Румен Георгиев — доктор по икономика, действителен член на Международната академия по мениджмънт и на Международната бизнесакадемия вицепрезидент на Международния съюз на икономистите, председател на Съюза на икономистите в България, председател на Съюза на частните застрахователи, президент на Международна застрахователна и презастрахователна компания „Европа“АД.
- Г-н Георгиев, кое е събитие за Вас от началото на годината?
Румен Георгиев: Изборите. Мисля, че този път резултатът съвсем не се свежда до победа на едни и поражение на други. Просто свърши една цяла епоха — епоха на очакванията, надеждите да стане някакво чудо. Чудото не стана. От нищо нещо не расте.
Ако в обществото дълги години не се печели истински, ако растежът се постига чрез спекулации и преразпределения на получавани под формата на „братска помощ“ ресурси, крахът е неизбежен. Нашият преход започна още тогава, на десети ноември, когато „братската помощ“ секна. Започнаха трескави опити да се намери друг покровител. Днешното ни състояние обаче е нагледно потвърждение на това, че за евтините и безплатните неща се плаща скъпо и прескъпо.
Така че свърши епохата на масовото имитиране на труд без истинска печалба.
- Изводът Ви не засяга ли само бизнесмените?
Румен Георгиев: Не. Засяга всички. Възможностите за първоначално натрупване на капитал от едни чрез отвличане от други са изчерпани, но махмурлукът в обществото остана. Започна нещо като пазарлък между различните съсловия, главно от т. нар. бюджетна сфера и властта. Срещу съгласието за въвеждането на паричен съвет, за рязко съкращаване на бюджетните разходи, т. е. срещу реална реформа, „едните“ искат бюджетът да бъде орязан за сметка на „другите“. Бюджетните предприятия го-дини наред пропиляват бюджетни субсидии. Днес те пак с всички сили се противопоставят на евентуалната необходимост да печелят сами или да фалират.
Образованието ни също иска да бъде запазено едва ли не в същата форма на безплатно обучение по всичко и за всички, както и преди. Културата не само продължава да разчита на бюджетa поради липса на законови възможности да бъде подпомагана от бизнеса, но и се опитва да си осигури монопол на пазара на културната продукция да ограничава конкуренцията от страна на чуждата културна индустрия. Но бюджетът не може да бъде разтяган като дядовата ръкавичка. Това значи, че ако някой иска повече, то неизбежно ще стане за сметка на всички останали.
- Значи нужни са съкращения, „рязане на живо“?
Румен Георгиев: Да, но това не може да стане само с инструмента „бюджет“. Първо е необходимо държавата да определи какво от целия спектър на услуги ще се подкрепя от бюджета, а какво ще се остави на „самофинансиране“.
Досегашната ни социална сфера беше ориентирана към абстрактния човек, беше в известен смисъл „безразмерна“. „Всеобщото“ образование, както и всеобхватното здравеопазване не бяха насочени към конкретния човек, към конкретните му нужди. Общото, сравнително високо ниво на този род услуги за обществото се оказваше прекалено скъпо за всички. Чрез бюджета болшинството субсидираше малки групи потребители. Всеки познава картината в районните ни поликлиники, обсадени от едни и същи постоянни пациенти. Но кажете колко от хората в най-трудоспособна възраст се обръщат за лекарска помощ поне веднъж в годината? До 30-40 на сто.
Същото се отнася и за образованието — то беше задължително за всички. Но реалната практика показва, че съвсем не всички се нуждаят от абстрактно средно образование. В резултат много хора или изобщо не завършват, или получават формални тапии — без реално покритие. Свидетелство за това бяха и остават до ден днешен безбройните бисери, повтарящи се всяка година по време на кандидатстудентската кампания. Нужно ли е всички да завършват безраз- мерното „общообразователно средно училище“? Не е ли по-добре всички да имат възможност за избор не само на профила, но и на типа обучение? Навсякъде по света гимназиалното образование се различава от „реалното“. Едното дава право за продължаване на обучението в университети, а другото — реални житейски знания и умения за започване на самостоятелна работа.
