Взаимодействието на основните участници в процеса на деловите решения от ъгъла на „игрите” между групите не е изследвано в нашата литература и практика. Става въпрос за „игра” в широкия социален смисъл на думата, т.е. като реален процес със „скрити мотиви и придобивки” (Берн 1992). Организациите, в това число стопанските, независимо от строгия контрол и регламентация на дейността си, предоставят на участниците си немалка свобода на взаимодействия и решения. Това води до интересни явления, възникващи в поведението на организациите.
Моделът на М. Кроазие
Според известния френски учен – социолог и икономист М. Кроазие, всяка една организация е съвкупност от постоянно взаимодействащи „силови” игри, т.е. тя е “игрови ансамбъл” (Пью, Хиксон 1999). За него организацията не е толкова резултат от разумно проектиране, както я разглежда М. Вебер, нито пък от ограничени „ресурси”, както я вижда X. Саймън, колкото продукт от функционирането на игри. М. Кроазие нарича ансамбъла от „силови” игри стратегически модел на организацията.
Игрите в организацията се провеждат между различните групи, които може да наречем играчи. Такива играчи могат да бъдат например ръководителите и подчинените, мениджърите и работниците, подразделенията и неформалните групи и т.н. Играчите използват различни начини или стратегии за достигане на своите цели. Например ръководителят може да се ръководи от стратегията „разделяй и владей”. В същото време подчинените могат да използват отбранителна стратегия, за да защитят правото си на самостоятелно вземане на решение или да ограничат намесата на ръководителите в тяхната работа. Други групи могат да следват консервативна, трети – агресивна стратегия в една или друга област. Така мениджърите-инженери могат да се придържат към агресивен начин за решаване на проблемите в областта на техническата политика, когато това съответства на техните интереси.
В „игровия ансамбъл” всички играчи искат да постигнат своите цели, но за това им пречат другите участници. Ето защо поведението на играчите обикновено се отличава с две особености. От една страна, те се стремят да получат колкото се може по-големи преимущества и изгоди. От друга страна, стремежът към преимущества и изгоди при тях не би трябвало да заплашва съществуването на самата организация. В модела на М. Кроазие всички играчи са заинтересовани от стабилно и дългосрочно съществуване на организацията им, което е необходимо, за да могат да осъществят своите игри. Техните игри не са на „живот и смърт”, а са с цел постигане на най-изгодно положение вътре в организацията. Затова те се подчиняват на определени правила, които трябва да се признават от всички участници в играта, ако искат тя да продължи. Тези правила не се разработват и налагат формално, а се формират постепенно чрез еволюция на основата на анализиране на повтарящо се поведение на играчите в сходни ситуации. Понякога може да няма пълно съгласие по тези правила и отделни играчи от време на време да се опитват да ги изменят. Независимо от това правилата са достатъчно стабилни, признават се от повечето играчи и се усвояват от новите сътрудници при тяхното постъпване в организацията.
По такъв начин правилата на играта би могло да се разглеждат като важен елемент на организационната култура, който се предава от поколение на поколение заедно с другите норми и ценности на организацията.
Играчите не са равни по сила и могат да изпълняват различни роли при различните игри. Всичките им действия обаче са подчинени на една главна цел – да получат максимални преимущества за себе си при спазване на установените правила на игра. Тази цел играчите постигат чрез защита и разширяване на своите възможности вътре в организацията, а така също за сметка на ограничаване на възможностите на другите участници в играта. Всеки играч се старае да постави своите противници в такова положение, при което действията им биха били предопределени и предсказуеми, а собствената им свобода на действия и решения – запазена. Като пример М. Кроазие разглежда възникналата през 60-те години на XX в. ситуация с ремонтните работници в тютюневия отрасъл на Франция. Той нарича тази ситуация „производствена монополия”. Тя би могла да бъде тълкувана по следния начин.
