Консервативността на бюджета е нужна, защото означава балансираност на средствата и оперативна стабилност. Опасно е обаче, когато зад този термин се крие консервативност във фискалната политика, свързана не толкова с годишните приходи и разходи, колкото с ефективното използване на натрупаните средства под формата на валутен и фискален резерв. От тук фискалната политика е тясно взаимосвързана с паричната политика.
Крайната форма, в която бе въведен валутният борд през 1997 г., доведе до сериозни ограничения в парично-кредитната политика на страната, най-важното от които е невъзможността на БНБ като централна парична институция да прилага кредитни механизми в дейността си. Това изглеждаше в унисон с политиката всички търговски банки да бъдат частни, и то с преобладаващо чуждестранно участие. Но то преряза важни артерии в паричната кръвоносна система на обществото. Защо?
Няма такива служители на БНБ, които макар и да имат най-общо право да залагат условия и изисквания за поддържане и стимулиране на стабилността и инициативата на банковата система, да са готови да правят това, без да имат достатъчно пазарни, т.е. кредитно-парични процедури за управляващи въздействия върху търговските банки. При нас мобилизирането на паричните ресурси и кредитирането с тях количествено и качествено е съществено различно от това в другите страни с развита пазарна икономика.
Така организирана, паричната политика е консервативна и доста крехка, което някои вземат за стабилност. Конкретните нейни прояви са:
- Твърдо фиксиран валутен курс, за разлика от страните с пазарна икономика;
- Малък обем на банковите кредити – под 20% от БВП. В страните с развита пазарна икономика той надхвърля обема на БВП;
- Основен лихвен процент, определян според нуждите на бюджета на страната на базата на емисията на ДЦК, а не чрез търсенето и предлагането на средства на паричния пазар;
Тези отстъпления от принципите на страните с развита пазарна икономика, както и застрашително нарастващият дефицит по търговията с чужбина, надхвърлящ $1,5 млрд. годишно, в своята съвкупности по неизбежност водят до „скрита“ структурна инфлация със значителни тенденции на нарастване, дестабилизация в микроикономиката и в крайна сметка – ниски доходи за населението.
Като водещ банкер през периода 1983-1990 г., твърдя, че механизмите и последиците, с които до сега се реализира валутният борд, силно наподобяват тези от валутния съвет през последните години от управлението на Тодор Живков. Съвпаденията ще учудят мнозина, но те са факт – дефицитът в търговския баланс годишно е един и същ, външният дълг е същият, т.е. в рамките на $10 млрд., българската активност не влияе на валутния курс, централната банка взема само административни решения, а фискалната политика има административен превес над паричната политика.
Оттук произтича и възловият проблем на сегашния конфликт между властите около БНБ и Министерството на финансите (МФ): нужно е ясно разделение и балансираност във властта по използването на основния национален ресурс – парите. Доказано е, че пазарната демокрация е система от развиващи се конфликти между представителите на паричната политика, доминирана от централната банка, и тези на фискалната политика, доминирана от правителството и Мф с оглед да се намери най-правилното съотношение в прилаганите механизми за функциониране.
Докато по принцип централната банка във всяка демократична страна е проводник на политика на „охлаждане“, т.е. на „задържане“ на икономиката, то фискалната политика, обратно, се стреми, особено в период на избори, както е понастоящем при нас, към „загряване“ на икономиката чрез влагане на нови средства.
Проблемът е, че това трябва да става главно не чрез бюджетно раздаване на пари, формално наречено бюджетно кредитиране, а чрез утвърдени кредитни механизми, контролирани от държавната централна банка.
При консервативната парична политика фискалната би трябвало да бъде по-активна във въздействието си върху първата за поемане на ясни отговорности и активизиране на целевото движение на натрупаните държавни резерви.
Това не е премахване на валутния борд, а привеждането му в съответствие на изискванията на деня.
Какво би могло да се направи?
Първо, експертите са единодушни, че най-рисковият проблем е огромният и нарастващ дефицит по търговския баланс с чужбина – 1 592,8 млн. щат. дол. за 2002 г. на база плащания, което съставлява повече от 10% от БВП. Едва ли МВФ би възразил, ако правителството се ангажира за сметка на официалния валутен резерв, който към 31.12.2002 г. възлиза на 4 746,8 млн. щат. дол. или 30, 8% от БВП, да пренасочи 10% за преки целеви кредити по засилване на експортния потенциал на страната и за бързо възвращаеми антиимпортни начинания, което да съкрати след две години дефицита в търговския баланс, напр. с 20-25% .
Конкретно и ясно!
Разбира се, за да стане това, функцията на БНБ като кредитор от последна инстанция поне по отношение на държавните финансови посредници ще трябва да се възстанови. Важна роля за пласиране и текущ контрол на насочваните средства ще трябва да играе единствената засега банка с преобладаващо държавно участие – Насърчителната банка, Българската агенция за експортно застраховане, други специализирани фондове.
Второ, започнатата политика за бюджетно пласиране на част от фискалния резерв, а това са главно събрани суми от приватизацията, в помощ на рискови начинания и избрани обекти, едва ли е целесъобразна от гледна точка на интересите на страната. Това ще доведе само до преразпределение на държавни финансови ресурси в полза на частни лица, без гарантиране с естествени пазарни механизми получаването на конкретни резултати.
Можем да вземем пример от провежданите грантови схеми за сметка на бюджета на ЕС чрез предоставяне на средства за определени цели, гарантиращи доходи впоследствие. Там, където схемите се „движат“ чрез подвключване на естествени банково-кредитни механизми за вземане на решения и усвояване на средствата, какъвто е случаят със САПАРД, резултатите са добри. Всичко това означава не повече, а по- качествена държава в икономиката.
Статията е част от в. Труд,
14 август 2003 г.
