни книжа, макар и отначало по- малко, да влияе върху управлението и структурною преустройство на производството и услугите и да богатее от това).
Могат да се посочат и други пътища, но за началния период са достатъчно и тези. Естествено, тъй като в момента банките са по-близко до борсовата организация, то и приватизацията на държавните търговски банки трябва да влезе като приоритет в рамката на първия етап.
Не можеш да плуваш; без да се измокриш
На предложенията за масовизиране най-често се възразява, че хората не знаят какво да правят с акциите си и как да си служат с финансово-икономически инструменти, поради което рано или късно те ще попаднат в ръцете на „действителните капиталисти“. Така че се предлага това да стане направо чрез доверителни фондове и други форми. И паралелно да се засилят социалните (например пенсионни, здравноосигурителни и други) фондове и да се действа за тяхната приватизация.
На това може да се отговори, че възможностите на обикновените хора не бива да се преувеличават, но не бива и да се подценяват. Приватизация е правена вече в десетки държави по света. Сред тях са страни с мощна икономика (Великобритания, Япония, Германия, Франция и т.н.) и добра информационно- образователна структура. Имаше обаче и такива, които едва сега създават основите на стопанството си (Танзания, Ангола, Бенин и други). Надали някъде хората са знаели по- добре от българите да управляват акции и да си служат с финансово-икономическия инструментариум. Навсякъде обаче те бързо овладяват тези умения. Обида за българския народ е да се смята, че не е в състояние да се справи.
За целта може и трябва рязко да се засили консултантската и ин- формационната дейност. Не е достатъчно само да печатаме популярни книжки по икономика. Предприемачите се изграждат и утвърждават в дълбоките води на реалния пазар, когато рискуват, печелят, губят, учат се от грешките си. Така не възникват повече „действителни капита листи“, отколкото ако не щата се оставят на само тек, но несъмнено се появяват много повече ис тински акционери с добро лично благосъстояние.
Дадена ли е на българите възможност да изпробват силите си, за да оценяваме какво могат? Засега не. А няма още случай някой да се е научил да плува, без да се измокри.
Но щяло да има далавери, доста хора можели да изгубят? А вие да сте виждали държава, в която да е минало без това?
Богаташите са много… на теория
Колкото до доверителните фондове, начините на опериране с пенсионните, здравноосигурителните и т.н., това са наистина нужни и разумни неща, които едва ли могат да се противопоставят на останалите приватизационни технологии. И когато говорим за тях, нека вземаме предвид действителното състояние на българската икономика.
В зависимост от методиката, която възприемат, икономисти у нас изчисляват собствения капитал на държавните фирми на различни суми, които варират между 60 млрд. и 500 млрд. лева, т.е. в неприемливо широк диапазон. Независимо от тази неяснота обаче със сигурност може да се твърди, че в България няма купувачи сред частните фирми и групировки дори за 5-8% от собствеността по най-скромната оценка (60-64 млрд. лева). Едва ли са повече от 100 онези реални юридически лица сред частниците, които могат тази година да отделят, да кажем, сумата 40-50 млн. лева за приватизирането на малко или средно предприятие, без да са заплашени от неизбежен фалит. Обединяването им във финансови групировки и фондове само ще ограничи кръга. Следователно повечето големи държавни фирми трябва да останат „в играта“, ако ще правим „чисто“ пазарна приватизация. Но ще бъде ли това приватизация?
Неизбежно практика- I та ще наложи някаква форма, която няма да изисква бързи плащания в наличност. Сега – или след време, когато ще сме изгубили още ценни възможности и кризата в икономиката ще се е задълбочила, изяждайки докрай средствата на хората.
Обичат да ни изтъкват опита на Чили, Хонконг и други страни. Чудесно, нека поговорим за Чили. Действително по данни на Световната банка брутният национален продукт (GNP) на та зи държава достигна към първата година на това десетилетие 1770 щ.д. на човек от населението. Темпът му на прираст бе в същия период над 6,5 % годишно – не чак толкова, колкото при „рекордьорите“ Хонконг (над 13,5 %), Република Корея (към 12%) или Китай (към 11 %) по това време, но все пак твърде висок. Тогава Чили премина от групата страни, класифицирани от Световната банка като „сериозно задлъжнели страни с нисък доход“, в далеч по-изгодната група на „умерено задлъжнели страни със среден доход“ благодарение на приложената CVATI технология към външния дълг, приватизацията и привличането на чуждестранни инвестиции. Но всичко това стана на десетата година след предприемането на конституционно-демократични политически промени в страната (и в частност след плебисцита от 1980 г.). И то се осъществи 5-6 години след завършването в основни линии на масовата приватизация (1974-1986 г.). Казано простичко, резултатите са постигнати не изведнъж, а след дълъг период, в който се прилага всъщност прагматичен и деидеологизиран подход към приватизационния процес.