Отрасловото производство се е осъществявало в неголеми и приличащи си една на друга фабрики. Във всяка от тях са работили например 350-400 души, от които около 1/3 непосредствено в производството. Организацията на работа е била стабилна, всяка фирма самостоятелно е осъществявала производствената си функция, решавайки всички проблеми по предварително подготвени инструкции и методики с изключение на ремонта на оборудването – при излизането му от строя това било единственият проблем, който не се е решавал чрез тези правила и процедури. Когато техниката спирала, производството се пре-кратявало и съответната фабрика преставала да изпълнява Основната си функция. Спасяването на положението било прерогатив само на няколко ремонтни работници, подчинени на съответен инженер във фирмата. Само те знаели как да ремонтират техниката. Работниците предавали един на друг начините, по които ремонтирали техниката и ги държали в тайна, без да обясняват какво и как може да се направи. По такъв начин поставяли под своя пряка зависимост производствените работници, а косвено подчинявали и всички останали сътрудници, тъй като и те били ограничени в избора си как да действат, когато оборудването излезе от строя. В това е била силата на ремонтните работници.
“Игровият ансамбъл” от позициите на риска и неопределеността
Как може да обобщим ситуацията, разгледана от М. Кроазие, от позициите на риска и неопределеността? Най-характерното за нея е това, че в една добре регламентирана организационна система група участници, в случая ремонтни работници, са управлявали последния сериозен източник на неопределеност. Излизането на техниката от строй фактически е явление непредсказуемо и ремонтните работници, използвайки това, са имали възможност да диктуват своите условия на другите и да избират какво да правят по-нататък.
В това е била същността на тяхната сила. Който държи информацията за справяне с неопределеността – той има власт над другите, тъй като те зависят от неговите решения.
По този начин за решенията в организациите (деловите решения), значението на модела е свързано с извода, че именно контролът върху неопределеността е водещата причина за силата на играчите в организациите. Играчите избират такива стратегии на поведение, които им позволяват да контролират основните източници на неопределеност. Ремонтните работници са били силни затова, защото всички останали операции са били регламентирани и са се намирали под бюрократичен контрол, а непредсказуемото излизане от строя на оборудването е било неконтролируемо и е изисквало тяхната намеса, когато се появи. Като източник на неопределеност повреждането на техниката е давало голямо преимущество на ремонтните работници и е укрепвало тяхното положение в организацията.
Ако процесите се разглеждат в дългосрочен план, притежаващите сила групи в една или друга система обаче не могат да задържат властта си безкрайно дълго. Докато неопределеността има място, групите могат да съхранят своята сила и власт благодарение на ноу-хауто си. Постепенно самите доминиращи групи разрушават основата на своята власт. Работата е в това, че всяка бюрократична система, ако не са разрушени нейните основни механизми, неизменно се стреми към стандартизация и формализация на процедурите. А това поражда постоянни опити областите на неопределеност по някакъв начин да се контролират от първите ръководители. В този процес постепенно се принуждават да участват и представителите на тези, които „покриват” областите на неопределеност. Тяхната сила и власт започва да се ограничава. Колкото повече тайни от работата на специалистите се фиксират в инструкции, толкова по-малка е властовата им сила при работа в условията на неопределеност. Те са длъжни да изпълняват инструкциите, поради което се ограничават възможностите им за избор.
Методологията на решенията в “игровия ансамбъл”
Основните ползи за системната методология на деловите решения, от анализа на модела на М. Кроазие, са свързани преди всичко с това как ние самите следва да разглеждаме нашите “игри” в днешната неопределеност. Едни или други източници на неопределеност съществуват във всяка организация в пазарното стопанство и в демократичното общество; те възникват, увеличават се, изчезват, нараства или се намалява силата на тези, които контролират неопределеността. Примерът с ремонтните работници е само частен случай. По подобен начин могат да се обяснят силата и слабостта, възходът и падението на много групи, а също и на цели дейности.
Особено опасно е, когато в икономиката като цялостна система се допусне такъв контрол върху източник на неопределеност чрез владеене на информацията и методите на работа в тези условия от отделна тясна група хора. Това е в коренно противоречие със самата същност на демокрацията и пазарното стопанство, което задълбочено и конкретно е изследвано от автора за условията на кредита и фиска в сегашния предприсъединителен период на България. Използван е именно подходът на „игровия ансамбъл”, във връзка с което изводът е, че „…демокрацията е акт на подчиняване на всички интереси на конкуренцията и на институциализирането на неопределеността. Неопределеността е присъща на демокрацията, което не значи, че всичко е възможно или че нищо не може да се предвиди. Демокрацията не е нито хаос, нито анархия. В тази връзка е важно да се разбере за каква неопределеност става дума.
