СЪЩЕСТВУВА една най-малко неадекватна нагласа в обществото – след като войната в съседна Югославия свърши, ние трябва да получим нещо като заплащане за добро поведение, да се включим активно в следвоенното възстановяване на региона. Пита се, на какви основания?
Грубо казано, България подкрепи НАТО във враждебните му действия срещу своя съсед. Тази подкрепа не бе нито безплатна, нито още повече доброволна. Тя беше наложена в такава безкомпромисна форма, че всякакъв избор бе изключен. Наистина, успяхме да избегнем най-ужасното – нахлуване на стотици хиляди бежанци. Но точно поради това дори и формално нямаме повод да претендираме за компенсации.
Казват, че ни е нарушен стокообменът със Запада поради пълната транспортна изолация. Цитират се милиони долари и милиарди левове загуби. Пита се обаче биха ли били получени поне десет пъти по-ниски приходи, ако пътят през Югославия функционираше редовно? Статистиката за предшестващия период показва, че това е съмнително. Да, има загуби, но те се дължат не толкова на войната, колкото на неспособността на икономиката ни да се приспособява към изменящите се условия.
ТАКИВА СМЕТКИ ОБИКНОВЕНО СЕ ОТХВЪРЛЯТ
Те не само че се правят без кръчмар, а и изобщо не са сметки. Това са блянове, надежди и фантазии. Редно е да признаем, че възстановяването на директно засегнатите от конфликта страни – Югославия, Албания и Македония, дава шанс покрай тях да се решат и някои от нашите проблеми. Честно казано обаче България не може ни пряко, ни косвено да претендира за нещо повече освен съчувствие при отреждане на по-предно място в една твърде съмнителна опашка – тази за НАТО, ЕС и Шенген.
Въпреки че символиката за опашката пред вратата в рая по отношение на Европа не е чужда на нашите медии, опашка липсва. Ако я има, тя не е нищо друго освен носталгичен спомен от времената, когато находчивият българин се е нареждал пред задната врата на универмага с надежда да получи оттам въжделения телевизор, пералня или килим.
Сега действителността е друга. Абсурдно е тълкуването на нашите желания като алтернативни идеи за следвоенно развитие на България. Европа с нищо не показва нито че ще действа по принципа на опашката, нито че сме й нужни. Въпреки близостта си до войната България остана един страничен наблюдател – сеирджия, усмихващ се както на бедите на собствените си съседи, така и на грешките на всесилния НАТО. Сеирът свърши. Опашки за блага не се предвиждат. На какво да се надяваме?
На това, че Румъния изведнъж ще се умилостиви и ще се съгласи да си построим собствен мост през територията й, за да конкурираме нейната магистрала от Констанца и си осигурим по-къса връзка с Европа? Едва ли.
Или пък на това, че съседите ни в разрушена Югославия ще паднат на колене и ще ни молят за евтини и качествени строители – да им построим новите заводи, пътища и мостове? Така ли ни обичат съседите, че да молят за това, което биха могли да поискат и съвсем безплатно – като компенсация за колаборационизъм с агресора /по техните мерки, разбира се/. Може би се надяваме, че Западът няма да ни забрави и ще наложи сърбите да приемат нашите условия? Считам, че дълго ще чакаме. Дори Западът и да свързва условията за помощ с отстраняване на Милошевич, изобщо с промени в държавното и политическото устройство, Сърбия няма да приеме всичко безрезервно. Няма да клекне, както не е клякала и на големия руски брат. А не клекна и по време на бомбардировките. Самите сърби имат и квалифицирани строители, и ресурси. Ще им помагат сърбите от чужбина. Ще им помагат Западът и Русия. Ще им помагат и другите – срещу съответните сметки и квалификация. Къде сме ние тук? Никъде.
ТРЯБВА ДА ДЕЙСТВАМЕ САМОСТОЯТЕЛНО И ТОЧНО
Илюзия е да разчиташ на това, което не е в твоите ръце. Реалистичното е да се огледаме и да се върнем там, откъдето започна конфликтът. Ние сме съседи със сърбите, гърците, турците, македонците, румънците, дори и сунгарците и украинците. И ние до тях, и те до нас са близко. Значи, без да чакаме разрешение, трябва да търсим схеми за коопериране – материали, енергия, човешки ресурси.
Но сърбите са прагматици и те няма да се откажат да ни притискат, дори и да им е изгодна една или друга сделка с нас. Право на обида нямаме.
Ето тук би имало огромно значение сътрудничеството с Русия. Тя ще помага на Сърбия, но тя е далеч. Ето вариант. Нека да посредничим на Русия. Тя да поеме обаче защитата на нашите интереси пред сърбите – възможно с повече суровини и инвестиции. Опит има – изграждането на военните градчета след изтегляне на Русия от Германия например. И грешките са известни. Нужни са директни договори с частни, а не с държавни фирми, консорциуми и посредници. И в Русия, и в Сърбия, и у нас.
Могат да кажат – държавният чиновник ще пречи. Но това не е новост. Свикнали сме и имаме начини за справяне. По- важното е да не се отваря битка и на този фронт. Важно е за всички – и за правителството, и за частника, и за обикновения работник и дребния посредник.
Как да действаме в такива ситуации, когато никой не иска и не може да даде разрешение да постъпваме по определен начин? Русия даде ясен и неподозиран пример. Не чака, докато дипломатите се договорят – осигури си стратегическа преднина по логиката на свършените факти. Не зная в политиката всякога ли е така, но в бизнеса този принцип винаги е модерен и печеливш.
Време е не само да пишем петиции до Европейския съюз, но и да започнем преки преговори с всички заинтересовани страни за всичко – за храна, за строителство, за пътища и ВиК, за петрол и рафинерии.
Ако чакаме някои да ни покани или да ни разреши, ще загубим, въпреки че за пръв път сме с победителите. Ние сме с тях, но те… са със самите себе си!
Статията е част от в. Пари,
16 юни 1999 г.
