Движението на парите е ограничено. Държавата пресича частната инициатива. Информацията не достига.
Радикалната реформа, провеждана от ОДС в икономиката и другите сфери на живота в страната е факт признат както от българската общественост, така и от Международния валутен фонд и Световната банка.
Преструктурирането на пазара чрез приватизация и ефективни инвестиции е главната посока, набелязана за развитие на реформата. От позициите на системния подход обаче тя е само звено във веригата от взаимнообусловени тенденции на пазарната икономика. Защото пазарът в модерния смисъл на думата е система от няколко фактора:
- Първият е стабилна финансово-кредитна система, която осигурява бизнес- инициативите с необходимите за реализацията им средства.
- Вторият е стабилна разгъната законова уредба и практика, които създават равнопоставеност между агентите на пазара.
- Третият фактор е ин- формационна среда, която дава прозрачност на пазарните отношения и позволява на всички участници да проследяват и контролират собственото си поведение и това на конкурентите и партньорите.
През последните месеци раздвижването в системата е видимо. Да вземем финансово-кредитната система.
Опашките пред ДСК за потребителски кредити са феномен с положителен заряд. Той стимулира потребителското търсене, а то – производството. Движението на парите обаче все още е ограничено. Защо?
Свободното движение на капиталите в пазарни условия означава, че има различни купувачи и продавачи на пари. Основен купувач не е гражданинът-потребител, а инвеститорът, който в определен момент се нуждае от повече ресурси, отколкото разполага. Всъщност купувачът купува време – той може да плати за кредита с това, че живее ускорено, интензивно. Продава време този, който „отлага“ използването на ресурса. Това е спестителят.
Навсякъде по света спестители са гражданите. Те пестят за болести, за старост, за бъдещето на децата си. У нас тези спестявания са ограничени. А това означава, че пазарът на парите е ограничен.
Наистина ДСК и другите трезори са натрупали пари. Само че това не са „спестявания“ за бъдеще, а отложеното днешно потребление. Ето защо за тях няма стратегически купувач. Инвеститорът не рискува, тъй като не би могъл да изплати кредита си с днешното потребление. „Оживлението“ на пазара на парите у нас е вид стимулиране на спестяването, защото кредитите са предимно потребителски. Един милион лева е цената на пералня или телевизор. Така че очакванията с такива пари да се задвижи производството, са наивни.
Освен това, движението на парите прави дребния спестител лесен за манипулиране от държавата, чийто агент в случая е ДСК. Тук е причината МВФ да настоява касата да бъде публично приватизирана. Към това следва да добавим, че подчинената и пасивна роля на спестителя обрича финансовата система на зависимост от най-случайни фактори, каквито са например слуховете.
Алтернативата е, дребните спестители да се интегрират в много конкуриращи се държавни и задължително частни фондове – било за осигуряване, било за образование или медицинско обслужване. У нас този процес се задържа. Отново на преден план е държавното здравно осигуряване, а жалоните за частното не се виждат.
Определена законодателна активност на правителството и парламентарното мнозинство се наблюдава и по фактора равнопоставеност.
В центъра на тази активност са данъчната нормативна база, премахването на препятствията пред чуждестранните инвеститори и поправките в Закона за приватизацията. Те са съчетани с правна реформа, насочена срещу икономическата и главно срещу организираната престъпност и корупцията. Тези мерки се разглеждат от управляващите като достатъчни.
Осигуряването на равнопоставеност на пазарните агенти изисква обаче да се премахне монополът на държавата и да се разшири, а не да се стеснява кръгът на „играчите“ в пазарното пространство. За съжаление тенденцията е към стесняване.
Очевидно държавата не може да стои настрана, в момент когато завърши разграбването на капитала и започна преразпределянето му. Никой не оспорва важността на нейната роля. Всички виждат обаче, че държавата не само контролира и насочва процеса на концентрация на капитала, но и пресира, изтласква от пазарното стопанство дребните и средните,,играчи“.
Държавата трябва да разработи и стриктно да спазва рамковите условия за регулиране на конкуренцията и подобряване на нейните организационни форми, как-то е в другите страни. Вместо това тя изземва ролята й, като определя кой ще печели и кой ще губи на пазара. А това е вече нарушение на самите правила на играта. Колкото и да е по-слаб в сравнение с едрия капитал, дребният и среден предприемач е необходим за системата. Той е незаменим катализатор, ускорител на развитието. Все по-очевидната и по-твърда намеса на държавата в крехкия ни пазар не само ограничава, но дори премахва шанса на дребния и средния бизнес. А напоследък дори и на едрия, колкото и да е съмнителен, но реален, частен бизнес.
По този начин, оставайки самотен играч в пазарното пространство, държавата задържа частната инициатива, а с това и всяка възможност за производството.
Като говорим за „капитализъм“, колкото и да е условна тази абстракция, предимството му е, че освобождава огромната енергия на частната инициатива. Ако това не стане, ако не се покаже на дребния човек за какво се заменя социалистическата му „сигурност“, фундаменталното предимство на капитализма ще се изпари. Приватизацията сама по себе си автоматически не решава този проблем.
За осигуряването на равнопоставеност между агентите на пазара е нужна нова политика, реализирана чрез системна законодателна база и практика за ограничаване на конкуренцията на държавата и различните корпоративни структури. Това е възелът на проблема.
По-малко привличат вниманието на обществеността у нас действията на правителството в областта на информационното „отваряне“ на пазарното пространство.
Тук не бива да се подценяват усилията за развитие на фондовия пазар и на новите форми за медийно присъствие на реформата в общественото съзнание. Слабата информационна прозрачност обаче си остава факт. Реалните или евентуалните играчи на фондовия пазар лесно се оправдават с неразвитата телекомуникационна система в България, с липсата на добре подготвени технически кадри и т.н. Проблемът, обаче е по широк. Зад информационното ни изоставане в сферата на бизнеса се крие интерес нещата да остават непрозрачни. Крие се и твърде ниската ни договорна култура.
Затова изглеждат съмнителни обещанията на правителството в близко време да се приватизират и то в името на инициативата и ефективността промишлени предприятия за повече от $ 9 млрд. При сегашното състояние на пазарната инфраструктура, при информационната завеса, спусната върху пазарното пространство, това едва ли е възможно.
Липсва сериозно структурирана информационна система, която да отразява основните тенденции, да конституира модела на търсенето в различните отрасли. Това, че решаването на тази задача не се поставя сред основните, е една от сериозните причини България да остава сравнително непривлекателна за чуждите инвеститори.
Статията е част от в. 24 часа,
22 октомври 1997 г.
