Безконтролната държава в пазарна ситуация е средство за установяване на частен монопол в полза на избрани лица от номенклатурата за сметка на мнозинството, което е принудено „да слушка“ поради бедността си
Както и преди, днес в българската левица има нововъзникващи и заварени конфликти. В тази ситуация е трудно да се говори за единство на левите сили, което би претопило различията и конфликтите. Колкото и да е силно желанието да се постигне точно този тип единство, то не само не е възможно, но и вредно за самите леви сили.
Тревожи обаче друго.
Диалогът в самата левица остава твърде ограничен и се свежда до спорадични срещи, фрагментарни коментари и взаимни обвинения в партийната преса. Дискусията около вариантите и моделите на левия преход заглъхна, което доказва вторичния, а по-точно конюнктурно-предизборния й характер. Но диалогът не би трябвало да има алтернатива.
Основният възел на проблемите в лявото пространство и досега е около отношението към ценностите и практиката на социализма. Измина времето, когато самата тази дума бе плътно асоциирана с лагерите и тоталитарната диктатура. Все повече хора я свързват с гарантирано съществуване и стабилност, с увереност в бъдещето. Но дали самата тази носталгия, както и резултатите от изборите, които недвусмислено показаха крах на десния модел на прехода, свидетелстват за „връщане“ към познатия у нас вариант на държава – към централизираната административно-командна система? И изобщо става ли въпрос за рекомунизация като съзнателна стратегия на тази част от българската левица, която днес е на власт? Едва ли нещата могат да се сведат към такава опростена схема. Просто в нашата левица все още остават силни чисто психологическите настроения, наследени от конфликта между тесните и широките социалисти, между собствено социалдемокрацията и нейната болшевишка, комунистическа производна.
Къде е коренът на психологичните напрежения?
Той е в принципите на социалистическото движение. За никакъв диалог, за никакво сътрудничество на левицата не може да се говори, без да се „прочете и да се затвори“ точно тази страница в историята на социалистическите идеи в България. Открай време комунистите обвиняват социалдемократите в ревизионизъм, в отстъпление от истинския марксизъм-ленинизъм. Социалдемократите според тази гледна точка изцяло застават на страната на капитала, обслужват неговите интереси, като разпокъсват и отслабват съпротивата и борбата на работническата класа. На свой ред социалдемократите упрекват комунистите за отказ от основополагащите ценности – свобода, справедливост и солидарност, и за стремеж сложните социални проблеми да бъдат решавани чрез монополизъм и с кавалерийски атаки. Най- острите дискусии се водиха около въпроса за т. нар. диктатура на пролетариата и тоталната експроприация на частната собственост.
Днес този стар конфликт няма същата сила като в миналото. Наследниците на комунистическата алтернатива в българското социалистическо движение на 10 ноември 1989 г. практически разчупиха оковите на тоталитарната държава. А последният лидер на старата БКП Т. Живков много преди това заговори за обществена реабилитация на частната собственост. Много от бившите комунисти, днес социалисти, нямат нищо напротив да имат собственост, да бъдат бизнесмени, да създават собствени фирми и предприятия. Говори се за гражданско общество, за преход към свободна пазарна икономика и т. н. Т. е. точно за това, което преди бе окачествявано като ревизионизъм и диверсия срещу светлите идеали на социализма. Разбира се, наследниците на старите социалдемократи не могат да скрият своето задоволство от краха на комунистическия модел. Настояват за покаяние от страна на бившите комунисти. Последните обаче съвсем не бързат с това. Нещо повече — на последните избори тъкмо те получиха повечето гласове, а социалдемократизи- ралите се както в БСП, така и извън нея, останаха практически извън реалните структури на властта.
Трудно би могла да се води каквато и да е дискусия в такава аморфна ситуация. Но тя е жизнено необходима. Защото проблемът изобщо не е там – да се търсят грешки и виновници.
Проблемът е в оценката на ситуацията на това, какви възможности би дала една или друга стратегия на левицата за социални нововъведения. И според мен това, което наистина я разединява, е отказът нещата да бъдат формулирани ясно и отговорно. Ярък пример в това отношение е проблемът с прилагането на различните форми на приватизация. Не може да не се появи съмнението, че всичко това се прави не поради принципни съображения, а поради един-единствен интерес: този – да владееш и да упражняваш властта. Всъщност начинът на употреба на предоставената днес на левицата власт е коренът на проблемите в лявото пространство. Защото властта не е цел, това е средство за постигане на една или друга социално- значима цел. Каква е тя за днешната левица?
Хората вече са приели факта, че в днешното българско общество новата едра капиталистическа класа се оформя из средите на бивши избрани номенклатурни кадри. И когато се говори за силна държава, за ефективен социален контрол в прекалено либерализиралото се икономическо пространство, не става дума за реставрация на административно-командната система, а за ефективно използване на държавните институции и механизми в интерес на отделни капиталисти избраници. Това са реалии, независимо от това как ще бъдат назовавани и оценявани от някого.
