Мина времето, когато глобализацията се възприемаше емоционално и образно – или с бурен възторг, или с бурно негодувание. Глобализацията като процес се превърна във всекидневна реалност. На 11 септември 2001 цялата планета наблюдаваше с ужас трагедията в Ню Йорк. Днес обаче, все по-малко хора се впечатляват от също толкова ужасни сцени на насилие в различни краища на света. И постепенно свикнаха да живеят рамо до рамо с гении и с отвратителни убийци, да присъстват на тържества и в най-горещите точки от военни действия. Свикнаха с бързата смяна на събитията, образите и катастрофите. Все повече се сбъдва предвиждането на Маршал Маклуан за „световното медийно село“ [1 ,стр.10].
Много хора заживяха „рамо до рамо“ с милиони непознати им индивиди от Интернет, а виртуалната проекция на глобалния свят свърза стотици индивиди по- здраво, отколкото семейството свързва двама души. Съвременният човек не само работи с информацията, той действително живее в информационно село. Днес начинът му на живот вече радикално се отличава от този на хората, останали да „спят“ пред телевизора. Според някои, зад това се крие традиционният „конфликт на поколенията“ – младите гледат в монитора на своите компютри, докато техните бащи и дядовци – в екрана на телевизора. Според мен, обаче, зад този банален факт се крие принципно ново неравенство от глобален характер. По наши изследвания, в България само 10-15% от населението живее в новото информационно село. Но това вече е значителна група от хора, които живеят не само различно, но и по-добре и по-успешно в сравнение с останалите. Ускорява се темпът на живот в тази среда, а това води до разширяване на възможностите за просперитет в най-различни области – в труда, обучението, почивката, здравето и т.н. В същото време е налице ефект на откъсване на тази част от населението от другите, при което “оставащите извън нея се превръщат в изоставащи завинаги“. Това, което през 90-те Зигмунт Бауман теоретично определи като „новото богатство и новата бедност“ [2, стр,21 -25], на практика, става реалност в световен мащаб.
Какви са Икономическите последици в перспектива от това, че подобна невидима черта вече разделя хората?
Първо, трябва да се приеме като реалност, че изоставащите са, и ще бъдат, лесен и евтин ресурс в световната икономика. Те не само знаят по-малко, те по- малко могат, просто защото…. не знаят. Възможността им за успех е минимална, също и поради това, че са съгласни на всичко – техният труд не поевтинява, а просто се обезценява. Някога, вече много отдавна, преди повече от 15 години, в България се рисуваха приказни картини за „светлото бъдеще“, в което бурният научно- технически прогрес ще доведе до невероятен разцвет на творческите способности на трудещите се. Малко по-късно пък започнаха да се разказват други приказки – как бурната приватизация и масовото нахлуване на свеж капитал отвън ще доведе до невиждан ръст на българската икономика. И то само по простата причина, че в наследство от миналото у нас останаха висококвалифицирани кадри.
Но приказките си останаха приказки. Действително, в хода на индустриализацията и модернизацията, в България бяха подготвени висококвалифицирани специалисти. Но след разпада на „системата“ те много бързо се оказаха далече от България – намериха реализация в най-развитите страни. Тези, които останаха, просто загубиха пазарната си цена. И всички приказки за повишаване ролята на квалификацията и образованието се превърнаха в своеобразна „носталгия по неосъществилото се бъдеще“. Защото, дори когато човек има квалификация и образование, успехът му, до голяма степен, зависи от неговото интегриране в новото информационно общество. А билетът за влизане в това общество струва скъпо. Става въпрос не за обикновен компютър, свързан в мрежата с милиони други, а за принципно нов начин на живот.
