Силен лев – силна България

Нужен е системен подход за укрепването на лева

Дискусиите за силна България, разгърнали се в последно време, могат да прераснат в недостойна политика със скрити мотиви, ако ясно не се определи кое е това, с което можем и трябва да бъдем силни. Според мен това са преди всичко българската култура и българският лев, който в момента не е само символ, но и гарант и стимул за развитието ни. Като експерт-икономист смея да твърдя, че до присъединяването ни към Европейския валутен механизъм, една от най-големите ни национални задачи, е да запазим и заздравим позициите на българския лев в „сблъсъка“ с валутните опасности, наречени валутен риск.

Валутният риск за всяка икономика е от вида системен, спекулативен риск. Причината за него е движението на валутните пазари. Ако една икономика поради някакви причини се отказва гъвкаво да регулира „играта“ на своите субекти на валутните пазари, то пазарите си „играят“ с тях и с икономиката като цяло. Това е основен избор пред нашата икономика в т.ч. и пред банковата система днес:

ДА ИГРАЕШ ИЛИ ДА БЪДЕШ ИГРАЧКА

Що се отнася до самото съдържание на валутния риск, то най- точно може да бъде определено като вероятност от намаляване на печалбата от бъдещи операции, а също и реализиране на текуща загуба на ценова конкурентна позиция за местните производители в сравнение с чуждестранните производители, особено вносители в страната. Фактите, които характеризират тази опасност (валутен риск) за българската икономика към момента, са следните:

През последните години се констатира все по-голямо нарастване и в абсолютен, и в относителен размер на кредитите от български банки във валута към фирмите и гражданите. Така към 31.12.2003 г. те съставляват 4 061,0 млрд. лв., или 40,8 % от общите кредити на българските банки. Година по-рано са били само 2, 6 млрд. лв., или 40,3% от всички кредити на банките, а през 2001 г. – 1,5 млрд. лв., или 37,0% от кредитите. Въпреки същественото увеличение на обема на всички банкови кредити в последно време техният размер от около 26,5 % спрямо БВП, все още е много по-нисък от този в страните с развита пазарна икономика. Там, както многократно сме подчертавали, те надхвърлят годишния размер на БВП за съответната година.

През 2004 г. се очертава банките в страната да продължат да завоюват пазарни позиции, но главно чрез разширяване на валутния си кредитен портфейл. Много експерти считат, че значително по-бързият ръст на кредитите във валута, отколкото в лева е продиктуван от политиката на търговските банки, и по-специално на техния мениджмънт, към по-голяма сигурност на вложенията им. Не означава ли това обаче, че интуицията на банкерите „предвкусва” бъдеща нестабилност на лева, която ще засегне всички ни?

Какви предпоставки доведоха до ситуацията банките, български юридически лица, да се стремят към валутни клаузи в договорите за кредити и често дори да отказват левовите.

Първо, през 1999 г. отпадна изискването според Закона за задълженията и договорите (чл. 10, ал. 1) всички разплащания на територията на страната да се извършват в лева. Това развърза ръцете на търговските банки да предоставят валутни кредити, които да се използват и за разплащания в страната. Например на пазара на недвижимата собственост разплащанията са почти изцяло във валута.

Второ, либерализира се валутният режим в страната въз основа на Валутния закон в сила от 01.01.2001 г., при което ползването на кредити от чужбина от местни лица стана предмет на регистрация, а не на одобрение в Централната банка на страната (чл. 4, ал. 2, т. 1 от Валутния закон). Съгласно промените във Валутния закон от 2003 г. местните юридически лица и едноличните търговци са задължени единствено да представят пред БНБ за всяко тримесечие статистически форми за задълженията си към юридически лица (чл. 10., ал. 1)

Трето, все по-широко се разпространиха ипотечните облигации във валута (след приемането преди две години на специален закон за това), които са предмет на значителни по обем операции между самите търговски банки в България. Ипотечните облигации се издават главно от банки с преобладаващо чуждестранно участие, коиго поради липсата на клонова мрежа трудно набират депозити от фирми и граждани и затова акумулират чрез облигациите средства от други банки. Размерът на ипотечните облигации в момента надхвърля 100 млн. лв. Опасното е, че преобладаващата част от тях са в евро. От началото на 2002 г. досега сумата им нараства средномесечно с 4,4 %, а годишно над 50 % и са едно от големите предизвикателства на банковия пазар.

