Възможностите за първоначално натрупване на капитал от едни чрез отвличане от други вече са изчерпани, но общественият махмурлук остана. Още преди изборите стартира нещо като пазарлък между различните съсловия, главно от бюджетната сфера и властта. Срещу съгласието за паричен съвет, за рязко съкращаване на бюджетните разходи, т. е. срещу реалната реформа, „едните“ искат хазната да бъде орязана за сметка на „другите“. Бюджетните предприятия, които попиляваха големи субсидии, се противопоставят на необходимостта да печелят или да фалират. Образованието също иска да бъде „за-пазено“ със същото „безплатно“ обучение по всичко и за всички както преди. Културата пак проси от хазната и желае монопол за своята продукция на пазара. Обаче бюджетът не се разтяга като дядовата ръкавичка. Щом някой иска повече, то неизбежно това става за сметка на всички останали.
Казват, че здравеопазването, образованието, културата не „произвеждат“. А какво дават повечето държавни предприятия? – Неконкурентоспособност, загуби и съответно бюджетен дефицит. „Непроизводствените отрасли“ се грижат за най-важното: здравето, знанията й ценностите на българина! Но държавата не бива да изгражда отношенията си с тях постарому – на всички по равно и с по-малко обида.
Трябва да се определи кое точно ще се подкрепя от бюджета, а всичко останало да се самофинансира. Сравнително високото равнище на тези услуги излезе прекалено скъпо за всички ни. Чрез бюджета се субсидираха малка група потребители. Всеки познава картината в районните болници, обсадени от едни и същи постоянни пациенти. А от хората в трудоспособна възраст лекарска помощ търсят поне веднъж в годината не повече от 30-40 на сто.
Същото „правило“ важи и за образованието. Сега много младежи или не завършват, или взимат формални „тапии“. Не е ли по- добре да имат възможност за избор освен на профила и на типа обучение? Навсякъде по света гимназиалното образование е различно от реалното. Едното се цели в университетите, другото – в житейски умения за самостоятелна работа.
Диференциацията на образованието не създава различията. Без избор хората ще си останат неграмотни и неизлекувани, за-щото сегашната система е безразмерна. Тя не обслужва конкретния човек, а е на принципа: за всеки да има по малко, а при липса на финансов ресурс – за никой достатъчно.
Обществото няма пари за едно безразмерно образование и здравеопазване. Държавата бюджетно ще ги подпомага и ще стимулира тези, които финансират училището и болниците. Социалната сфера трябва да стане поле за инвестиции в бъдещето на нацията. В белите държави тя не тежи като камък на врата на обществото. Обратното е – това е много развит и обширен пазар на услугите. Интересът вместо сълзливите вопли ще привлече големите пари в него.
Какво пречи на това? Лисват законите за здрав- ното и социалното осигуряване, за спонсорството и др. Нито частниците, нито предприятията са данъчно облекчени за такива цели. Има и недобросъвестност. Бизнесът в тази област още балансира между риска и мошеничество- то. Липсва ефективен контрол от компетентни органи. Трябва да се ограничат и отграничат държавните компетенции от предприемаческите, защото границата засега е условна и аморфна.
Статията е част от в.Труд,
14 май 1997 г.