Хората, които живеят и ще живеят в „прекрасния нов информационен свят“, действително по-лесно намират работа и по-спокойно възприемат дори и най-радикалните промени. Те имат повече ефективни контакти с хора, които никога не са виждали и може би няма да видят – но които означават за тях много повече, отколкото баналното им реално обкръжение. Днес пътят към успеха (както, впрочем и вчера) минава през много съдружия или съобщества (общности), в които участва човек. Днес, благодарение на информационната мрежа, такива общности се състоят дори не от хиляди, а от милиони членове. Но и най-ограничените измежду тях са достатъчно ефективни, тъй като в тях информацията циркулира по-бързо, сътрудничеството е по-резултатно и по-бързо се намират най-добрите решения, а това не може да не усилва икономическия им потенциал.
България очевидно не е в авангарда на световното информационно мрежово общество, но в София вече не можеш да получиш прилична работа, извън същото това мрежово общество. Това, в не по-малка степен, се отнася и за столиците на другите източно-европейски страни от бившия „социалистически лагер“.
Второ, прелестта на ситуацията се усилва от това, че боравенето с информация, а още повече създаването на нови знания, има и чисто икономически измерения. Големите фирми имат явно преимущество в производството на знания и минимизиране на неопределеностите. Тук мащабите на взаимодействие правят по-приемливи съвременните скъпо струващи системи за управление на знанието – мощни информационни ускорители на прогреса. Днес информационната среда се превръща именно в такъв ускорител, но не за всички, а само за тези, които са готови да заплатят за нея. И то да платят скъпо.
Често работата в Интернет се бърка със забавлението. Разликата е проста, но изразителна – едни харчат парите си за това, докато други печелят от него. Но има и нюанс. Едни просто харчат, а други харчат, за да спечелят повече. Възможностите на транснационалните компании да харчат са много по-големи, отколкото на гениите-индивиди. Така че печеленето на пари в Мрежата генерира не по-малки противоречия, от тези в зората на индустриалната революция. Истината е, че информационното общество не изглажда, а генерира радикални различия не само извън, но и вътре в самото себе си.
„Назрява ли криза в информационното общество?“
Атмосферата на началото на новия век невероятно напомня онази от 20-те години на миналия век в Америка. Тогава “книжата“, т.е. акциите и другите ценни книжа, рязко се откъсват от реалното производство. Днес боравенето вече не е само с „книжа“, а с още по-ефимерна материя – многообразна информация, “мозайка“, което рязко ускорява интелектуалните процеси и общуването, докато процесите на материалното производство (даже и на високотехнологичното) притежават висока инерция. Те просто са линейни. Докато комуникационните средства на електронния век-телевизия, реклама, комикс, светът на игрите и моделите – представят ситуацията нелинейно. „Те не са огледала на ситуацията, а продължения на ситуацията другаде“ [3,стр.214].
В автомобилостроенето, например, днес вече знаем какъв ще бъде автомобилът на 2010, макар че сега него все още го няма. Ние, обаче, по друг начин започваме да се настройваме към автомобилите, които се произвеждат днес. През 2003 нов модел на скъпия BMW-серия 5 се сблъска с немалки трудности при реализацията си, тъй като много потребители бяха отложили покупките си до излизането на новата версия, с чиито качества те вече се бяха запознали в Интернет. С такива трудности се сблъсква днес и новия модел на BMW-серия 6. Много подобни примери могат да се посочат и от други отрасли. Те водят към диспропорции и загуби. Като цяло расте делът на непроизведените продукти, чиято виртуална поява отлага купуването на произведения продукт.
Изобщо, както показва маркетинговата практика от изминалите 2 – 3 десетилетия, многообразието на информационния свят често парализира потреблението. Като резултат реалният производител се оказва в ситуация на постоянно закъснение от „виртуалните“ си конкуренти. Все по-често се сблъскваме с все същия проблем на свръхпроизводството, който доведе до световната икономическа катастрофа през миналия XX век. Ситуацията в информационното село сякаш е нова, но всъщност повтаря много от парадоксите и недостатъците, присъщи на индустриалното развитие и модернизация въобще.