Между държавата всичко и държавата нищо
Не мога да се съглася нито с превъзнасянето на държавата в икономиката и издигането й в абсолют, нито с крайното подценяване на нейното значение в съответствие с някои възгледи, които претендират да са либерални. Според мен е наложително да очертаем ясно границите и специфичната роля и функции на държавата, които произтичат от нейните реални възможности в обществения договор (а не от субективните желания – каква да бъде тя). Сегашното колебание между възхвалата и отричането следва да спре.
Може да прозвучи парадоксално, но смятам, че при приватизацията (която е важна икономическа форма на раздържавяването) в България държавата не може и не бива да бъде субект в договорните отношения, в които встъпва по този повод. Тя може и трябва да бъде главно посредник, който да гарантира преди всичко спазването на правилата.
Ако се погледне в същността на националното богатство сега, то се явява резултат от активността на българската нация в условията на централно планираната икономика. И в този смисъл изобщо не можем да говорим за дър- жавна собственост – тя е национална. Затова държавата не бива и да приватизира, тя не е легитимна в тази своя роля в очите на гражданите си. Тя може само да се откаже от своите права в полза на друг икономически субект, като посочи принципите и механизмите на своя отказ, „правилата на играта“. Още по-малко пък има правото да продава соб-ственост. От икономическа гледна точка държавата не е инвестирала като автономен субект между равни нему, за да има претенциите сега да реализира доход от отчуждаването на своя собственост. В изминалите години с малки изключения освен нейните органи никой не е имал правото да инвестира. Влагането на ресурси беше централно управляван процес, който се свеждаше до преразпределение на националния доход. Така че тя не може както държавите на Запад да отчуждава обекти – в техните случаи това е реална собственост, продукт на самостоятелна инвестиционна активност и риск, но у нас не.
Затова у нас приватизацията може да се осъществи главно като отказ от права на разпореждане с елементите на националното богатство в полза на нови икономически субекти – колективи, бизнесменски и предприемачески екипи, фирми, кооперативни формации, фондове и т.н.
Това е наложително, като се има предвид, че където държавата е субект, а не посредник и контрольор, практически липсват алтернативни решения. Всяка дейност на правителството става автоматично абсолютна, щом бъде предприета. Такава е природата на държавата навсякъде.
Новите икономически пространства
Прекаленото насочване на вниманието към съществуващата собственост пречи да се осъзнае, че раздържавяването не е само приватизация на вече създадени фондове. То е и отказ на държавата да се меси директно при формирането на принципно нови икономически пространства. Комплицирали от конфликти – поради амортизираността на фондовете, неефективната структура, лошите кредити, безстопанствеността, реституцията и т.н., – тези 94 % т.нар. държавна собственост могат да се окажат пречка в модернизацията на страната. Изходът е не само в дългия и труден процес на приватизирането им, но и във формирането на нови капитали и инвестиционни пазари, които не са подложени на „държавна инерция“.
Пълно възприемане от страна на държавата на ролята й на посредник (в която държавността не ще претърпи ущърб, а само ще се утвърди) едва ли е възможно. Ясно е, че ще има съпротива. Но постигането на разумен минимум на нежеланите държавни роли и намеси още през преходния период просто е наложително и неизбежно.
Досега тези проблеми не са подлагани на достатъчно компетентна дискусия. А неяснотите пораждат хаос и объркване в приватизацията.
Ако продължим по същия начин, българската икономика, заседнала между централното планиране и пазара, неминуемо ще заприлича на прочутия кораб призрак, наречен от моряците „летящия холандец“. Той и до днес блуждаел някъде в студената мъгла с про късани платна, ограбени и опразнени трюмове…
Това не е преувеличение. Сега държавата у нас и законово, и практически е субект и инициатор и по трите алгоритъма, предвидени за декомпозирането на държавна собственост – тези за правно и имуществено формиране на капитала, за неговото изравняване и за неговото функциониране.
Решителни изменения следва да търсим не само в законовата база и в правителствените действия, но и в изграждането на алтернативни, паралелни спрямо държавните, обществените структури и механизми за контрол върху изпълнението на законите и цялосгното осъществяване на процеса.
И в рязкото активизиране на икономическите субекти. На всички нас.
Вестник “Стандарт”
София, 30.06.1993 г.