За неопределеност, свързана с личностни фактори, се говори и когато отделните партньори не знаят какво може да стане със системата, в която работят в резултат на техните действия и когато знаят какво е възможно, но и не какво е най-вероятно, и когато знаят какво е възможно и какво е вероятно, но не знаят какво наистина ще стане поради това, че не знаят каква ще бъде реакцията на другите. За истинската демокрация е характерна само последната неопределеност. Какво е възможно и какво е най-вероятно да се случи, се очертава от цялостната система от правила на играта, които се модифицират периодично в резултат на конфликтите. Възможните изходи се ограничават от законите… При демокрацията в качеството на поведенческа неопределеност остава това, което въвлича страните в демократичната игра” (Георгиев 2004).
От примера с ремонтните работници в тютюневата промишленост на Франция се вижда, че те са успявали да запазят силата си само дотолкова, доколкото са държали в тайна начините на своята работа и са пречили на нейното институциализиране, т.е. на въвеждането на правила на играта и процедури, осигуряващи тяхното спазване при възникването на неопределеност от един или друг източник. В случая, макар и да са съществували официални инструкции по експлоатацията и ремонта на оборудването, във фабриките дори не е имало копия от тях. Всичко това е ставало, защото тези, които контролират неопределеността, са чувствали, че институциализирането премахва силата им, и са оказвали съществена съпротива на неговото реално осъществяване.
Що се отнася до изследвания проблем в българската икономика, то той е свързан с контрола върху един от основните източници на неопределеност в прехода ни към пазарна икономика, а именно практически неограничената игра с валутни кредити и валутни ипотечни облигации на търговските банки, при условие че левът е твърдо фиксиран към еврото, а всички търговски банки са с мажоритарно чуждестранно участие. Тоест има ясно противоречие, пораждащо неопределеност, между практически неограничената игра с валутни кредити и облигации на групата банкови субекти и регламентирания твърд курс на лева, засягащ играта на цялата икономика и обществото. Ако тези процеси не се регламентират и регулират обвързано от централната банка, противоречието ще продължава да натрупва структурна инфлация в икономиката и може да доведе до сериозни сривове, доколкото по- голямата част от растящите валутни кредити и ипотечни облигации не са насочени към стимулиране на експорта и генериране на доход в чуждестранна валута. Проблемът е подробно обоснован със съответни модели и алтернативи за решаване (Георгиев 2004). Те са обсъждани на международни и местни научно-приложни конференции и семинари* с ясни изводи на експертите за „полезността и оригиналността на подхода и препоръките” (Трифонова 2004).
Обобщавайки, би могло да се каже, че днес в условията на световното рисково общество почти всяка система се характеризира с висока степен на неопределеност на редица явления и процеси при наличието на неголям брой „островчета на реда” (или увереността). В тези условия отношенията между групите – участници в системите, могат да се разглеждат като борба за позиции и могат да бъдат описани с терминологията на теорията на игрите. Тяхната същност е в това, че индивидите или групите се опитват да установят контрол над дефицитни ресурси на организациите в едни или други зони или ситуации на неопределеност. Това им позволява да намалят зависимостта си от другите играчи, да укрепят положението и властта си. При това самата власт може да се разглежда като „самоценен и дефицитен ресурс”, който се постига благодарение на контрола над неопределеността в такива сфери на дейност, които са важни за останалите участници в организацията.
В зависимост от източниците на неопределеност играчите могат да формират различна игрова стратегия по отношение на различните нива в йерархията, а така също и към други професионални групи. Така например, в „борбата” с ръководителите подчинените като група могат да използват стратегия, съгласно която те се противопоставят на правилата, които засягат тяхната сфера на вземане на решения, и установяват свои правила, ограничаващи контрола от страна на ръководството.
Противодействащите стратегии на играчите често се затварят
в серия от бюрократични „порочни кръгове”, които блокират всякакви изменения в системите. Ръководителите се опитват да „запрограмират” колкото се може повече делови решения и да разширят регулирането си, докато тези, които са подложени на него, упорито се съпротивляват. Ако се върнем пак към анализа на М. Кроазие, директорите на тютюневите фабрики, например, са се борили за регламентиране на работните процедури, докато голяма част от инженерите по ремонта са се съпротивлявали на всичко, което би могло да измени положението на извършващите тази дейност. Всякакви тенденции към ин- ституциализиране, дори ако те са полезни и необходими, неизбежно са провокирали и провокират защитни стратегии на участниците в игрите, а това поражда стагниране и бюрократизация в отрицателния смисъл на тази дума.