Същевременно сега действащият валутен курс на лева стои неизменян близо седем години на равнището 1 ДМ = 1 лев, а впоследствие – след въвеждане на еврото като единствено платежно средство в ЕС – на 1,95583 лв. за 1 евро. Данните по-горе са „върхът на айсберга“, но на редица международни експерти те говорят за това, че банките не възприемат стабилността на паричната ни единица, предопределена от курса, за достатъчно надеждна и се насочват към други валути. С други думи „под водата“ зреят процеси, които ние не умеем или се страхуваме да изследваме и да покажем.

Нашите анализи показват, че в основата на „избягването“ на лева от страна на банките са застрашително нарастващите

ДЕФИЦИТИ ПО ТЪРГОВСКИЯ БАЛАНС

и по текущата сметка с чужбина.

За това неколкократно алармира и Мисията на МВФ. През последните години основните показатели за развитието на външната търговия на страната (на база митнически данни) са следните:

Кумулативният размер на отрицателното салдо на търговския баланс за периода 1999 – 2003 г. е близо 10 млрд. щ. д. Тази огромна не само за нашите мащаби „дупка“ показва, че за уравновесяването на платежния баланс с чужбина ние непрекъснато разчитаме изк-лючително на потока от чуждестранни кредити и инвестиции към страната и на приходи от туризма. Международният туризъм според нас обаче сам по себе си не може днес и в близките няколко години да уравновеси платежния баланс. За 2003 г. неговите нетни приходи (с вземане под внимание на разходите на български граждани зад граница) едва достигат 886,8 млн. щ. д. В крайна сметка фактите показват, че засега процесът води към последователно задържане на потреблението вътре в страната.

Изводът е ясен – нарастващите износни стокови потоци и приходи от туризма далеч не компенсират разликата в превишението на вноса, акумулирано досега. Това вече е обективен показател за все още неефективното участие на България в международното разделение на труда. Така вместо източник на богатство външната търговия се превръща в механизъм за изтичане на национален доход и за ограничаване на вътрешните ресурси за икономически растеж. А добре е известно, че никоя страна не е извела икономиката си на предни позиции без създаване на условия за експортна ориентация и увеличаване на експортния потенциал.

Жилищно кредитиране:

Според мен освен икономическите основания една от причините за все по- голямото отрицателно салдо е и

НЕИЗМЕННИЯТ ВАЛУТЕН КУРС

Процесите в икономиката са взаимнообвързани. От много банкери и политици обаче реалният свят често се разглежда като частен случай. Несъобразяването на равнището на валутния курс с изискванията на пазарите води до влошаване на условията на външната търговия вследствие на инфлацията, като задържа износа и стимулира вноса. Управляващите се опасяват от промяна в политиката на твърдо фиксирания курс, считайки, че това трябва да се извърши след влизането на България в ЕС. Според управителя на БНБ И. Искров „в БНБ твърдо защитаваме тезата, че при този курс нашата икономика 7 години поред расте и повишава своята конкурентоспособност“. Не е ясно за каква конкурентоспособност става дума, след като за периода 2000- 2003 г. отрицателното търговско салдо на страната нараства с 47 % и е в основата на дефицита по текущата сметка.

Защо се задържа износът? Известно е, че в повечето страни от ЕС, към които основно е ориентиран нашият износ, средната инфлация е около и малко над 1% годишно, докато в България тя е в рамките на около 5% годишно. За периода 2000-2003 г. натрупаната кумулативна инфлация е 27,85%. Това се отразява върху цените в страната ни, но износителите не могат да получат полагаемата им се увеличена равностойност в лева, доколкото националната валута не се влияе от пазарните условия, търсенето и предлагането на валута. Неизменният курс стимулира при равни други условия вноса от чужбина, което, вместо да укрепва националните ни производствени възможности преди влизането в ЕС, ги разрушава. Получава се практически, че на база вътрешни условия българският лев непрекъснато девалвира, но механизмите въз основа на валутния борд и по-специално неизменният валутен курс, не позволяват да се отчита това влияние. В крайна сметка в съответствие с посочените по-горе данни за натрупаната инфлация сега всеки български износител губи 27,85 ст. от всеки лев изнесена стока заради тази разлика във валутния курс.

