Пред нас перспективите са по-големи, докато руснаците се намират в известна изолация
Първото, а може би и основното следствие на завършилата неотдавна „битка за газа“ между Русия и България е окончателното разрушаване на илюзиите. Рухна мнението, че между двете страни съществуват някакви особени отношения, особена близост. Осъзнат бе наглед очевиден, но вече дълги години премълчаван факт – между България и Русия лежат хиляди километри и много независими държави.
Безспорно освобождаването на отношенията между двете страни от илюзии и митове има положително значение. Отрезвяване настъпи и в България, и в Русия.
Оттук нататък България ще плаща договорените цени за получаваните от Русия енергийни ресурси – преди всичко за газа, в зависимост от пазарната конюнктура, а не по силата на „братската дружба“. Русия пък ще плаща транзита на своя газ в трети страни също по пазарни цени.
Така е нормално и реално. Но с това ситуацията съвсем не се изчерпва. Сега пред България изникват трудни за решаване проблеми – преди всичко за начина и формите на контрол на доставката не само на руски, но и на всякакви други суровини и ресурси.
Русия престана да бъде сигурен, гарантиран доставчик
Това е така не само заради окончателно скъсване на идеологическата пъпна връв. Пазарът навлезе и в ресурсната, най-дълго съпротивляващата се на неговата „агресия“ сфера.
България вече не само може, но и трябва да избира както своите партньори в областта на суровинно-енергийната политика, така и своите конкуренти. Не е изключено Русия от партньор да се превърне в опонент и дори в конкурент.
Не е изключено и друго – сега третираните като далечни и скъпи доставчици – от Северна и/или Западна Европа – да се окажат единствено възможни и оптимални от икономическа гледна точка.
Важно следствие от края на „газовата война“ е общото разширяване на факторната среда, в която България трябва да се ориентира свободно и да действа перспективно и прагматично. Това, което по-рано би могло да бъде третирано като зона на абстрактни въможности, днес трябва да влезе в хоризонта на напълно реалните и достижими цели. Пример в това отношение са ресурсите от Средния Изток и от бившите съветски републики в дълбоките вътрешности на азиатския континент – Казахстан, Тюркменистан и други. Нараства ролята на Кавказ като посредник не само в локалните, но и в световните енергийни процеси.
Още по-сериозни проблеми поставя новата ситуация пред самата Русия. От една страна, тя наистина реши един от многото технически проблеми – отпуши важен, но не единствен канал за износ на газ в чужбина. От друга, с това отпушване всички отношения на Русия със света се поставят единствено на пазарна основа.
Навсякъде и за всичко Русия вече ще плаща пазарни цени
Разбира се, това не изключва пазарлък, не изключва индивидуални различия и колебания в ценовите нива. Но лишава Русия от предишната непоклатима позиция да диктува условията. Наблюдателите както в България, така и в Русия подценяват тъкмо тази перспектива. Става дума за това, че и двете страни навлизат в XXI век в съвсем ново качество. Докато България спечели трудната си свобода да избира между много и различни стратегически мрежи за участие в световния икономически, политически и културен ред през XXI век, Русия се оказва в далеч по-неизгодна геостратегическа позиция.
Ето защо би могло да се твърди, че България спечели повече, отколкото загуби. Както и обратното – Русия загуби повече, отколкото спечели. Защо?
Наистина България стои пред опасността в един момент да се лиши от газовите доставки, както и от ядрено гориво. Тази възможност съвсем не е хипотетична. „Тръбата“, която свързва България с Русия може да бъде прекъсната извън пределите на двете страни. Освен това и в самата Русия газът вече тече съвсем не без проблеми и не се изключват ситуации, когато може да спре без съгласие на централните власти.
Но, от друга страна, България получава нови перспективи. Тяхната реалност още повече се засилва при евентуалното интегриране в европейските енергийни вериги. Колкото и да струва това на българската икономика, в крайна сметка тя ще се освободи окончателно от едностранната зависимост от руските ресурси.
Искат или не, днешните руски политици
трябва да са готови за съществени промени във външните отношения
Сегашното положение на Русия много напомня това на Московия – Руското московско княжество от края на XV и началото на XVI век. А това е практически пълна изолация от Север, Запад и Юг. Тогава Русия губи своето търговско и промишлено значение за най-развитата стопанска структура в тогавашна Европа – Ханзейския съюз, както и за започналата своя възход Англия. А това на свой ред довежда до значително отслабване на позициите и по отношение на близките й съседи и бивши съюзници – Литва и Полша. Те създават нова съюзна държава и установяват контрол върху огромни територии на Северна и Централна Европа.
Нещо повече, омаломощена от вътрешни конфликти и от тежки войни със Златната Орда в началото на XVII столетие, Русия понася съкрушително поражение от Полша, а Москва за няколко години се превръща във васален на полската корона град.
Днешните западни граници на Руската федерация почти изцяло се покриват с тези на обезсилената и изолирана Московия от началото на XVII век. На нея са й трябвали 200 години, за да се възстановят традиционните „входове и изходи“ по класическия път – от Балтийско до Черно море. Но дори и извоювани в дълги и кървави войни, тези врати към Европа и света остават сега за Русия „полузатворени“.