Всяко ниво на йерархия се превръща в слой, който се защитава от другите слоеве, намиращи се над или под него, като по-долните слоеве ограничават информацията, която отива нагоре, и възпрепятстват промените, а горните слоеве вземат решения в условията на значителен недостиг на информация, особено от контекстен характер, което пък води до сериозни грешки и отрицателни последици.
Подобни явления са причина за формирането на своеобразен ритъм на промени в бюрократичните системи. Този ритъм се проявява в това, че по-продължителните периоди на стабилност се сменят с кратки периоди на криза и организационни промени. В периоди на стабилност конфликтите постепенно назряват и се задържат, докато не се осъзнаят и не избухнат наяве в истинска кризисна ситуация. В модела „игрови ансамбъл” тези кризи се разглеждат като необходими за извършването на промени в организациите. И действително, много авторитарни реформатори търпеливо са чакали момента на настъпване на кризи, когато системата ще има нужда от тях, и тогава са провеждали желаните изменения. Затова в резултат на кризите личната власт често се е оказвала и се оказва по- силна от бюрократичните правила. В големите системи винаги съществува риск от това едни или други бюрократични структури да се възползват от такива начини на водене на силови игри, които да блокират необходимите промени.
Разглеждането на организациите като “игрови ансамбъл” позволява да се направят
полезни за науката и практиката на управление изводи
- Първо, деловите решения в сложните системи винаги се вземат в условията на една или друга неопределеност. При това източник на неопределеност е не само външната среда, но и поведението на самите участници в организацията, които преследват собствени цели и се стремят да подобрят положението си.
- Второ, ръководителите се стремят да „запрограмират” колкото се може повече делови решения, за да повишат ефективността на управлението и да намалят зависимостта си от тези подчинени, които контролират основни фактори на неопределеността, влияещи на системата.
- Трето, подчинените се стремят да съхранят свободата си при вземането на решения и се противопоставят на бюрократичния натиск от страна на ръководителите.
- И четвърто, за да запазят позициите си и баланса в организацията, подчинените преднамерено ограничават информацията, предназначена за ръководителите, което води до необходимост от вземане на решения в условията на още по-голяма неопределеност и следователно укрепва властта на групите и специалистите, притежаващи повече информация.
В крайна сметка анализът показва, че манипулацията чрез неопределеност и несигурност е важен елемент в борбата за власт и влияние във всяка структурна цялост, поради което „игровата” страна на деловите решения ще придобива все по-голямо значение в практиката на тяхното усъвършенстване. Приоритетна задача на управленската наука става задачата за разработването на съответстващи на тенденцията процедури за балансиране и ефективност на решенията. На лице са първи опити да се даде конкретен отговор на тази задача в нашите български условия (Георгиев 2005).
Институциализиране – въвеждане на правила на играта и процедури за тяхното спазване; формализиране и стандартизиране на процедурите.
- Вж. например материалите от Международната конференция „Credit and Risk Management”, София, 7-8.IV.2004 г., организирана от Агенцията за малки и средни предприятия и БНБ.
Берн, 3. Игръг, в которъiе играют люди; люди, кoтopъie играют в игръi. Пер. с англ. Лениздат 1992. - Георгиев, Р. Паричната политика kaтo изкуство на баланса. Библиотека „Инициатива”. С, Съюз 3а стопанска инициатива 2004.
Георгиев, Р. Деловите решения : методология и организация., С., Академично издателство Марин Дринов 2005, Пък), Д. С, Д. Дж. Хиксон. Исследователи об организациях. Хрестоматия. М., ЛИНК1999. - Трифонова, С. Съвременните предизвикателства пред българската икономика – нови подходи 3а тяхното разрешаване. – В: Паричната политика kaтo изкуство на баланса. Библиотека „Инициатива”. С, Съюз 3а cmonaнcka инициатива 2004.
Статията е част от сп. Икономика,
Година LIX, брой 3 / 2005 г.