Ако трябва радикално да решаваме въпроса, считам, че са необходими съответни изменения във валутния борд. Едно от измененията е българският лев да стане плаващ в определени рамки, отчитащи пазарните механизми и условия. Със сегашната си крайна форма – особено по отношение на валутния курс – бордът наподобява валутния съвет от времето на Тодор Живков, което е голям анахронизъм. Настъпи време бордът да се либерализира както по отношение на въвеждане на валутен курс, колебаещ се в определени рамки, така и по отношение на дейността на банковите и извънбанковите финансови институции във връзка със стимулиране на износа и управление на рисковете. С други думи, нужни са комплексни мерки, а не елементарно административно понижение на курса на лева, т.е. девал-вация. Това се изисква и във връзка със скорошното въвеждане на стандарт Базел II в банковата сфера. Само при действието на система от пазарните механизми може да се разбере дали левът е надценен и дали това е неговото реално равнище. Другото означава на курсовия фактор да се остави възможността неблагоприятно да въздейства върху платежния баланс.

Многократно съм посочвал и какво неблагоприятно въздействие върху външните плащания на страната оказва липсата на всякаква информация и регулация по

ЧУЖДИТЕ КРЕДИТИ ОТ НЕФИНАНСОВИ ОРГАНИЗАЦИИ

за български фирми.

В края на 2003 г. те съставляват около 3,1 млрд. щ. д., като вече надхвърлят сумата на банковите валутни кредити. Тези външни частни кредити (без ангажименти на българските банки) реално са вече 16,5% от БВП. За съжаление, въпреки че БНБ на базата на Ва-лутния закон притежава необходимите възможности за събиране на данни за целите, за които се използват тези кредити, в годишния си отчет за 2001 г. БНБ посочва единствено, че 91% от тези кредити имат финансов, т.е паричен характер, но какъв точно – не се анализира (по- нататък и тези цифри в годишните отчети липсват). Известно е, че тези кредити могат да бъдат както за оборотни нужди, така и за разширяване и обновяване на производствените мощности, като само последното може да има положителен икономически ефект.

Данните не потвърждават твърдението на експерти и политици, че сумите на кредитите от чужбина за фирми в България са за инвестиции и поради това уравновесявали платежния баланс с чужбина. Ако се направи дисекция, ще се види, че най-голям дял имат вложенията в недвижими имоти с непроизводствено предназначение, в търговията и много по-малко в преработващата промишленост. В първите два случая навлизането на чуждестранните кредити има малко или много спекулативен характер, докато само вложенията в ин-вестиционни проекти за производството на нови и търсени наши стоки и услуги могат да имат последващ положителен макроикономически ефект. През 2003 г. се констатира известно увеличение на вноса на машини – с 12%, но то е над 2 пъти по-малко от общото нарастване на вноса. При този темп чудеса не могат да се очакват.

Вярно е, че в момента сумите на кредитите от чужбина към частния сектор не тежат на платежния баланс. Не е ясно обаче в кой момент те могат да го влошат още повече, тъй като и кредитите, и лихвите по тях подлежат на връщане към чужбина. Това е едно предизвикателство. Ако БНБ не следи отблизо тяхното движение, то те могат да се окажат важен фактор от курсов характер, който ще повлияе силно отрицателно върху състоянието на плащанията с чужбина.

Същото се отнася не само до кредитите, но и до

ПРЕКИТЕ ЧУЖДЕСТРАННИ ИНВЕСТИЦИИ

макар те да имат сравнително по-постоянен характер. За периода от 1992 г. до края на 2002 г., т.е. за 11 години, тях- ната акумулирана сума достигна близо 5,5 млрд. щ .д., а за 2003 г. официалната статистика на БНБ отчита преки чуждестранни инвестиции от 1360, 7 млн. щ.д. В тях са включени за 2003 г. и 909 млн. щ. д. кредити от чужбина от не- финансови организации, които по същество не са инвестиции. Към това ще добавя, че преките чуждестранни инвестиции подкрепят икономиката и модернизацията, но те в никакъв случай не са подарък. При неблагоприятно икономическо развитие е възможно част от тях също да напуснат страната и да натежат на платежния баланс.

Приведените данни и направеният анализ в никакъв случай не отричат, че задълбочаването на монетаризацията на икономиката е тенденция с благоприятен характер. Съотношението на широките пари, включващи всички видове парични инструменти, към БВП достигна 40,7 %. Както посочихме по- горе, в голяма степен то се дължи на засиленото участие на чуждестранната, а не на местната валута. Същото се отнася и до балансовите активи на търговските банки (в т. ч. кредити и ипотечни облигации), които преобладаващо вече са в чуждестранна валута – над 50,3% в края на 2003 г. Ако този процес не се регламентира и регулира от централната банка и не се увеличат обемът и делът на левовите кредити и левовите ипотечни облигации, това може да доведе само до сривове на па- ричната система, доколкото голяма част от кредитите и ипотечните облигации във валута сега не са свързани с генериране на доход в чуждестранна валута.

