Постсоциалистическата трансформация на българската икономика – етапи и противоречия

“Лицата, вземащи решения, свързани с формирането на икономическата политика, винаги се явяват заложници на една или друга теория, даже ако те самите това не подозират” 

1989 г. положи началото, както и в другите страни от Централна и Източна Европа, на комплексни икономически и политически промени в България. Те бяха свързани, най-общо, с въвеждането на многопартийна система и преобладаваща частна собственост върху средствата за производство. Започна изграждането на нова система на взаимоотношения между хората. Всичко това се извършваше в условията на разпадане на социалистическата общност, СИВ и Варшавския договор.

Като малка страна, България е силно заинтересована от участието си в икономическата интеграция в региона като движещ фактор на нейното развитие. В края на осемдесетте години на ХХ в. нашата страна имаше стокообмен с другите страни – членки на СИВ в рамките на около 80 % от целия външен стокообмен, което беше показателно за ролята на социалистическата икономическа интеграция върху положителното развитие на стопанството на страната.

Самият аз се случи да участвувам активно в дискусиите по обосноваването на курса към изграждане на нови политически и икономически отношения през първите години след 1989 г., в качеството си на депутат и Председател на бюджетната комисия във Великото народно събрание (1990 – 1991г.), което прие новата конституция на страната.Икономическата трансформация се разглеждаше като преход от централизирана към социална пазарна икономика, в която виждахме важна характеристика на пътя към Европа и постиндустриалното общество.

Ще се опитам да разгледам най-важните елементи на трансформацията, а именно промяната на собствеността върху средствата за производство и промяната в институциите за управление от гледна точка на теорията на институционалната икономика и на транзакционните разходи с оглед установяване цената на тази промяна.

Новата институционална парадигма в икономическата наука се свързва с разработките на Роналд Коуз ( САЩ ) от 30-те години на ХХ в. и особено на Дъглас Норт по-късно [1]. Проф. Д. Норт получава Нобеловата награда за икономика през 1993 г. (заедно с Р. В. Фогел) за обновяване на изследването на стопанската история чрез приложение на икономическата теория и количествени методи с цел обясняване на икономическата и институционалната промяна. Както отбелязват редица учени-икономисти същността на новата институционална икономическа теория се свежда до разглеждане на поведението на икономическите агенти с оглед на рационалното използване на ограничените ресурси като последователност от актове за вземане на решения [2].

Най-общо казано, институциите са съвкупността от правила и механизми за тяхното изпълнение, което е необходимата рамкова конструкция на организацията на решенията и пазарния стопански ред.

Постсоциалистическата трансформация на обществения и икономическия ред представлява най-голямото икономическо предизвикателство на ХХ в. и началото на ХХІ век за страната. Актуалността от разглеждането на трансформацията от позициите на институционалната концепция и на транзакционните разходи е безусловна, доколкото днес успешността на икономическата политика за излизане от кризата и следкризисен просперитет силно зависи от траекторията и ефектите на предшестващото развитие на базовата иновация, а именно промяната в имуществените права в обществото.

Разбира се институционална промяна се наблюдава не само при замяната на централизираната планова икономика с пазарна. Промени в правилата и в транзакционните разходи се наблюдават във всички общества като неотделима част от икономическото им развитие. В средата на осемдесетте години на ХХ в. Дъглас Норт и Джон Уолис изчисляват транзакционните разходи в американската икономика като разходи за подготовка и извършване на пазарна размяна на стоки и услуги и за защита на имуществените права за период от сто години с оглед изучаване на връзката им с темповете на развитие. Установява се, че от 1870 г., за период от сто години, транзакционните разходи в американската икономика като измерител на промените в нея нарастват от 24 % до 54 % от БВП. [3]

Важно е да се държи сметка и за това кои са изгодополучателите от промените. В своята последна книга, разглеждайки развитието на финансово – банковата система в САЩ като най-динамичната част от американския транзакционен сектор през последните десетилетия, констатирам, че за период от около 30 години тази система увеличи своя дял в корпоративните печалби в САЩ от 14 % през 1981 г. до над 50 % в навечерието на световната икономическа криза [4]. Доминиращото прилагане на монетаристични методи в икономическата политика, техниките на финансовия мениджмънт и концентрацията на информационен ресурс на базата на компютъризацията съдействаха за съкращаването на индивидуалните транзакционни разходи по сделките за стоки и услуги, но същевременно позволиха сериозно да се обогати финансово-корпоративният елит в САЩ за сметка на населението и малките и средни фирми. Зачестиха и се оголемиха т.н. “финансови балони”, довели до последната финансова криза в САЩ като начало на последващите катаклизми.

