Стопанската система не бива да се разглежда като природно благо, от което всички грабят, казва ст. н. с. д-р Румен Георгиев, председател на Съюза на икономистите в България и вицепрезидент на Международния съюз на икономистите.
- Господин Георгиев, може ли валутният съвет да бъде сигурно решение за изход от стопанската разруха?
- Аз не съм голям оптимист в това отношение. За да оцелеят хората, те трябва да имат информация за надигащото се цунами. При нас за съжаление подходът е друг – всичко става потайно. Изключение правят само някои посветени. Те отдавна са се подготвили, защото целенасочено са ни водили към катастрофата.
- Но по всичко изглежда, че масовото теглене на депозити, на което бяхме свидетели, е именно опит за спасение, за търсене на сигурност.
- Да, но в някаква степен тази реакция е неадекватна, тя усилва бурята. Много по-неадекват- но, ако не и направо абсурдно обаче е поведението на днешните ни управници. Те като че ли напълно съзнателно правят всичко, за да не спасят обикновените хора.
- С други думи, вие смятате, че именно правителството стои в основата на паническите вълни, които ни заливат напоследък? Но за последната от тях набедиха именно вас.
- Това е абсурд. В условията на катастрофа, на пълно разпадане на системните връзки в икономиката не съществува зависимост между индивидуалните намерения и масовите тенденции и процеси. Не е толкова от значение кой и с какви изказвания възбужда обществен интерес към финансовата система, а това, че тази система е разбита в основите си и постоянно генерира все по-мощни панически вълни.
Иначе дори и децата, учениците в студените училищни стаи вече знаят кой е действително виновен. Но проблемът е много по-сериозен. Той е за корена на катастрофата.
Възможно е за някои аз да съм противник на въвеждането на валутния съвет. Това не е така. Мярката наистина може да се окаже спасителна за всички ни. Но в случая не става дума за панически действия на давещи се, които се хващат за всичко само и само да изплуват. Валутният борд е нещо трудно и изисква освен максимална мобилизация на силите за оцеляване и ясно съзнание за характера на тази мярка.
- Какво конкретно имате предвид?
- Вече неведнъж съм подчертавал, че връзването на лева с чужда валута не е нито само технически, нито само формален акт. Ако не бъде свързан с дълбоки трансформации в основите на стопанското поведение и най-вече на стопанската етика на българина, този акт ще се окаже поредна симулация в духа „алафранга“, ще се „побългари“. Тогава никой няма да ни помогне и наистина ще се удавим.
Когато се говори за обвързване на лева с чужда валута, става дума за изравняване на основните стопански параметри и главно за изравняване на паричните индикатори за разходите и приходите с реалната им стойност. Всички продукти, услуги, всякакъв вид труд, бизнес ще трябва да струват толкова, колкото струват… на и за пазара. Това у нас не е постигнато, но и никой не иска да го постигне.
- Защо? Пак ли се намесва прословутата „на- родопсихология“, поредният вариант на „байга- нювщината“?
- Може и така да се каже. Но има и друго. Умилението, с което днешните ни управници говорят за „икономика на бурканите“, т. е. за невижданите и никога неизчерпвани до края ресурси на нелигитимирания от пазара домашен труд, е страшно нещо. Именно това, че голяма част от труда на българина не се отчита по реална стойност, подхранва всички бури, връхлитащи икономиката ни.
- Но днес без буркани не може да се мине…
- Не става въпрос за „взривяване“, а за отслабване на тенденциите. Модерната икономика не вирее в такава всеобхватна „народопсихологи- ческа“ среда. Домашният труд, който не получава обществено признат еквивалент, т. е. не става легален и видим за пазара, постоянно ерозира икономиката, поражда стопански катастрофи. И то поради простата причина, че той не влиза в сметките. А сметките са „светая светих“ на стопанската дейност.
У нас бабите и дядовците се грижат за децата и внуците с „безплатния си труд“, като дават за градските си чеда вече 17% от хранителните продукти. Въпросът не опира само до домашния труд. Ами иновационният труд на тези, които разработват нови продукти, материали, машини и не получават нищо, защото държавата не е пазарен партньор? Много хора, където и да работят, нелегално използват базата на фирмата или института за „бизнес“, съчетават „държавната“ и „частната“ дейност, така че в резултат и едното, и другото не могат да бъдат отчетени адекватно на направените разходи и по отношение на пазарните условия.
Този огромен по мащаба си, но нелегален труд не се насочва и контролира рационално и обезсмисля стопанските взаимоотношения на България със света. Грубо казано, непрекъснато ги фалшифицира. Българинът като магьосник от панаирен цирк постоянно изкарва от джобовете на пазарните си партньори по света ту гълъби, ту зайци, но в резултат не оставя нищо, изпарява се „яко дим“.
- Не отивате ли твърде далеч?
- Ни най-малко. Неспособността на едно общество да легализира всичките ресурси на своето стопанско благоденствие го обрича на второстепенно положение сред цивилизованите народи.
Нещо повече, самите тези народи се опасяват, че толкова мощен и „неотчетен“ труд може да взриви и техните стопански системи. И с право. Безценен, т. е. на дъмпингови цени, този труд, от една страна, конкурира квалифицирания труд на германеца или скандинавеца. От друга – симулира качество на труда, стои в основата на неконкурентоспособността на родното производство. „Евтините“ продукти на това производство в действителност са много по-скъпи от наистина качествените, но и имащи реална цена продукти от реално работещите икономики. Тези, където всеки труд се контролира от пазарните механизми и може да бъде „измерван“ в съответствие с реалните разходи.
