Разгледани в дълбочина, предизвикателствата и рискът при вземане на делови решения се обуславят от обстоятелството, че съществува бъдеще, в което те се проявяват. Същевременно съществува и минало, през което са реализирани определени резултати, служещи като база за оценка на бъдещето. Затова по образния израз на австралийския икономист Р. Диксън при вземането на решения „ние често сме затворници в бъдещето, защото сме в капана на миналото“ [6, р.585-590].
Рискът винаги е свързан е човека, т.е. рискуват с решенията си винаги конкретни лица. От тази гледна точка се говори за субективна страна на риска, при което решенията се основават на амбиции, стремеж към лидерство, а често и на авантюризъм или погрешно разбрано честолюбие. Рискът има и обективен характер. Тази негова природа е свързана с вероятностната същност на много икономически, социални, технологични, природни и други процеси, които са многовариантни.
Нека уточним какво следва да разбираме под отговорност на лицето, вземащо решение. Разбира се в организациите лицето вземащо решение (ЛВР) може да бъде както единично лице в организацията, така и неин колективен орган на управление. От гледна точка на организационната практика отговорността е това, за което лицето се явява или се чувства задължено в процеса на деловите решения е оглед гарантиране на сигурността и достигане целите на организацията. Тя като понятие е свързана със съобразяването и/или принудата към съблюдаване на определени изисквания, норми и правила. Именно тяхното нарушаване може да доведе до различни видове последици и отговорности за лицата, вземащи решение.
За отговорност при деловите решения обикновено се говори, когато след вземане и провеждане или не провеждане на решението възникват щети за организацията или елементите от нейната външна среда. Същевременно понятието отговорност се използва в психологията и по отношение на поведението на индивида към самия себе си [3, р.146] (Става дума за отговорността като психологическа категория, т.е. за умението да раз-глеждаме своите потребности и възможности от гледна точка на всичките си его-състояния без да засягаме чувствата на другите.). Отчитайки и единия и другия подход се постига комплексност, която не трябва да се пренебрегва. Тя изисква в организациите целенасочено да се създават условия за утвърждаване чувството за отговорност хората да изпълняват своите задължения, без да пренебрегват собствените си потребности, но и без да прехвърлят върху другите или да вземат върху себе си отговорността на другите при липса на достатъчни за това основания.
Преходът към информационното общество, започнал от началото на 90- те години на XX век, не само „серийно произвежда несигурности“, но и предоставя все повече възможности за узнаване на природата на предизвикателствата и рисковете и осъзнаване на отговорностите за лицата, вземащи решение. Създават се условия за по-добро интегриране на субективната и обективната страна на риска, които лицето, вземащо решение, може и трябва да използва за насочване и коригиране на дейността на хората в организацията към високи, но реално постижими цели.
Сложността на проблема за отговорността при деловите решения, изисква най-напред ясно да класификацираме видовете отговорности. В гражданското общество Основната отговорност при вземането на такива решения е отговорността пред закона, т.е. правната отговорност. Когато се говори за отговорност към обществото на лицето, вземащо делово решение, отговорността обикновено се нарича социална, когато е към клиентите, звената, ръководните органи и персонала в организацията – тя е организационна (корпоративна). Когато отговорността е свързана с изисквания на група хора в междуличностно общуване (в това число в организациите) тя се тълкува като морална. Същевременно социалната и корпоративната отговорност имат и правни аспекти в зависимост от резултатите от решенията, поради което понятието „правна отговорност“ или „отговорност пред закона “ се използва в три направления: правно-наказателна, административно-наказателна и гражданска.
По-сложен е въпросът как юридическата наука тълкува „правото на риск“ при вземането на делови решения.
В официалните юридически документи всеобщо и ясно законово определение на понятието „риск“ няма. И причината, от една страна, е в малкото разработки по характера на риска в юридически аспект, а от друга – в изключително сложния, многостранен и противоречив характер на това, което понятието „риск“ отразява. В някои документи, свързани с проблемите на риска, той се тълкува като действие при постигането на някаква цел без точен разчет. Подобно разбиране е непълно, тъй като наред с негативния риск съществува и шанс. В определени условия, свързани със сигурността, рискът може не само да бъде допустим, но и наложителен, целесъобразен и полезен.
Главният въпрос, на който следва да си отговорим, за да навлезем в правния аспект на проблема, е дали решението, свързано с риск, поражда отговорност за лицето, само защото то е отишло на риск. С други думи, дали рискът се явява своеобразен елемент за умишлена вина, за която трябва да последва наказание.
Преобладава становището, че решението, свързано с риск, при определени ситуации не носи отговорност за лицето, което го е взело, дори при отрицателни последици. Правното понятие „риск“ предполага допускане от ЛВР на неизгодни последици, ако те са в резултат на правомерни действия или събития. С други думи рискът е оправдан в случаите, когато действията, свързани с тях са правомерни, и отрицателният резултат за нанесената щета се проявява вследствие на причини, които първо, не зависят от лицето, вземащо решение, и второ, не могат предварително да бъдат точно определени. Всяко от тези обстоятелства прави рискът оправдан и снема от лицето, вземащо решение, вината за отрицателните последици от него.