Ще посоча още един интересен момент в това направление. Преобладаващата част от Нобеловите награди за икономика през последните години се присъждаха за постижения на границата на икономиката с науките за човешкото поведение. Така, през 2001, Нобеловата награда бе присъдена за разработки по специфични проблеми на асиметричната информация в условията на икономическата глобализация – едно поле за дейност, очертано с обосновките дотук като изключително важна за бъдещото ни развитие.
На фона на изложеното въпросът: “не очертава ли всичко това контурите на назряваща криза?“ е съвсем естествен. Изоставащите в областта на информацията не искат да изостават – нито в Ирак, нито в Америка, нито в Русия, нито у нас. Ако по-рано изоставащите в надбягването вдигаха бунтове, въстания и т.н., то сега в новата среда се разраства тероризмът и другите специфични форми на религиозен и политически екстремизъм.
Съпротивата на изоставащите, обаче, не може да бъде сведена само до нейните досегашни прояви. Както в екологичен план природата често отмъщава на човека за неговата експанзия, така в икономиката човешката природа отмъщава на разума и на информационното могъщество. Но в природата на човека е заложен и инстинктът да се предпазва от подобни рискове.
Кризата може да се избегне
В тази връзка се очертават два взаимосвързани, възлови проблема. Счита се например за общоприето мнението, че характерна черта на съвременното икономическо развитие е резкият дисбаланс между интелектуалните и материалните компоненти в много производствени процеси. По експертни оценки във фармацевтичната промишленост например, този дисбаланс е около 9:1, а в производството на микрочипове – 8,6:1,4. Във връзка с това възлов проблем на всяко общество и на всяка организация става управлението на знанията и по-конкретно изграждането на „мостове“ за създаване и преобразуване на знания: на скритите знания в явни, на явните – в скрити, на явните в явни и на скритите – в скрити знания. По този начин биха се създaли благоприятни условия опитът на работещите да се предава и разширява, а познанието, генерирано във външната среда, да се интегрира в културата и навиците на работещите.
И тук трябва ясно да заявим, че в три от тези четири „моста“ за създаване и преобразуване на знания възелът са именно хората, а не информационната и комуникационната техника и технологии. Последните са водещи само при преобразуване на явните в други явни знания. Защото неявните знания включват „ноу-хау“, опита, интуицията, засекретените умения, навиците, които съществуват само в определен контекст. Знанието не е информация въобще, а само онази информация, която внася разбиране и подбужда към действия. То е неразривно свързано с решението, с избора на мисли и действия, който извършва човешкият мозък в междуличностните отношения.
В тясна връзка с този е и следващият проблем. Считам, че е дошло времето сериозно да се обоснове и използва още един, трети компонент на общественото възпроизводство – „бихевиористичният“. Икономическият бихевиоризъм, като концепция и методи, подробно е анализиран от автора в [4]. Изхожда се от това, че човешките емоции, преживявания и удоволствия, които Нобеловият лауреат Х.Саймън нарича „психологически доход“, не могат да бъдат причислени към чисто информационните процеси – като компоненти на риска те имат своя собствена форма. Днес те се проявяват най-вече отрицателно като ирационалност, комплексираност, стрес и т.н., тоест като съпротива на „човешкия фактор“ срещу икономическото развитие. Виждаме част от резултатите от тази съпротива в „изригването“ на остри кризи дори във високотехнологичните производства като софтуера, авиацията, финансите, масовото автомобилостроене.