- Няма ли да доведе това до съществено социално разделение и сред най-младите в самото начало на техния житейски път?
Румен Георгиев: Този мотив наистина се експлоатира днес. Диференциацията на образованието се третира като начин за създаване и увековечаване на социалните различия. Но хората са равни само в абстракция. В реалния живот те са различни и в това няма нищо лошо. Въпросът е те да имат гарантирано по закон право да избират вариант за обучението си според собствените си интереси и материални възможности. Без да имат този избор, те рискуват да останат изобщо без образование, защото съществуващата безразмерна система не е ориентирана към техните реални възможности и интереси.
Тотално насажданото равенство, за което някои ратуват и сега, беше демагогия, зад която се криеше желанието за безконтролна власт както над учителите, така и над учениците. Майка ми беше учителка и добре зная какъв дамоклев меч на властта висеше над нея. Тази тотална и безразделна власт и произвол защитаваха най-безплодното и формалното в образователната ни система от иновации. Образованието „еднакво за всички“ е враждебно на промяната, остава консервативно и не е способно да даде на младите хора реални навици за живот в едно сло- жно и различно общество.
- Няма ли в резултат на неравенството достигнатото ниво на образованието у нас да падне? Все пак има някакви общи изисквания към културата и знанията на подрастващото поколение…
Румен Георгиев: Не става дума за пълен отказ от определени базисни изисквания към обра-зователното ниво. На нито едно модерно общество не са му нужни необразовани, невежи граждани. Но тези общи изисквания могат да бъдат задоволени по различен начин. В развитите страни например отдавна се прие системата от тестови изпитвания, които установяват необходимото съответствие между индивидуалната подготовка на младия човек и общите изисквания на обществото. Оттук нататък всеки си избира свой собствен път. При нас дори няма разговор за това.
Днес ние просто нямаме право на демагогия. Обществото няма откъде да вземе пари за едно безразмерно образование или здравеопазване. Единственият изход е в това, всеки да поеме своя дял според своя собствен избор и възможности. При ясни критерии за необходимия минимум за нормален живот държавата ще може да поеме реални гаранции както за бюджетно подпомагане, така и за предоставяне на известни предимства на тези, които ще подпомагат училището. Освен това при ясни условия дори и ограничените бюджетни средства ще могат да бъдат много по-ефективно ориентирани, отколкото при безразмерната еднаквост.
- Как оценявате законовата основа за една такава всеобхватна реформа в социалната сфера?
Румен Георгиев: Тя безспорно липсва. Липсват законовите основи за спонсорска дейност, липсва адекватният на днешните и утрешните условия закон за социалното осигуряване, липсва какъвто и да било закон за здравното осигуряване. Едно недоносче от Мими-Витковото време е подигравка със здравето на отделния човек и на цялото общество.
Законодателните празноти пречат хората да имат възможност сами и да избират, и да осигуряват необходимото според тях ниво на социалните услуги — образование за децата, здраве и сигурна старост за самите тях. А трябва да се каже, че навсякъде в развитите страни тази сфера съвсем не е тежък камък на врата на обществото. Това е много голям и развит пазар на услугите. А щом като е пазар, съвсем не е ну- жно да се надяваме само на добрите благотворители. Интересът, а не сълзливите призиви ще привлекат мощните бизнесгрупи да инвестират. Защото тук може да се печели, и то добре да се печели за сметка на много по-високото качество и разнообразие на услугите.
- Но и хората като че ли не са готови за този род пазарни отношения в сферата, която до неотдавна се смяташе за запазена територия на всеобщото равенство?
Румен Георгиев: Сигурно не са готови. Но не поради консерватизма и неизживяното си ле-вичарство. Първо, нито те, нито предприятията ни са данъчно облекчени да отделят за бъдещето на отделния човек и нацията. Второ, те все още нямат доверие към тук-таме пръкналите се кълнове на новото. Плашат ги не толкова високите цени, колкото недобросъвестността. И имат право.
