ПО ПРИНЦИП левицата винаги стои за ограничаване и контрол на капитала, разглеждайки го като средство за решаване на обществени и публични цели. Затова абсурдно е изказването на много дейци от БСП за подкрепа на капитала без ясно определени цели, т.е. като самоцелен процес, като самонараст- ващо производство. Капиталът не е цел, а средство за решаване на сложните социални проблеми.
В тази връзка икономическото пространство, което считам, че трябва да защитава левицата и на което трябва да се базира отношението й към капитала е следното:
1. В процеса на реализиране на личните и груповите интереси на капитала държавата следва да въвежда граници чрез специфични механизми, принуждаващи предприемачите всеки път при гонене на своите интереси да отчитат обществения интерес. Особена роля при това следва да се отделя освен на трите власти, на специализираните обществени организации на бизнесмените и на професионалните организации и клубове, чиито права са законно регламентирани. В България те засега практически не играят никаква роля. Всякакви наши опити да влияем на властта по този начин остават безуспешни.
2. При всяка реформа трябва да се намира оптимален темп на промени, при който новото известно време да съществува заедно със старото. Това позволява на населението да оцени преимуществата и да направи нещо като съзнателен избор в полза на новото.
3. Съвременните направления на икономическата мисъл, овладени от левицата в пазарните стопанства, разглеждат като истински локомотив на инфлацията не голямото икономическо търсене, а поведението на производителя, свързано с технологическото и структурното му несъвършенство и монопола. Или както неведнъж съм повтарял – инфлацията е структурно понятие. Затова методите на макроикономическа финансова стабилизация за сметка на съкращаването на държавните разходи, форсирането ръста на данъците, получаването на допълнителни кредити от международните организации и разширяването на пазара на държавните ценни книжа не дават желаните резултати. С тях съвкупното търсене се намалява, но цените не се задържат, а растат, като се намалява производството. Вярно е, че в последно време спадът на производството в България намаля, но това се дължи на факта, че то е блокирано. Технологически и структурни изменения в него не настъпват. С това се създава нов потенциал за инфлацията.
Изходът е: в текущ план – в ограничаване на ръста на издръжките /себестойността/ и оттук на цените на продукцията; в дългосрочен план – в държавно стимулиране на технологическите изменения.
4. В условията на технологически изостанала икономика и все още задържащ се монополизъм данъците, пряко или косвено свързани с облагането на работната заплата и с добавената стойност, изкуствено стимулират повишаването на цените и инфлацията, като едновременно водят до спад на производството.
Затова относителният дял на тези данъци в приходите на бюджета трябва да бъде намален за сметка на увеличаване приходите от данъка върху печалбата и от редица нови рентни данъци /особено за природните ресурси/. Концесиите трябва да станат една от основните форми на работа на държавата с частния капитал, особено чуждестранен.
5. Съвременните икономически теории, овладени от левицата в пазарните стопанства, считат, че борбата с инфлацията чрез съкращаване на държавните разходи в повечето случаи е нискоефективна. Защо? Ако по модела на нашия бюджет направим разчет, ще видим, че съкращаването например на държавните разходи два пъти води до снижаване дефицита на бюджета не два пъти, а с много по-малки проценти. Напротив, неголямото увеличение на държавните бюджетни разходи при обезателно рационализиране на структурата им в полза на иновациите и на широката инициатива на дребния и средния капитал може да доведе до по-добро използване на мощностите, до активизиране на работата на хората и т.н.
6. Левите сили като правило виждат в качеството на основен източник на растеж масовото инвестиране, при което не го свеждат толкова до прякото отговорно инвестиране, колкото до изграждането на цялостна социално-осигурителна и застрахователна мрежа в качеството на инвестиционна мрежа за дребния и средния човек. В това отношение България изостава сериозно. Нещо повече, в България се връща държавният монополизъм в тази сфера, който никога не може да я превърне в мрежа за инициативно инвестиране.
7. За левицата едрият отговорен капитал е свързан преди всичко с функцията за стратегическо развитие, чрез която с помощта на държавата се определят ролята и мястото на предприятията и дребния капитал в пазарната икономика, при това едрият капитал се олицетворява от крупните финансово-производствени групировки, които биха могли да издържат на чуждата конкуренция, а не от отделни банки и застрахователни дружества, както е при нас. Същевременно левицата в демократичните общества ограничава супермонополизма чрез изискването за наличието не само на няколко групировки-съперници, имащи отношение към даден отрасъл, но и на критична маса от дребни и средни организации в отрасъла. В България дребният и средният бизнес целенасочено се унищожават, за да може по-лесно да се управлява и разграбва националното богатство.
Какви са на този фон перспективите за политически диалог по въпросите на капитала сред левицата в България?
За мен реална база за разгръщане на капитала в името на целите на обществото създава социалдемокрацията.
Днес обаче реалната българска социалдемокрация поради собствените си комплекси и поради много лични и психологически обстоятелства подмени своя рационализъм и ориентация към социалното пазарно стопанство с популистки лозунги и сектантска нетърпимост по отношение на капитала.
В днешна социалистическа България капиталът няма свой политически терен не само сред социалдемокрацията, но и сред другите политически сили. Той не е отговорно представен нито в политиката, нито в държавата. Всички искат да го има, за да го експлоатират в своя индивидуална или корпоративна изгода, но никой не поема отговорност пред него.
Тогава кой би могъл да представлява днешния български капитал като равностоен партньор, а не като зависим клиент? Окончателен отговор аз лично нямам. Но възможност за търсенето на такъв не виждам в диалог с БСП. Нейното скъсване с инициативата на хората като основа за всякакво развитие, в т.ч. на бизнеса и поетата линия за изграждане на тотално управляем капитализъм, са необратими. Отговор на въпроса за равностойния партньор на капитала виждам преди всичко в диалога между българските социалдемократи и българските либерали. Между БСДП, СДП, ДАР, Народен съюз, Нов избор и други некомунистически формации. И с тези в БСП, които вместо да си играят на социалдемокрация наистина биха тръгнали към своята еволюция от социалистически патернализъм към модерен социаллиберализъм.
Статията е част от в. Пари,
26.02.1996 г.