Ето защо, според мен, идеята за една по-човечна глобализация днес не минава по пътя на самоцелното противопоставяне на „глобалисти“ и „антиглобалисти“. Тя е преди всичко в приоритетното насочване на усилията ни в такива истински нови инвестиционни пространства, каквито са образованието, медицината, отдихът, туризмът и „баналната работа с кадрите“, свеждаща се днес, в крайна сметка и най-вече, до системите на формиране и реализане на решенията във всички видове организации, т.е до деловите решения на информационното общество. Изследванията показват, че социалната форма, наречена „организация“ (фирма, сдружение, правителство и т.н.) която доминира днес, ще се променя динамично, но тя едва ли ще отмре под влияние на информационната революция, както „прогнозират“ някои автори. Ще се изменят най-вече нейната целерационалност и принципите, на които ще се формират и реализират решенията в нея. Във всички случаи предпоставки за подобни динамични промени ще бъдат и такива „неформални“ фактори при вземане на деловите решения, които се намират под силно въздействие на „външната структура“- култура, убеждения, клъстери, регионални и етни-чески цели и др. В [4] е направен опит двете теоретически концепции свързани с тези проблеми – на външните конкурентни сили и на вътрешната ефективност – да се синтезират в единна концепция на деловите решения, която да играе ролята на водеща нишка при бъдещите трансформации на организациите в информационото общество.
С други думи глобализацията не може да остане „маломерна мечта и „заложница“ на въображението на банкери, брокери и политици. Тя трябва да се „измечтае“ от всички.
От къде трябва да се започне? Според мен, първоприоритетно инвестиционно пространство трябва да стане създаването на система от мрежови общности („клъстери“), функциониращи на „границата“ на гражданското общество със силно централизираната корпоративна парично-финансова система, доминираща в почти всички съвременни държави, а също и в отношенията между тях. За преодоляването на назряващата криза в „световното медийно село“ корпоративните по характер банки, държавните и регионалните бюджети би следвало да бъдат само част от парично-финансовата инфраструктура. Важно е преобладаваща част от тази инфраструктура да станат взаимоосигурителните и застрахователни кооперации, колективните инвестиционни фондове и спестовно – кредитните асоциации, работещи със съвременни информационни технологии на регионален и проблемен принцип. Тези „клъстерни“ форми могат да изиграят мощна стимулираща роля за по- ефективно функциониране на парично-финансовите потоци. А те, както е известно, са основните информационни потоци на икономическата глобализация.
* * *
Гражданското общество все още се възприема предимно като политико-обществен феномен. Но то трябва да стане също интелектуален и психологически феномен, ако искаме да започне да играе решаваща роля в икономическото развитие на страните, регионите и света, като цяло. В тази връзка списание „Геополитика“ може да допринесе много за разгръщането на творческа, конструктивна критика към изкуствено раздувания информационен оптимизъм по отношение на глобализацията. Защото ако не осъзнаем навреме интелектуалните и хуманитарно-поведенческите аспекти на икономическия напредък, кризата в глобалното информационно общество е неизбежна.
Литература:
- McLuhan, М., Understanding Media . London: Routledge
- Бауман Зигмунт(1999)“Глобализацият.Последиците за човека“,София:ЛИК
- Лаш, Скот (2004). “Критика на информацията“. София: ИК Кота
- Георгиев, Румен (2005) “Делови решения:Методология и организация“ София: Акаде-мично издателство “Марин Дринов“
Статията е част от сп. Мениджър,
бр. 2 / 2004 г.
Препечатана от сп.“Геополитика”
Година втора, бр.3 / 2005 г.
ISSN 1312-4579
Главен редактор: Инж. Тодор Кондаков;
Зам. главни редактори: Акад. д-р г.н. Марин Деверджиев, Проф. д-р ик.н. Румен Георгиев
Редакционен съвет: Проф. д-р Никола Алтънков, Проф. д-р Йордан Мирчев, Доц. д-р Никола Аврейски, Доц. д-р Георги Маринов, Проф. д-р Георги Бакалов, Доц. д-р Тодор Недев, Ст.н.с.I.ст.д-р арх. Христо Генчев, Гл. ас. д-р Дияна Петкова, Доц. д-р Атанас Дерменджиев, Доц. д-р. Марин Русев, Д-р Емил Казаков, Проф. д-р Владимир Чуков
