Опитът от няколкото месеца депресия е недостатъчен да се разработят адекватни и убедителни виждания за мащабите, продължителността и мерките, които трябва да се предприемат в световен и регионален мащаб и в отделните държави. Доказателства за това са и противоречивите резултати от срещата на най-развитите страни в света Г-20 през ноември 2008 г. във Вашингтон. Декларацията от този форум в голяма степен е компромис между англо-саксонския модел за съхраняване на традиционните монетарни принципи на свободен пазар и континентално-европейския модел за засилване на държавното регулиране на пазара. Лидерите на 20-те подкрепиха позицията на английския премиер Гордън Браун и се съгласиха да отслабят данъчното бреме в своите страни, за да стимулират вътрешното търсене. Вместо френското предложение за създаване на международен институт, отговорен за регулиране на пазара, се прие планът на британския премиер за наднационални надзорни колегии на 30-те най-големи в света банки. Повечето от тях не могат да бъдат контролирани от националните правителства, тъй като активите им са в пъти по-големи от БВП на много страни. Прие се и предложение срещу протекционизма, като страните се отказаха от въвеждане на нови търговски и инвестиционни бариери. Същевременно по предложение на Саркози като изразител на конти- нентално-европейския модел бе взето решение за увеличаване на контрола върху дейността на кредитно-рейтинговите агенции. Навярно по- пълно осъзнаване на това, което става в световната икономика, ще почувстваме чак през пролетта, за когато е насрочена и новата среща на лидерите на Г-20 (април 2009 г.). В основата на тази криза е продължаващото десетилетия бюджетно и емисионно сти-мулиране на търсене на продукти и услуги в Основната икономическа сила в света – САЩ. Именно то доведе до значително разминаване между основните финансови показатели на американската икономика – БВП, съвкупен дълг (държава и домакинства), доходи на населението, лихвени проценти и корпоративни печалби. Това изисква постоянни допълнителни инжекции – емисии на долари за покриване на разрива чрез пряко подпомагане на производства, които по междуотрасловия баланс потребяват много повече ресурси, отколкото връщат обратно в икономиката.
Спадът на американската икономика, а оттук и поддържането на механизмите на световната криза ще продължават дотогава, докато темповете на емисии на долари постепенно не се приближат до темповете на развитие или не се нивелира по-голяма част от излишните производства в икономиката на САЩ.
Що се отнася до пусковия фактор на кризата, то при натрупаните диспропорции такъв бе естествено да стане спадът на съвкупното търсене на американските домакинства. Спадът можеше да бъде предизвикан от спукването на някакъв голям финансов балон като недвижимостите, както стана в случая, но можеше да стане и за сметка на скок в инфлацията на потребителския пазар поради спукването на някакви други сравнително по-малки балони. От икономическа гледна точка във всички случаи става дума за просмукване на инфлационни процеси от финансовия на потребителския пазар, финансовите инструменти не помогнаха, американската икономика пламна, а след нея огънят обхвана и икономиките на другите страни.
Както се вижда, за разлика от предишните кризи сегашните кризисни процеси не могат да се сведат до Марксовото разбиране за цикличност на капиталистическата икономика.
Статията е част от в. Стандарт,
Брой 5740 / 6 януари 2009 г.