Нашият бизнес в тази сфера все още трудно балансира на границата между риска и обикновеното мошеничество. Липсва реален и ефективен контрол от страна на съответните органи. А при липса на необходимите закони и контрол, на ясни критерии за ограничаване и отграничаване на държавните компетенции в социалната сфера от тези на частния бизнес тази граница остава твърде аморфна и условна. Тук губи не само обикновеният гражданин — клиент на платени услуги в здравеопазването, образованието и социалното осигуряване. Губят и бизнесмените, рискуващи с парите си. Но бих обърнал вниманието и върху друг аспект. Днешното ни законодателство не ангажира бизнеса да инвестира в образованието, здравеопазването или в културата не само пряко, но и косвено.
Приетият от 37-ото народно събрание Закон за висшето образование предлага по-гъвкава, тристепенна скала на квалификационни нива — специалист с висше образование, бакалавър и магистър. Но трудовото ни законодателство не прави никаква разлика нито в положителен, нито в отрицателен смисъл в това отношение. Там има само висше и архаичното полувисше образование. Последното се признава като необходимо условие за заемане на определени (преди всичко технически, спомагателни, без необходим статус) длъжности тъкмо в сферата на културата, в образованието и в здравеопазването. Новата възможност бакалавър се оказа пропусната. А това е най-разпространената в света образователна степен, достатъчна за повечето сфери на живот, предоставяща на работещите в тях и необходимия статус, и реални възможности за пълноценна реализация . Така единият закон отрича, а другият увековечава безразмерното образование.
— Нека коментираме и измененията в Закона за застраховането — тема, която Ви вълнува. Притеснява ли Ви размерът на уставния капитал, който нарасна близо 10 пъти?
Румен Георгиев: Определянето на размера на капитала не трябва да става механично, а да се изхожда от пазарни принципи. Това е единствено верният подход от гледна точка на потребностите за капиталова адекватност и платежоспособност на застрахователната компания. Изискването за 3 млрд. лв. капитал например означава, че дружеството по западните стандарти трябва да има поне 12 млрд. лв. приходи за годината. Защо? Защото практиката в пазарните икономики е установила, че съотношението на уставния капитал и резервите към приходите е някъде 4:1. Откъде компаниите ще докарат толкова приходи, при условие че легалният български застрахователен пазар в общото застраховане за 1996 г. е някъде 60-70 млрд. лв. приходи от застрахователни вноски.
Основният фактор за стабилност на едно дружество е презастраховането, след това са резервите и чак на трето място като гаранция за добрата работа се нарежда уставният капитал. И той трябва да се определя от големината на пазара, който съществува или се очаква да се развие.
- Как стои въпросът със срока за набирането на капитала?
Румен Георгиев: В предишното становище на Съюза на частните застрахователи по първия вариант за изменения в закона, което също изпратихме в парламента, остро реагирахме срещу начина и срока за набиране на капитала. Законотворците трябва да знаят, че собствеността не е притежание, което се държи в ръце, а движение, функция. Как едно дружество ще откъсне 3 млрд. лв. от оборотния си капитал, за да ги внесе в БНБ за неопределен срок? Това значи, че част от уставния капитал, който е в имущество, отново трябва да бъде превърнат в пари.В новия проект предложението е поправено и се казва, че изискването се отнася само при откриване на нова компания. Заварените дружества ще имат правото да го осъвременят от гледна точка на имуществото. Разрешава се половината от капитала да бъде в апортни вноски. Хубавото е, че законотворците са се съобразили с бележките ни за начина на внасяне на капитала.
- Как валутният борд ще се отрази върху застрахователния пазар?
Румен Георгиев: Още е рано да дам прогноза, тъй като валутният борд у нас все още не е проявил чертите си. Мисля, че той ще се въвежда в движение. Валутният борд означава преди всичко нов цялостен порядък в страната. Така че основните му принципи са ясни, друг е въпросът как ще бъдат реализирани. Едва когато се очертае внедряването му на всички равнища, ще мога да преценя дали той ще се отрази положително върху застрахователния пазар.
„Банки Инвестиции Пари“, кн. 3-4, 1997 г.
В материала са използвани и въпроси от интервюто на Р.Георгиев, отпечатано във в. Пари на 07.07.1997 г.