Много е важно с какъв лев ще влезем в ЕС -

РЕАЛЕН. НО СИЛЕН ЛЕВ

подкрепен с експортен потенциал, или вързан и кумуфлажен, който при присъединяването ни към Европейския валутен механизъм би довел до взривоопасна инфлация.

Преди 15 години в рамките на Световния конгрес на икономистите в Атина заедно с гръцките икономисти много внимателно анализирахме подходите към механизма за определяне на равнището на курса на националната им валута във връзка с влизането им в европейския валутен механизъм. Изхождаше се от това, че валутният курс, бидейки, външно погледнато, определена цена на чуждестранните валути, фактически, отразява в себе си сложните икономически отношения на Гърция с чужбина. Затова в Гърция приеха подхода на гъвкавото регулиране на валутния курс, подплатено със съпътстващи мерки не само в банковата, но и в паричната система като цяло съгласно изискванията на европейския пазар и своята икономика.

Смятам, че в моментa

НАШИЯТ ВАЛУТЕН КУРС

със своя неизменен характер влияе отрицателно върху външните платежни и икономически отношения, в т.ч. и с Европейския съюз. Едно рязко, неконтролируемо спадане на курса на националната валута при влизането ни в ЕС ще направи почти невъзможно връщането на кредитите във валута за дейността на много от фирмите и лицата – кредитополучатели, особено малките и средни предприятия, които много трудно, без нужните стимули и гаранции, се ориентират към износ.

Не смятам, че при сегашното развитие на пазарните механизми у нас управлението на валутните рискови фактори на търговските банки може да става чрез усилията на всяка банка сама за себе си. Макар активите на търговските банки във все по-голямата си част да се изразяват в чуждестранна валута, реалното развитие на пазара и курсовият фактор рано или късно ще окажат отрицателно влияние върху риска, поеман от самите тях. Задължение според мен на Централната банка, както и на търговските банки и в техен интерес е да не увеличава прекомерно участието на чуждестранните валути в паричния оборот с оглед предпазване от неблагоприятни курсови фактори. В това отношение са нужни специални мерки. Целенасочени комплексни мерки са нужни и за финансовото стимулиране на износа чрез експортни фондове, специализирани застрахователни инструменти, извънбанкови финансови институции с чуждестранно участие и др.

Виждайки тенденциите, правителството и МВФ след последните мисии на фонда от март и юни т. г. започнаха да търсят стабилизиране на лева в друга посока, а именно чрез дефлационни мерки. Те се сведоха, от една страна, до предсрочното изтегляне на средства на правителството в лева, вложени в търговските банки и до концентрация в БНБ на средствата по предприсъединителните фондове от търговските банки. От друга страна, БНБ увеличи процента за задължителните минимални резерви, които търговските банки оставят при нея, като въведе 4% резерв за дългосрочните депозити. Всичко това увеличи средствата на правителството при БНБ, която обаче по изискванията на валутния борд няма права по тяхното инвестиране в банки и в стопанството. Оттук се и породи идеята с тези пари да се погасят предсрочно задълженията, в т. ч. и към МВФ, с което ще се спести известна лихва.

Това буди определени съмнения: Първо, че правителството и БНБ нямат идея и не са готови да поемат отговорност за това, как българското стопанство би могло да използва българския лев за по-ефективни вложения в сравнение със спестяването на мизерни лихви към МВФ. Второ, че управляващите гледат да се освободят от левовите наличности, за които отговарят, докато има фиксиран курс, с което демонстрират, че също не вярват в лева като гарант за успешно присъединяване към ЕС. Трето, че при взетите заедно с МВФ мерки предлагането на левовете ще намалее, но това, макар да увеличи търсенето на лева, няма да го стабилизира, защото се увеличава участието на чуждестранната валута в паричния оборот.

Като краен резултат при такава линия на ’’стабилизиране ”на лева е естествено да се прибягва до социални рестрикции, а износът при „непоклатимия” курс и високата лихва да получава нови затруднения. Естествено е и алтернативата за силен лев, подкрепен с експортен потенциал и диверсифицирани финансови инструменти и институции, които многок- ратно съм предлагал, да намира все повече потвърждения като изход от ситуацията.

Статията е част от в. Икономически живот,
София 21/07/2004 г. и сп. Ние – бр. 7-8/2004 г., ISSN: 1311-0446