Следователно, под правомерни се разбират тези действия, които са законни, съответстват на основните ръководни документи, правила, наредби и пр. Затова рискът от правомерни действия винаги е оправдан и при тях резултатът може да бъде дори негативен. Например, Кодексът на труда в чл. 204 изрично разпорежда, че „работник или служител не отговаря имуществено за вредата, която е резултат на нормален производствено-стопански риск“.
Доколкото при подобен род определения на правомерен риск все пак се запазва известна степен на неопределеност, необходимо е да уточним и други конкретни признаци на правомерен риск при деловите решения. Практиката показва, че той обикновено се признава за такъв при наличието на следните четири условия:
а) обект на риска се явяват материални, веществени фактори, а не живота и здравето на човека;
б) рискът трябва да съответства на значението (стойността) на целта, в името на която той се поема;
в) целта не може да бъде постигната с обичайни, нерискови средства и действия;
г) рискът не трябва да преминава в умишлено причиняване на щета.
Естествено, че нарушаването на едно от изброените по-горе условия изключва правомерността на риска.
За вземащите делови решения е важно да разбират как са свързани с правомерността, последствията в резултат на т.нар. обективно – случайни действия. Без съмнение изходът или точният резултат от всяко едно решение не може предварително еднозначно да се определи. Това не пречи обаче, да установяваме и разумно да използваме закономерностите на случайните събития и количествено да определяме рисковете и шансовете. Въпросът е да разграничаваме понятието „случай“ в субективния му аспект, свързан с човешкото съзнание и „обективния случай“, съществуващ независимо от нас, т.е. съществуващ като форма на проявление на необходимостта. Обективно – случайните събития могат предварително да бъдат разчетени и то достатъчно точ- но. Характерът на тези разчети е друг в сравнение с разчетите при неслучайните събития. Така например, не можем предварително точно да изчислим дали даден детайл, влизащ в някакъв агрегат е дефектен или не, в кой момент ще избухне пожар или ще се случи авария, но използвайки методите на теорията на вероятностите, можем предварително и доста точно да кажем колко дефектни детайли да очакваме сред 100 произведени детайли – например 1 на сто.
Какво означава тази цифра от гледна точка на правомерността на риска? Тя означава, че при масовите случайни явления на основата на средноочакван изход може добре да се обоснове целесъобразността на действията, които се предприемат по управлението на риска. Знаейки, че рискът от техническа гледна точка в дадената производствена ситуация е например 1 на сто, можем точно да определим контролните мерки, за да изключим попадането на дефектната част в даден отговорен агрегат или в цялата продукция. Неприемането на подобни мерки за проверка качеството на изделията вече може да се класифицира като неправомерно деяние и да породи отговорности за ръководителите на организациите.
Правото на риск при деловите решения обаче не е свързано само с правомерността на действията и умението да се правят точни разчети. На риск се решава не всеки, даже ако добре умее да прави разчети. Затова психолозите свързват рисковите решения и със способността на човека да преодолява страха, т.е. да проявява това качество, което се нарича смелост. Смята се, че именно тези две качества – страх и смелост – оказват значително влияние върху вземането на решения в условията на неопределеност. Именно в борбата между страха и смелостта се формира рискът, който ЛВР поема. Човек често отива на риск на базата на емоциите като своеобразен „апарат“, който особено в динамична обстановка бързо оценява „плюсовете“ и „минусите“, своите и чуждите потребности, по- лезностите и вредите. Много често именно след такава оценка, носеща емоционален характер, се взема решение за действие. Значи условие да се отиде на рисковано действие е и наличието на възможност за два противоположни изхода от ситуацията: „успех или неуспех“, „победа или поражение“.
По такъв начин проблемът от гледна точка на личната и корпоративната сигурност не е човекът, вземащ делово решение, да се освободи напълно от страха като такъв, а от това да намали или да се освободи от страха да изпитва страх. Целта е емоциите да се превърнат в ресурс, да се възприемат като начин за обработка на информацията и тази емоционална компетентност да се използва за поставяне на цели в бъдеще и за реализация на определен начин на поведение.
Може би изглежда на пръв поглед необичайно, но организацията като система и „страхът и безстрашието“ като лични качества при рисковите решения са взаимосвързани: страхът много често управлява действията на организацията, а действията на организацията помагат да се преодолее страхът или да се внуши страх.
Интерес от тази гледна точка представлява следният пример.