Най-важната част от институционалното устройство при трансформацията на една икономическа система е преобразуването на правата във връзка със средствата за производство. Повечето икономисти са единни, че в страните в преход е необходимо трансформацията на собствеността да бъде системна. В тази връзка научните изследвания се съсредоточават върху обобщаващата икономическа цена на прехода и ползите от промяната на собствеността върху средствата за производство. Те могат да се подразделят на частни и обществени ползи и разходи. Към частните ползи се отнасят по-голямата свобода за осъществяването на стопанската дейност, по-голямото участие в печалбите и пр. В обществен аспект ползите се заключават в повишението на ефекта за обществото като цяло от по-голямата икономическа активност ( трансформирането на собствеността не е цел, а само средство), отпадането на бюрократичните спънки и пазарните ограничения, съществуващи при централизираната икономика. Същевременно за стопанството възникват разходи за приспособяване на индивидите към нови умения, разходи за безработни, висок темп на инфлация и пр.

Присъединявам се към преобладаващото мнение на учените – икономисти, че трансформационният процес в страните от Източна Европа не протече системно. По-специално в България, в началото се извърши либерализация на търговията (ценообразуването) без обвързка с подходящи мерки по финансова (макроикономическа) стабилизация. Към средата на 90-те години на ХХ в., настъпи хиперинфлация и крах на българската банкова система, при което се затвориха повечето от половината банки, главно държавни, а от 1 юли 1997 г. се въведе и валутен борд, като левът първоначално се привърза към марката, а впоследствие – към еврото, при определено съотношение. Емисията на пари и сега е ограничена в рамките на разполагаемата чуждестранна валута, като не се допуска кредитиране от централната банка не само на правителствени разходи, но и на самите търговски банки.

Като най-важна цел на прехода се преследваше разбиването на монопола на държавата във всички възможни области. Това доведе до редица пропуски в процеса на приватизация. Самата правна уредба премина през няколко етапа, като най-напред бе приет Закон за приватизацията от 1992 г. Целта на закона беше да се създадат условия за прозрачна и ефективна приватизация при равнопоставеност на инвеститорите, както и осъществяване на следприватизационен контрол. Държавното участие в капитала на всички търговски дружества се считаше за обявено за приватизация от момента на влизането в сила на Закона, без да се държи сметка къде това има и къде няма икономически смисъл. Изключение се правеше за административно включени в обширен списък-приложение предприятия, за които се изискваше специално разрешение. Нямаше нормативна яснота какво и как ще се прави с тях по-нататък. Така целият приватизационен процес не доби нужната прозрачност, а се сведе до груба намеса на политическия елит в процеса.

Сам по себе си преходът се състои от две страни – едната, свързана с промяна във формалните институции, и другата неформална, свързана с начина на мислене на хората. Съответствието между променените формални институции, от една страна, и неформалните институции, идеологии, социални норми, от друга, е един от ключовите фактори, определящи транзакционните разходи, а също и действително реализираните реформи в дадена страна .

Икономическият преходът в България условно може да се раздели на три основни етапа.

Първи етап (1990-1996 г. ). Време на тъпчене в кръга на либерализацията на търговията и цените и имитации на реформи. Конфронтацията и незрялото поведение на политическия елит задържа институционалните промени и направи висока цената на прехода. Време на криминално присвояване на богатите български дружества и декапитализиране на икономиката чрез източване на държавните предприятия от подставени лица и фирми на входа и изхода им. Поява на първите български олигарси. Време на задълбочаваща се международна изолация на България в политически и финансов аспект. Провал на редица споразумения с Международния валутен фонд и Световната банка. В резултат на всичко това, образно казано, българският преход стартира с фалстарт. Загубиха се първите седем години, а понятието демокрация се превърна в почти мръсна дума. България изостана далеч след други бивши социалистически страни в развитието си.

