Ст.н.с РУМЕН ГЕОРГИЕВ координатор на парламентарна група „Социалдемократическа платформа „Европа“, съпредседател на движението „Път към Европа“
Притиснати от кризата, все по-често сме склонни да съдим за всичко на „парче“ в зависимост от моментното състояние на нещата. А уникалната ситуация, която преживяваме, изисква глобална преценка, изисква да мерим не с мярката на година, две или десет, а с мащаба на столетия. Времето изисква да съдим не просто за социализма тук и сега, а за социализма въобще.
Причината, поради която мнозина произнесоха окончателна присъда над социализма, е ясна, очевидна и разбираема. Очевидното и разбираемото в обществения живот обаче рядко съвпада с вярното.
Още в самото си начало социализмът е „бременен“ с две тенденции, всяка от които е просторно и солидно ангументирана. По същество става дума за две схващания. От една страна, социализмът се мисли /и за съжаление – не само се мисли!/ като конкретно обществено устройство, като реално функциониращ тип общество. От друга страна, социализмът се възприема като система от ценности, като тенденция в еволюцията на обществото. Едва ли е необходимо да се подчертава, че това са два противоположни възгледа, от които произтича съвършено противоположна политическа и икономическа стратегия и тактика.
Излишно е да се спираме на първия възглед, тъй като, така да се каже, повечето от нас още ближат раните си от реализацията му в практиката. На втория обаче си заслужава да обърнем внимание, защото сме изправени пред реал-ната опасност с лека ръка на бунището на историята заедно с мръсната вода да изхвърлим и едно от най-светлите достижения на човечеството, най-мощния порив на европейската цивилизация в последните векове – порив към ра-венство, солидарност и справедливост.
Именно тук се сблъскваме с едно изключително трудно преодолимо противоречие, произтичащо от моментното състояние на нашето общество. От една страна,, опитът споменатите социалистически ценности да бъдат наложени силово отблъсна хората у нас от тях, а от друга страна – на България се необходими десни по същество мерки с неизбежни тежки и болезнени последици за мнозинството от хората. За какво равенство, солидарност и справедливост може да става дума, след като единственият изход от кризата минава през неравенството, несправедливостта и егоизма?
Ето защо привържениците на социалдемокрацията у нас, на второто схващане за социализма, днес сме изправени пред трагична дилема, пред лична драма: или да се откажем от идеите и ценностите си, или да се противопоставим на обективната необходимост от реформиране на обществените отношения. Нито една от тези две възможности не е приемлива за онзи, който действително се стреми към равенство, солидарност и справедливост. Какво да се прави?
Поставен така, въпросът звучи твърде познато. На болшевишкото „Что делать?“ ние обаче противопоставяме „Что не делать?“ Защото считаме, че в настоящия момент ролята ни е именно да защитаваме позицията „Какво да не се прави“. Ние знаем, че страната се нуждае от остри и болезнени мерки, че кризата неминуемо струва скъпо на всички, но има цена, която никога не можем да приемем, която никога няма да се съгласим да платим.
- Не можем да допуснем страната ни да се отваря към света, без да се запазват българските ценности и без да се гарантира реалното вписване на България в Европа. Историята недвусмислено показа, че Европа не може да роди социализъм без демокрация, но в Европа демокрацията ражда социализъм.
- Обявявайки се в защита на частната собственост не можем да допуснем формирането на со- циално безотговорна частна собственост. В едва прохождащия частен сектор съществуват редица явления на незаплащане на вноски за социално осигуряване, умишлено бягане от вложения в инфраструктурата, прекъсване на трудови договори в противоречие с трудовото законодателство и др. Затова един от основните критерии при формирането и функционирането на ефективни частни собственици днес трябва да бъде поемането от тях на ясно формулирани социално-гарантиращи функции.
- Не можем да допуснем приватизацията и пазарните механизми да не се използват за поддържане на оптимално равнище на заетост, близко до равнището на структурната безработица, свойствена за всяка пазарна икономика. Всеки акт на приватизация и на даване на привилегии на един или друг сектор или на една или друга форма на собственост трябва да се обвързва както с интензификацията на стопанските единици, така и със създаването на нови работни места.
- Не можем безучастно да приемем отиването към масово разо- ряване на всички икономически субекти от отделния гражданин до крупната фирма само за да покажем воля „за реформи“. Истински реформи са тези, при които националното богатство е богатство и на отделните икономически субекти, а не при които всички обедняват поравно. Защото най- естественият продукт на бедността е диктатурата.