За да могат експертите да балансират чувствата си за „страх и смелост“ при вземане на рисково решение и осъзнават възможните странични манипулации, на Международен конгрес по големите язовири, състоял се в Истанбул, учените и ин-женерите се договарят за въвеждането в практиката на нов показател за качество на съоръженията. Наричат го коефициент на смелостта. Количествено този показател се измерва с отношението на величината на напора на водата към язовирната стена спрямо обема на заложения в нея бетон. С колкото по-малко количество материал се осигурява пълна надеждност на язовира при всякакво стечение на обстоятелствата, толкова коефициентът на смелостта е по-висок.
Презумпцията е, че оценките на вероятностите от бъдещи явления, свързани със снеговалежи, дъждове, суши и т.н. не трябва да овладяват емоциите на отговарящите за решенията така, че да отиват към грамадни презастраховки (в смисъл на лично поведение), предлагайки извънредна, свръх- разчетна якост на язовирите. Препоръката е решения да се вземат тогава, когато експертите са претеглили алтернативите и вътрешно са балансирали чувствата си“ [5, с.89].
Големият съвременен американски финансист, дългогодишен председател на Съвета на управителите на федералната резервна система на САЩ А. Грийнспън заявява, че „готовността към риск е необходимост за развитието на икономиката на свободния пазар“ [2]. Той заключава, че ако всички, които имат спестявания и техните посредници, т.е. финансовите институции инвестират само в безрискови активи, потенциалът за икономически растеж ще остане нереализиран.
„Презастраховането“ и „авантюризмът“ са крайните случаи на решение на ръководителите, свързано с риск. Първото съответства на свеждането на риска до нула, т.е. липса на всякаква смелост и приложение на новаторски решения, а второто – до максималния възможен риск. Така, че най-доброто делово решение никога не е това, свързано с „презастраховането“. Както от „презастраховката“, така и от „авантюрата“ на лицата, вземащи решение има малка полза. За съжаление това трудно се разбира.
Всяко най-добро решение трябва да се вмества в лимитите между „презастраховането“ и „авантюризма“. Именно уменията да се определя „дозата“ на риска, т.е. обосновано и успешно да се работи с колектива и да се рискува е едно от най-важните предимства на съвременния лидер. С него е свързано и стратегическото изискване в условията на информационното общество лидерството да се превърне в свързващо звено между всички подразделения и работещи в организациите [4,с. 119-182].
Изводът, който следва да направим от позициите на сигурността е, че рисковото делово решение не е безразсъдна постъпка на отчаян човек, а нормална линия на поведение, при която освен правомерност на действията и разчетите целенасочено се създава и развива инова- тивна организационна култура, или кул-тура на придобиване на знания. При такава култура контролът в процеса на деловите решения е органически съчетан с придобиването на знания. Основните направления за такова съчетаване са организационните иновации: Балансираната система от показатели за ефективност (BSc), съвременните гъвкави организационни структури, новите информационни технологии и динамичния контрол [1]. Тяхното внедряване не може да не влиза в противоречие с едни или други съществуващи в момента ценности и ограничения в организационната култура. Отговорността и сигурността изискват действията по внедряване на тези иновации да се организират умело и то така, че да се възприемат от персонала позитивно.
Възможни са две крайни форми на процеса по възприемане на организационните нововъведения:
- реадаптация, която предполага пречупване на инерцията в поведението на участниците, свързана с дълбочинни слоеве на корпоративната култура;
- рутинни промени, когато новите неща са само видоизменение на стандартното поведение.
Затова на практика при внедряването на посочените организационни иновации често възниква своеобразен „културен риск“, който зависи от тяхната важност и от степента им на съответствие на съществуващата организационна култура. Обикновено се препоръчва прилагането на комплексен еволюционен подход, който се основава на самоорганизация в процеса на преодоляване на съпротивата на персонала срещу иновациите на базата на обучение, подбор и самореализация на сътрудниците, овладяване и непрекъснато сравняване с опита на други организации и др.
Литература:
1. Георгиев P.,Делови решения и сигурност на организацията, Изд. Софттрейд, С, 2007.
2. Гринспен А., Речь в Garn Institute of Finance, University of Utah, 30 ноября, ГУУ, M., 1994.
3. Kristiansen K., Bylund P., Interacting: TA in Business, Samspel, Stoockholm, 2005.
4. Семерджиев, Ц., Стратегическо ръководство и лидерство – лидер, Софт-трейд, С., 2007.
5. Фраймут Йоахима, Страх в работе менеджеров. Психология и иновационнъй менеджмент (перев. е немец.), Гуманитарнъй центр, 2005.
6. Dixon, R., Uncertainty, Unobstructedness, and Power, Journal of Post Keynesian Economics, vol.8, № 4 (Summer), 1986.
Статията е част от сп. Панорама на труда,
бр.5 /2007 г.
ISSN 1312-305X
Издателство: Шанс АД
Печатница: Унискорп
Със съдействието на
Катедра „Застраховане и социалано дело“ при СА „Д. А. Ценов“ – Свищов и
Катедра „Труд и социална защита“ при УНСС – София