Втори етап (1997-2001 г. ) – Най-тежкият, най-трудният, но и най-същественият период на прехода. Постепенно бе овладяна кризата и икономиката започна де се съвзема. Законодателно се осъществиха промени в целия обществено-икономически живот – в икономиката, финансите, социалното осигуряване, здравеопазването, в публичния и частния сектор. Извърши се основната част от приватизацията. Закриха се нерентабилните, губещи предприятия, натрупали огромни задължения и съществуващи благодарение на държавни дотации под различни форми.

Мащабната данъчна реформа приравни данъчната ни система към най-добрите европейски образци. Създаде се благоприятен бизнес климат и рязко започнаха да се увеличават чуждестранните инвестиции. В крайна сметка, за пет години България успя да навакса до голяма степен изоставането си по отношение на растежа на БВП и почти достигна по темпове останалите източно европейски страни. Но на много висока цена. Първо, защото болезнените реформи, тежките и непопулярни мерки концентрираха социалните негативи в пет, вместо в дванадесет години и повишиха социалната цена повече от два пъти. И, второ, защото при извършването на финансовата стабилизация приватизацията на банковата система не остави държавен сектор в нея и даде възможност за завоюване на доминиращо участие на чуждестранния финансов капитал в търговските банки. По този начин и с въвеждането на валутен борд се създадоха условия държавата трудно да може да играе някаква роля във взаимодействието между фискалната и паричната политика или да влияе върху кредитирането и регулирането на лихвеното равнище в интерес определена структурна политика за развитието на икономиката.

Трети етап / 2001 г. – 2009г./ В изминалите години – до края на 2009 г. – икономическата трансформация в общи линии продължи с довършване на приватизацията главно в услугите от нетранзакционния сектор (например, БТК и др.), с утвърждаване и развиване на постигнатото в политически и интеграционен аспект. Страната приключи преговорите и стана редовен член на ЕС от началото на 2007 г. Понастоящем стокообменът със страните – членки на ЕС е около 60 % от целия стокообмен, което говори за интеграционна насоченост и обвързаност на България с тези страни.

На базата на обобщени данни от Агенцията по приватизацията към 31.12. 2009 г. общият размер на приватизираните дълготрайни активи в България възлиза на 65,49 % спрямо размера на всички държавни активи. Общият финансов ефект от сключените за повече от 18 години сделки е 12 193,0 млн. щ. дол., от които половината (6 095,0 млн. щ. дол. ) са договорени за плащане, а останалата сума – за поемане на дългове или бъдещи инвестиции. С други думи, финансовият ефект от приватизацията на 2/3 от държавната собственост съставлява около 6 млрд. долара, което е малко над 12 % от годишния БВП. Това е най-синтезираният резултат от българския преход към нови имуществени права върху средствата за производство досега. Моята оценка е, че той говори за нисък пряк икономически ефект от първичната приватизация на държавните активи.

Разбира се, чрез договаряния между икономическите агенти върви и процес на вторично разпределение на собствеността на ресурсите, което при правилна политика може да доведе до по-добри социални и производствени ползи и разходи в икономиката. Засега, обаче, спадът в материалното производство още не може да достигне нивото отпреди приватизацията (1989г).

В тази връзка ще отбележа, че благодарение на приватизационните техники и несистемната политика, от първичната приватизация се облагодетелства малък слой от управляващата върхушка и силовите структури. За това спомагаха избираните схеми за приватизация с управленско – йерархически характер. Най-много сделки се сключваха чрез т.н “касова приватизация”, т.е. чрез “преки преговори с потенциални купувачи” и “конкурси” (общо над 75% от сделките са сключени по тези два способа ). Тези сделки бяха съпроводени с масова корупция. Процедурата “масова приватизация” като част от общия процес на ръздържавяване пък беше проведена при съчетаването на административни и пазарни принципи. Основен проблем за вложенията на боновете на гражданите в стопанските субекти се оказа асиметричността на информацията за стойността на активите на приватизираните по този начин предприятия и отсъствието на организиран капиталов пазар през този период. По редица причини, включително споменатите, при първичната приватизация се допуснаха големи транзакционни разходи по сделките и се постигна минимален социален ефект.