Изборният провал на българската десница в немалка степен се дължи и на факта, че самата тя се въздържаше от признаване на реалните в българското общество – говореше се за твърде абстрактна демокрация и анонимен частен собственик, без да се казват неща, казани още от Смит, Ри- кардо, Маркс, Кейнс, Гелбрейт и други изследователи на капитализма. Наистина ефективното водене на стопанството е свързано с ясни ангажименти на всичките му конкретни участници. Ако си собственик, наемаш, инвестираш, предоставяш за ползване срещу съответен процент, лихва. Интересът е водещ и тук просто не остава място за абстрактни лозунги.
Тази част от левицата, която победи на изборите, също избягва да говори за неприятните реалии. Държавата в новите условия е един от много участници в стопанските процеси. Но възможностите на този участник са по-големи. Значи ли това, че държавата ще определя своите ангажименти по отношение на другите в ущърб на техните интереси, ще действа като силен и твърд конкурент? И на кого? Управляващите днес социалисти не бързат да отговорят на тези въпроси. А социалдемократически мислещите им опоненти не могат да не изразяват своите тревоги. Не стои ли зад това мълчание старата болшевишка практика – да се прикриват с лозунги за всеобщото равенство егоистичните интереси на по-равните? Всеизвестно е, че безконтролната държава в условията на пазар и час- тна собственост става средство за установяване на монопол в полза на избрани лица.
Биха ли могли да бъдат оправдани тези ефекти от левия завой в българската политика? Казват, че поради опита си и доказаните управленски качества новата едра капиталистическа прослойка, оформяща се в средите на старата комунистическа номенклатура, ще осигури на останалите по-добри условия на живот и ще успее да задвижи стагнираното производство… Но всъщност по този начин на масите отново се предлага „да слушкат“, като в замяна на това ще им се гарантира необходимият минимум жизнени блага. А това е задънена улица.
Най-интересното в случая е, че и самите маси – а в едно остаряващо общество, каквото е българското, това са предимно възрастните, ориентирани към спокойно и гарантирано съществуване хора – са склонни да приемат този род грижи от страна на новите избраници. Тогава остава обаче генералният въпрос:
А за какво всъщност бе необходим… самият преход?
Нещата логически се връщат към положението отпреди 10 ноември. С тази обаче разлика, че вече са премахнати дори и демагогските идеологически ограничения за властимащите да упражняват своите предимства, без да държат сметка за справедливост и равенство. Комунистическите избраници поради продължаващото си функционално положение във възлови структури на обществото си осигуриха приоритет в новата реалност и вече не се нуждаят нито от марксизъм, нито от социализъм. Те искат да упражняват „своите възможности“ за самите себе си – да покажат в крайна сметка, че наистина са богати и силни. За сметка на други, от които и сега се иска да останат също така пасивни и зависими, както и преди, но вече не поради партийна дисциплина или социалистическа съзнателност, а поради простата икономическа реалност – поради бедността си.
Реално е в обществото да има различни интереси, конкуренция и признаване на съответни договорни отношения. Без това то стагнира и губи. Но без гарантирани от държавата правила, лесните печалби на едните намаляват шанса и засилват несвободата на другите. Чудно ли е тогава, че страната се залива от показни убийства на свързани с бизнеса лица? Социалдемокрацията е против този „модел“, но тя е също против ограничаване възможността на предприемчивия да постига своя собствен успех срещу свой собствен риск в рамките на закона. Обаче в успеха на предприемчивия винаги има дял на по-пасивния, но трудолюбив, на другите. И по-успешният трябва да плати на другите – чрез данъците, чрез различните добре функциониращи организации на обществена солидарност и социални услуги. Рискът и успехът са индивидуални, но условията за тяхната реализация са солидарни, обществени.
Ако днешните леви управници се откажат от изясняване на тази цена на демокрацията, това значи, че те искат предоставената им власт да употребят БЕЗПЛАТНО, да подчинят волята на другите на свои лични и групови интереси. А това вече не е социалдемокрация, това е чист болшевизъм.
Възможно е тези разсъждения да не са достатъчно убедителни за всички. Но за съжаление признаци на истинска социалдемократическа практика не се виждат в България. Държавата отново се стреми навсякъде да наложи своя мерник, да изключи каквато и да било активност на средните и ниски нива и във всички сфери – в икономиката, в образованието, в културата. Виждаме демонстрация на частния интерес, спъване на развитието на гражданската инициатива. А това все са мерки за натрапване на пасивност – необходимо условие за напредък на избраните. Тук трябва да се води дискусията, а намеренията да станат ясни и прозрачни за обществения контрол!
Статията е част от в. Континент,
Брой 120, 26.05.1995 г,