- Не можем да приемем „медицинския“ подход към обществото, от когото и да се прилага той. „Нека всички стискат зъби и мълчат, правителството оперира болния!“ не е наше верую, защото обществото е съвкупност от индивиди със свое съзнание и интереси, които сами участвуват, а не просто наблюдават „движението на скалпела по тялото“. Тяхната производствена и жизнена активност трябва да бъде и осигурена, и стимулирана.
- Отхвърляме подмяната на въпроса „Какво да се прави?“ с кариеристичното „Кой да го прави?“. Положителните резултати по пътя към националното спасение не намаляват нашето безпокойство, че той често се съпровожда от задкулисни, извънпарламентарни уговаряния, пазарлъци, злепоставяния и т. н. Тревожно е, че прекомерно се стеснява кръгът на хората, които реално участвуват при решаването на съдбовни за нацията въпроси.
- Не можем да допуснем над нравствените критерии да бъдат поставени нови класови и партийни изисквания. Та нали в Европа най-добре видяхме колко големи са вредите от това, че за нравствени се приемаха само проявите, които служеха на интересите на пролетариата.
- Отхвърляме зараждащите се нови заблуди, че рационалното познание може всичко да обхване, да обясни, да опише, да се наложи над света и предметите. Именно претенции от такъв характер разрушиха съдбата на много хора и компрометираха марксизма като учение, позволиха да се говори за него като за явление, загубило научността си.
Няма социалдемокрация, която безмълвно да допусне подобни тенденции и последици. Затова движението „Път към Европа“ в БСП и група единомишленици-социалисти в парламента обособиха самостоятелна парламентарна група „Социалдемократическа платформа „Европа“.
Направихме го, защото сме убедени, че ние можем да отстояваме тези социалдемократически ценности и принципи само като с усилията на всички споделящи ги депутати целенасочено се борим те да намерят място в новите закони на страната.
Направихме го, защото искаме нашите ценности да се реализират в конкретни демократични процедури на политическия и парламентарен живот.
Така че ние сме твърдо за Европа и социалдемократическите ценности. Останалото историята сама прави. Европа го доказа!
Преходът към нов, европейски тип политическо и икономическо устройство ще осмисля усилията ни като народ поне до края на столетието. Движението, възприело метафоричното наименование „Път към Европа”, акцентира върху вътрешното единство на три – според мен – основни социалнополитически задачи, стоящи пред българското общество. Разбирането, че осъществяваме преход към едно ново, по-хуманно общество, а не просто реставрация на ранния капитализъм, трезвата оценка, че съвременният свят се дели на богат Север и беден Юг, че самата Европа също и неизбежно е далеч от социалното съвършенство, предопределят мястото на Социалистическата партия в този процес. Затова първата со- циална задача на ”Път към Европа” е насочена към преобразуването на партията, поела наследството на БКП, в модерна и силна левоцент- ристка партия, близка по профил на основните европейски и социалдемократически партии. Демократизирането на обществено-политическите отношения и институции е задача, която засега обществеността възприема едноизмерно. Разпадането на то- талитарната държава изисква особено в преходния период гарантиране на определени стандарти в политическите отношения, изисква трезво и компетентно разбиране за характера и степента на промените в институциите на властта. Развитието на демократичните институции е възмож- но само ако в обществото доминира стремежът към политическо парт-ньорство, национален консенсус и законност.
Третият момент е новото политическо, икономическо, военно и духовно ситуиране на България в единния свят на бизнеса и комуникациите. Той предопределя вграждането на България в общоевропейските икономически и политически структури, в европейското духовно пространство.
”Път към Европа” е преди всичко идейно движение. То си поставя за непосредствена цел пропагандирането и осмислянето на тази тризвенова концепция за аранжирането на обществените проблеми и приоритети. Движението не е висш пласт в БСП, който се стреми да дирижира процесите в Социалистическата партия. Няма амбицията да заема аналогично място и в държавата. За „Път към Европа” важното е промените да се осъществяват независимо от различията между политическите сили, да се приближаваме към национално помирение и единство. Българското общество спокойно трябва да се раздели с илюзиите и заблудите, част от които звучаха много красиво, като не бърза да ги заменя с нови.
Статията е част от в.“Европа”
бр.7/март 1991 г.
