Румен Георгиев е един от малкото наши бизнесмени, успели също да съчетаят ефективно научната си кариера с политически ангажимент. Какво се случва днес в симбиозата бизнес – политика, е темата, която според него незаслужено се пренебрегва.
Как си влияят взаимно политика и бизнес? Смятате ли, че и в тази област съществува нашенски феномен?
Обикновено проблемът за отношението между бизнеса и политиката в българското общество се смесва с друг въпрос – за взаимодействието между политика и икономика. А това е съвсем друго нещо. Защо? Защото политика е бизнес. Тя не е икономика. Тя е труд за удовлетворяване на човешки потребности. И тук както във всеки бизнес е важен професионализмът. Съществуват, разбира се, и напълно определени нравствени социални граници и отговорности. Политиката е специфичен бизнес. Политиците са публични лица, тяхната дейност е пред очите на хората, тя е открита за общественото мнение, контрол и оценка.
Но за да станеш политик, са нужни преди всичко средства, и то много средства?
Да, наистина – като публична дейност политиката днес е свързана с необходимостта от много и различни ресурси. За да успееш като политик, са нужни пари. Нужна е обаче и т. нар. електорална подкрепа, социалните контакти и онова особено представяне пред обществото, наречено „имидж“. Така че, макар да е бизнес, политиката има и различни от обикновения бизнес цели – обвързване с електората (електорални политици – ярък пример с Жорж Ганчев), решаване на конкретни проблеми (проблемни политици, например Иван Костов), лобиране в полза на мощни интереси (или лобистки политици, сред които се открояват фигурите на Жан Виденов, Красимир Премянов и др.). Точо в тези пресечни точки политикът се среща с капаните и съблазните.
Г-н Георгиев, вие отново влизате в политиката след дейността ви във Великото народно събрание. Сега сте един от лидерите на Обединения блок на труда. Ще успеете ли да се противопоставите на съблазните и капаните?
Политиката сама по себе си не е нито добра, нито лоша. Политиката като борба за власт е неизбежна съставка на всяко взаимоотношение между хората. Затова няма като други да хвърлям банални обвинения срещу политиците. Разбира се, не оправдавам поведението на много от тях от гледна точка на етиката и професионализма в този особен вид бизнес. Сърцевината на политическия бизнес е да постигаш много и различни компромиси между различните групи интереси, между различните цели и средствата за тяхното решаване. Като политик аз не съм поемал и няма да поемам еднозначни ангажименти към една или друга икономическа групировка, без да отчитам взаимната зависимост между социалните групи в обществото, техните интереси.
Моята представа за днешния политик е образован, житейски опитен, не толкова теоретик в различни области, колкото прагматик. Човек, който знае и умее на практика да решава проблемите.
Спазва ли се някакъв етичен кодекс в днешната българска политика?
У нас като че ли политиците не поставят етиката на първо място. А тя е вътрешен страж, който не ти позволява да смесваш, а държи да съчетаваш целите. Тя не* ти позволява и да бъркаш средствата. Нужно е умение да се балансира между различните интереси, т. е. политикът трябва да е гъвкав, да бъде адекватен на променящите се обстоятелства. Което не означава, че той е човек „нравствено подвижен“, способен да жертва моралните си принципи за сметка на своите публични и недотам публични ангажименти.
Има ли български модел в тази „нравствена подвижност“?
Необходимо е да изберем точен мащаб. Ако наблюдаваме поведението на конкретните политици под лупа, ще открием доста нелицеприятни факти. Но все пак за разлика от другите страни в преход, особено на Балканите, България успя да се предпази от екстремални състояния, най-вече от проливане на човешка кръв в мащабите, в които това става в бивша Югославия, в Русия и в Албания. Бих напомнил за датата 4 февруари 1997, когато надделя политическата отговорност и политиците ни постигнаха компромис в точката на най-голямото напрежение. Днес българското общество разполага с по- лиици от нов, модерен тип. Те са отговорни, способни да действат рационално и при най-тежките социални напрежения. Имам предвид глав- но Иван Костов, Стефан Софиянски и особено президента Петър Стоянов.
За разлика от много политолози и социални психолози вие, изглежда, сте оптимист за бъдещето на българския политически елит.
На всички ни е нужен оптимизъм. Въпреки обстоятелствата и мрачните перспективи. Защото сериозната ситуация, сложността и многообразието на интересите изчерпват възможностите политикът да действа партизански, да третира своя бизнес като келепир.
Истинският политик вече е принуден да действа у нас прозрачно. Времето на бай- ганювщината вече свършва.
Ясни ли са правилата на играта „политика – пари“ у нас?
Политиката като публична дейност се нуждае от пари, не просто от пари, а от много пари. Медийното присъствие, ефективният „имиджмейкинг“, обществената дейност на политика се нуждаят от стабилно финансиране. В много страни политическите партии не могат да действат като стопански субекти. В България те могат да упражняват обаче странни стопански дейности, търгуват, внасят и изнасят чрез фирми, на които са собственици, и попадат на немалко съблазни. Би било полезно не само за обществото, но и за самите политически формации да се дистанцират ясно от упражняването на стопански дейности и ангажименти чрез фирми. Трябва да има ясна законодателна регламентация на спонсорирането и финансирането на поли-тическата дейност. В САЩ например всеки политик е длъжен да декларира всичките дарения, някои от които са доста дребни от наша гледна точка. Там законът е безпощаден, а публичният контрол ефективен. Има и друг въпрос – колко печели политикът от лобирането в полза на групировки и фирми. Пак ще спомена САЩ, там има писани права за лобирането.
Богатият човек в политиката може ли да я направи по-независима?
Финансовата независимост става важен „предпазен колан“ за политика. Тя обаче говори и за това, че този човек може да се реализира добре. Крайно рисковано е в политиката да навлизат неуспелите, хора, които не са станали добри адвокати, бизнесмени, мениджъри, не стават и добри политици. Неуспелият е несвободен от външно влияние, той е зависим и от вътрешните си проблеми. Такива хора често са уязвими и от етична гледна точка.
Не се ли страхувате, че много хора ще си зададат въпроса, щом като вие лично сте успели в застрахователния бизнес, защо влизате в политиката? Не преследвате ли свои лични цели?
Аз лично нямам нужда от „праването на партия“, за да успея в бизнеса. Целта ми е друга, да мога със своя опит на успешен човек в бизнеса да допринеса за просперитета на България. Веднага ще започнат въпросите – какъв да бъде този просперитет, как да го измерим? Въпросът е чиста риторика. Просперитетът на едно общество днес се измерва с неговото богатство, с богатството на неговите членове. Но дали това богатство трябва да се концентрира само на единия полюс, в рамките на едно незначително малцинство, както на практика става това у нас? Очевидно е, че този род богатство не е рав- нозначно на обществен просперитет. Истински стабил- ната социална база на напредналите общества е средната класа. Но тя през последните години не само че не укрепна, но се и смали, сви се и остана тънка обвивка за забогатялото по неясен начин малцинство. Нещо като смокиново листо.
Затова една от главните наши икономически задачи като партия на труда е да отворим шлюзите и освободим хилядите малки предприемачи от желязната им зависимост от монополизма на загнилата банкова система. Последната обслужваше и по всичко личи, че още дълго време ще обслужва само предпочитаните. Със солидарните структури за преки инвестиции и доброволно осигуряване и с фондовите борси може и трябва да се премахне монополизмът във финансирането.
Разговаря Станислав Димитров
Статията е част от в. Кеш,
31 май 1997, Брой 20