По изследване на български икономисти за периода 1997-2003 г. разходите на транзакционния сектор в България увеличиха значително своя дял от под 40 % през 1997 г. до над 52 % през 2003 г. спрямо БВП, когато в общи линии завърши приватизацията, или с близо 42 % ( на база 100 ) [5]. Констатира се, че с най-бързи темпове (като дялове от БВП) през този период са нарастнали разходите в транзакционните услуги на публичния сектор – с около 2,6 пъти, в транзакционния частен сектор „финанси” ( “финансово посредничество” ) – около 2,5 пъти, а в нетранзакционните отрасли в частния сектор – с около 2,2 пъти. Това означава, че в крайна сметка значително са се увеличили и общите транзакционни разходи по всяка сделка за стоки и услуги в икономическата система. Или с други думи първичната приватизация в България потвърждава международните научни изводи, че от позицията на институционалната теория и транзакционните разходи тезата за повишаващата се при този процес икономическа ефективност не е безспорна. Една от големите причини за това е изоставащата промяна в неформалните институции в резултат на несистемността и грешките при промяната на формалните институции.

Днес по нататъшното развитие на институционалната среда и организацията на решенията, които вземат икономическите агенти, е свързано с предизвикателствата на световната икономическа криза, в които съществено отражение намират и отрицателните тенденции при формирането и прилагането на институциите на прехода.

Затова сега можем и е необходимо да говорим и за четвърти етап на трансформацията (след 2009г.), в който провежданите конкретни публични политики (Public Policy) [6] за излизане от кризата и следкризисен просперитет следва да взаимодопълват, и където е необходимо да коригират, институционалните промени досега.

Разбира се трябва да се предприемат и мерки по “запушването на дупки” и съкращаване на бюджетния дефицит. Ситуацията изисква незабавни решения. Но без конкретни публични политики, третиращи решаването на фундаментални за системата проблеми “влаченето по корем” ще продължи дълго. Става дума за политики:

На първо място, свързани с това как да се постигне повишаване на конкурентноспособността и производителността на икономиката като система и на нейните звена.

И на второ място – как да се развият ролята и отговорностите на публичните субекти в по – нататъшното специфициране и защита на имуществените права и рационализирането на транзакционните разходи.

Разглеждайки кризисната ситуация в България и произтичащите проблеми за следкризисния просперитет, подчертавам необходимостта от намаляване на противоречието, свързано с голямото разминаване между рентабилността/печалбата на финансовите потоци и рентабилността на потоците от стоки и услуги в реалния сектор. Необходимо е банковата индустрия не само да расте, но и да служи като катализатор на икономическия растеж. Критичното разминаване между доходността на финансово- банковия сектор и тази на реалния сектор доведе освен до изземване на производителен доход от реалния сектор, така и до преобразуването на голяма част от дохода във фиктивни или надценени активи. Вследствие на либерално-монетаристичните подходи от последните тридесет години финансово – банковата сфера все повече се превръща в самопроизвеждаща се и самонарастваща сфера, без оглед на нуждите на реалния сектор, с гарантирана висока доходност и като индустрия, и като възнаграждения. Следкризисният банков и финансов сектор трябва да бъде по-добре регулиран, с оглед по-доброто стимулиране на реалния сектор, който е основа за производството на масови материални блага и услуги.

Ярък пример за отрицателните тенденции във формираната досега институционална среда са дългосрочно и безконтролно допусканите дефицити в търговския баланс, които в навечерието на световната икономическа криза достигаха за отделни години до ¼ от годишната сума на БВП. Повлияни от доктрината на Н. Лоусън, министър на финансите при управлението на М. Тачър, че пазарният механизъм може да се саморегулира, властта в България до неотдавна преследваше политика на поддържане на икономическия растеж с привличане на външни финансови средства, което доведе до голям размер на външните финансови задължения, превишаващи сумата на БВП. 75 % от тях е делът на чуждестранните кредити за фирмен (частен) дълг, който в преобладаващата си част е бързо изискуем. Държавната администрация, в това число БНБ, остави този важен въпрос на външните дебаланси (извън държавния дълг) да се развива несистемно и безконтролно.

От сериозна промяна и усъвършенстване се нуждаят и правилата по договарянето и използването на средства от Европейските фондове за България. Към месец юни 2010г. от насочените от ЕС към България ресурси за периода 2007-2013г. са усвоени по официални данни едва 3,5%, като редица експерти прогнозират, че за целия период ще се усвоят не-повече от 30%. При това следва да се има предвид, първо, че (освен на тези) на други външни инвестиции в условията на сегашната криза страната едва ли може да разчита и второ, че по своето предназначение тези средства са ориентирани именно към създаването и защитата на институционалните норми в обществото и производството на обществени блага, което е единствена функция на държавата съгласно новата институционална теория.