- Като че ли оправдавате правителството?
- Обратно. Именно днешното правителство построява всичките си „стратегии“, ако могат изобщо да бъдат наречени така, върху тази основа. Народът всичко ще издържи, защото ни е избрал, жилав е и обича да се труди! Умилението пред народопсихологията издава, че неотчитането на труда да бъде измерван в съответствие с реалната, пазарната му стойност е коренът и на тоталната корупция у нас. Управляващите съвсем целенасочено се противопоставят на всички опити трудът да бъде рационално контролиран и измерван. Тъкмо в ирационалното му движение лежи бездънният извор на многото „държавни“ далавери, на т. нар. приватизация „вход-изход“. Върху тази основа дълго функционира и финансовата ни система. Като връх на айсберг тя бе начинът, по който управниците обираха „каймака“ на нелегитимния и патриархален труд.
- Защо тогава правителството, приемайки борда, реже клона, на който седи и благоденства?
- Реалното включване на българската стопанска система в световното пазарно стопанство рязко намали възможностите (поне що се отнася до външните отношения) да се крие реалният труд. Това пролича в загубата на пазарите. Продуктите, които по-рано бяха „евтини“, днес престават да бъдат такива веднага щом в тяхната стойност влезе и реално признатият труд. А когато за този труд „забравят“, той просто секва. Хората вече нямат възможност да се задоволяват със символичните си „заплати“. С други думи, ако нашият труд се плати по пазарни цени, той става неконкурентоспособен. Ако се плати „постарому“, престава да бъде възможен чисто физически.
После, въпреки че домашният, нелегален труд у нас като че ли наистина е неизчерпаем, изравняването на много от условията му с международните го прави все по-труден. Скъпите бензин и електроенергия все по-чувствително ограничават възможностите той да бъде упражняван наистина „безплатно“.
Така че вълните се наслагват именно защото нелегалният труд стихийно еволюира в легален, търси начин да получи по-адекватни измерения в пазарни цени. Ето това тревожи управниците. А те не искат да го легитимират законодателно. Ако трудът наистина започне да отговаря на пазарната си цена, те ще загубят много, ако не и всичко. Няма откъде да се вземат „извънбюджетни“ ресурси, няма как да контролират и да паразитират върху нелегалните трудови взаимоотношения в нашите основни отрасли – леката промишленост, селското стопанство и туризма.
- А валутният съвет ще ги спаси ли?
- Може, защото истинските намерения на управляващите са други. Съвсем не е случайно, че през последните дни те измениха названието му на паричен съвет и искат да участват във формирането му „чисто технически“. По този начин те създават условие за един вид посредничество между изискванията на външния пазар и реалната стопанска дейност. Т. е. искат отново да фалшифицират, да симулират легализирането на труда. Най-главната опасност за нас днес е бордът да действа при посредничеството на сегашната система на управление. Бордът, така както си го представят в момента, именно симулира, подменя реалното отстраняване на днешните ни управници, на корумпираните политици от контролната им позиция по отношение на труда. Те ще продължат да паразитират върху труда само ако се запази неговата не- легитимност, неговата „безценност“ – несъизмеримостта му с реалните разходи и пазарните условия.
- Значи според вас сега е нужен не толкова борд, колкото ограничаване на административно-чиновни- ческия контрол върху икономиката?
- И едното, и другото! Стопанската сфера трябва в края на краищата наистина да стане база за всичко останало, а не един вид природно благо, което, без да принадлежи на някого, се разграбва от всички. Нужна е истинска приватизация, нужно е истинско пазарно регулиране на трудовите отношения, легализиране на инициативата, местната индустрия и занаятите.
Държавата радикално трябва да преориентира акцентите си в стопанската система. От безжалостен бирник и сляп съдия тя трябва да се превърне в отговорен партньор на дребния, средния и едрия бизнес. А отговорното партньорство между държавата и частния бизнес е преди всичко отказ от нелегитимни и приятелски инвестиции в икономиката. Само ра- ционалната и отчитаща пазарна ситуация и инвестиционна политика ще постави държавата редом, а не над икономиката. В тази връзка най-важното е да се стимулира не невидимият, упражняван без контрол и пазарна сметка труд, а този на отговорния собственик.
Без това политиците и чиновниците винаги ще намират начин да се вместват в стопанските вериги ту като решаваща, ту като забраняваща, ту като наблюдаваща инстанция. В края на краищата и самата политика трябва да престане да бъде „келепир“, а да бъде трудна и неприятна за всякакъв род „защитници и помощници“ на народното благоденствие. Политиката има свои компетенции и те трябва да бъдат ясни и ограничени, както и всичко останало – с реалната си социална цена и ефекти.
Марина Владова
Статията е част от сп.“Сега – Всяка седмица”
бр.48/5-11 декември 1996 г
Главен редактор: Валери Запрянов, Първи зам. главен редактор: Орлин Филев
Печат: Експринт „168 часа“ АД
Корица: Кирил Прашков, Иво Хаджимишев;
Компютърна обработка: Александър Караманолев
Основатели: Валери Найденов – художествен ръководител, Иво Хаджимишев, Кънчо Стойчев, Андрей Райчев;