Управляващите в Русия днес като че не си дават сметка за възможните последици и действат така, сякаш те изобщо не ги засягат. Оттук претенциите на Русия да определя нещата в света стават, меко казано, необосновани. Напротив. Русия се превръща в един от най-сериозните „болни на света“.
Положението може да се влоши твърде бързо без да е възможно да се овладее не само „отвътре“, но и „отвън“. Независимото поведение на повечето страни-посредници в енергийния „бизнес“ на Русия може да доведе до
неконкурентност на руските енергийни стоки
А това на свой ред ще намали печалбите на руските енергийни магнати. Както показва практиката, те едва ли ще бъдат склонни да преструктурират своите доходи. Отново ще страда руското население. Тогава така дълго сдържаният взрив може да помете и управници, и държава.
Признаци за такова развитие на нещата не липсват и днес. Усеща се и все по-определена ориентация на Русия към традиционни геополитически хоризонти – Сибир, Средна Азия и Китай. Тук обаче ядрените амбиции на Индия и Пакистан, способността на Казахстан ако не да употреби, то поне да демонстрира ядрените си възможности, поставят Русия на тясно дори и там, където тя все още като че ли диктува положението.
Досега Московия и нейните наследници успяваха да излизат от подобни ситуации само със силата на оръжието, пряк диктат, но най-вече чрез административен произвол по отношение на всички подвластни и зависими. Днешното развитие на нещата отново подсказва възможността да се оформят мощни политико-военни групировки, за които не само „близкото обкръжение“, но и целият свят да се окажат една безкрайна степ, поле за агресия и установяване на пълен диктат. Този вариант като че ли не се дооценява от външните наблюдатели.
Еволюцията на вътрешните настроения в Русия, огромната поляризация и все по- трудно сдържаният конфронтационен потенциал могат да формират авторитарно- волеви модел за решаване на вътрешните проблеми чрез едни или други форми на външна експанзия, въпреки уроците на Афганистан и Чечения.
На фона на тези не само тревожни, но и твърде възможни тенденции би могло да се каже, че
България успя да се отскубне от фаталното едностранно влияние
буквално в последните „5 минути“. В това обстоятелство, обаче, не би трябвало да се вижда само „чудесно спасение“. То поставя България в нелишена от оптимизъм, но и прекалено трудна ситуация. Буквалното взривяване на мита „за безкрайните руски пазари“ оставя пред българската икономика само един изход – радикална интеграция в новия световен икономически и социален ред.
Тук отново трябва да се пазим от по-малки или по-големи митове и илюзии. Казват, че българските стоки са неконкурентноспособни по отношение на западните. Но дали стоката, услугата, дори и елементарната суровина ще бъде конкурентноспособна, не е природна даденост. Качеството на родните стоки е следствие от качеството на българския труд.
Именно развитието на способността на българина да се труди на „световно ниво“ трябва да е главният ни приоритет в новото столетие. За съжаление почти нищо не подсказва, че някой у нас осъзнава този факт. Напротив, правят се големи усилия валутният борд, който е единствена гаранция за това, да се партизира и по този начин да се омаломощи.
Само че новата ситуация в света не предполага възможност България да остане „в дупка“, да се скрие в сянката на великите сили и да паразитира като дребен посредник в не дотам чистите сделки между полунелегални структури и групировки. Развитието на процесите в Русия прави „междинното“ пространство между нея и Западна Европа прекалено важно и за останалия свят. Възможните цунами, които могат да последват катастрофалните взривове в Русия, не трябва да разрушат постигнатото с труд от десетки поколения европейци, в т.ч. и от самите руснаци.
За България не се предвижда поредното „периферно“ затваряне
в своите провинциални стандарти и дребни сметки. За да може да реагира адекватно, тя би трябвало да демонстрира не само стремеж за интегриране с Европа, но и мащабни интелектуални усилия. Днес продължават да говорят за това, че реформата у нас няма алтернатива. Тя действително няма стратегическа алтернатива. Но има много и различни варианти за нейното развитие с оглед на все по-изострящата се световна конюнктура. Тук се откроява едно почти фатално обстоятелство. Прекалената партизация и централизация на държавното управление стеснява руслото тъкмо за тези варианти. За България, попаднала в днешното „междинно“ пространство, са еднакво фатални всички партийни пристрастия, всички „филии“ и „фобии“. Но особено опасен е стремежът нещата да бъдат контролирани от една точка и на всички нива по един и същи начин – административно-партийно, от определени, тясно свързани личностно и функционално групи хора. Това рязко намалява шанса ни за устойчиво развитие.
В днешния свят информационните, ресурсните, инфраструктурните взаимодействия имат огромна динамика. България, иска или не, е вече елемент на световната реалност. Колкото и да е тревожно, нито реалният ни стопански сектор, нито финансовият, са способни на адекватни реакции, които биха ни предпазили от едни или други „цунами“.
Ето защо, макар и да са важни чисто партийните, организационни акции на управляващите, те няма да успеят да отговорят на въпросите, които се поставят пред тях не само от нашето общество, но и отвън – ако не престанат да подменят проблемите на реформата в обществото с проблемите на управлението на държавата от партията.
Статията е част от в. Сега,
25 май 1998 г.