В тази връзка конкретните публични политики за по-нататъшно развитие на институционалната среда и повишаване конкурентноспособността на българската икономика биха могли да се сведат до :

§ приоритетно специфициране на институциите, свързани с увеличаване на доходите (влизащите пари) и на тази база – специфициране на институциите, свързани с разходите в отделните системи и в икономиката като цяло; решенията за съкращаване на разходите имат смисъл само ако увеличават производителността на икономическата система по паричен поток за единица време(период от време);

§ динамичен мониторинг на външните финансови дебаланси на страната от позициите на ефективността на националната икономика и в унисон с промените в световната финансова архитектура;

§ организиране на ефективни канали за целево подпомагане и кредитиране на иновации и експортни проекти в реалния сектор от страна на държавни кредитни институции и в конкуренция с частните търговски банки;

§ последователно внедряване на принципите на програмното бюджетиране и проектния мениджмънт в администрацията и предприемачеството, като на тази база решително се усъвършенства и работата по усвояването на средствата от Европейските фондове;

§ рационализиране и развитие на фондовия пазар чрез търговия на ценни книжа, имащи пряк източник на доходност; използване на неговите механизми за мобилизиране на свободни ресурси и създаване на национални корпорации с обществен характер (със специфични механизми на управление) на базата на стратегически важни, сега държавни предприятия

§ съществено усъвършенстване на дейността по защитата на ефективно функциониращи имуществени и контрактни права, по борбата с корупцията и спазването на договорните отношения; при това институционалните механизми би трябвало да обхващат и спазването на договорните отношения от страна на самата държава, която в момента е силно задлъжняла по договорите си с бизнеса.

В заключение ще отбележа, че от позицията на транзакционните разходи усъвършенстването на институционалната среда предполага рационализиране на тези разходи не само по отношение на прякото осигуряване на ефективни имуществени и контрактни права, но и по отношение на съответстващи издръжки и мероприятия за повишаване качеството на образованието. Именно то е основата за осигуряване на качествена информираност на хората за правовите, икономическите и социалните условия на размяната, за превръщане на нормите в ценности и непосредствено съкращаване на издръжките, свързани със социалните, етническите и културните различия между групите в обществото. Ще бъде голяма грешка, ако в стремежа си към превръщане на образованието в пазарна услуга, поставим на заден план и забравим за реалната, в т.ч. ценностна нормотворческа мисия на образователните и изследователските институти: в обществото на знанието те са призвани не просто да определят в какво бъдеще ни предстои да живеем, но и да функционират като предписание на по-добро бъдеще. Икономическите, социалните и правните ни науки в това отношение са съществен длъжник на обществото.

* Статията се основава на доклад на автора пред Общото събрание на Международната академия по мениджмънт (IAM), Москва, 8 юни 2010г.

[1] North D.C. / Wallis J.J. „ Integrating Institutional Change and Technical Change in Economic History – A Transaction Cost Approach”, 1994 и др

[2] „Институциональная экономика”, под общей ред. д. эн. н., проф. А. А. Аузана, М., 2010, с. 13

[3] Wallis J.J. / North D. C. „ Measuring the Transaction Sector in the American Economy, 1870-1970,” 1986

[4] Р. Георгиев „Кризата изисква системна промяна”, С. 2010, с.10

[5] Чобанов Г., Егберт Х., Седларски Т. „ Измерване на транзакционния сектор в българската икономика 1997-2003”, Годишник на СФ на СУ, том 7, С. ,2008 г.

[6] Определението на това понятие най-често се свежда до курс на действие, който има определена цел и е следван от едно или повече лица при третирането на важен за обществото проблем или въпрос. Виж Anderson, J Public policymaking. Houghton Mifflin, Princeton, 1994, а също Танев.Т ”Анализ на публичните политики”,С., ВИ, 2008

---

Статията е част от Доклад пред Общото събрание на Международната Академия по Мениджмънт, 08.06.2010, Москва,
на български под заглавие „Институционалната среда на преходната икономика и кризата” – сп. „Геополитика” бр.4/2010г.