Национализмьт обикновено се възприема като етническа нетърпим мост, шовинизъм, т. е. негативно. Но това е едностранчиво възприятие, което не разкрива корените на самия феномен. Защо например тъкмо в България, известна със своите традиции на мирно съжителство между много и различни етноси днес сме свидетели на проява на шовинизъм, при това понякога в най-отвратителните му форми на битов расизъм? Според мен зад всяка такава проява стои нещо напълно реално и очевидно – икономическата мизерия, икономическата зависимост от обстоятелства, неясни за конкретния човек.
Здравата икономика, защитените национални интереси намаляват шансовете на шовинизма и етническата нетърпимост, стесняват тяхната социална база. Национализмът в масовото разбиране най-често днес е реакция на народите и етносите срещу неблагоприятната икономическа ситуация, в която те се оказаха след краха на комунистическата система. В различните социалнопсихологически прояви на тази реакция като в криво огледало се отразяват намаленият стопански „имунитет“ липсващата или отслабена способност на нацията, на държавата да отстоява собствените си национални интереси в икономиката. В множеството коментари по проблема на надигащия се национализъм (особено във връзка с успеха на В. Жириновски в Русия) се забравя един фундаментален факт. И той е в това, че днес никой не „подарява“ своето благоразположение в икономическата сфера като оценка за „добро“ идеологическо поведение. Или по-точно никой нито е готов, нито желае да търпи онези форми на стопанско взаимодействие, които бяха наложени преди поради прекалено идеологизираното противопоставяне на двете свръхсили. През последните години всяка нация в Източна Европа започна да определя своите действия в съответствие със стопанските си интереси и във все по-малка степен на идеологически догми и презумпции, т. е. започва да се стреми към истинска икономическа самостоятелност. Икономическият национализъм е именно този духовен потенциал на икономическо поведение, ориентирано към трезва оценка на националните интереси въз основа на стопански, а не на идеологически приоритети. И без него днес не може да се осъществи никаква реална промяна в Източна Европа. За съжаление България все още не демонстрира готовността си в тази насока. От национална гледна точка стопанските интереси се свеждат до немного, но ясни приоритети.
Те са свързани със защитата на българския бизнес (не е важно дали е държавен, частен, акционерен или кооперативен) в новата агресивна и конкурентна стопанска среда, както и с гарантирането на правата на всеки български гражданин за пълноценно участие в стопанския живот. На практика обаче тези приоритети не се реализират. Говори се за ниско качество на българските производства – оскърбително, в големи тиражи и пред целия свят. На хората се внушава, че те лично нищо не могат да направят, че отново трябва „да слушкат“, но този път не партийните секретари, а чуждоземните „мениджъри“.
Разбира се, без чужди инвестиции и опит не можем да минем. Но ролята им не бива да се абсолютизира. Защото самите чуждоземни инвеститори и търговци съвсем не са алтруисти и преди всичко преследват собствени интереси. Като резултат от подценяването на този факт често самите държавни органи или конкретни групировки създават такива условия за чуждите бизнесмени и стоки, при които те премахват българската конкуренция и парализират дейността на ефективни български производства.
Това става главно поради факта, че много малко бизнесмени и държавни администратори свързват националните ни интереси с успеха на своя собствен бизнес. Днес нито дребният, нито средният, нито дори независимият едър собственик и предприемач могат да бъдат сигурни в това, че техният труд, тяхната инициатива няма да бъдат брутално погазени от „невидими“, често намиращи се извън националните предели „фактори“. Държавата не дава на българския гражданин гаранции, че ще го защитава, когато някой друг нарушава наложените от нея правила на играта. Нещо повече – самата тя съвсем не се старае да следва собствените си правила на игата, променя ги, без да се съобразява с интересите на собствените си граждани.
Навикът всеки да поставя своя интерес срещу държавните органи за съжаление в много случаи е обоснован – държавният орган не държи на своята дума, не е равнопоставен на гражданина в договорните отношения и постоянно се стреми да получава едностранно надмощие, с нищо необоснован приоритет. В резултат на тази продължаваща десетилетия репресивна практика днес ние наблюдаваме нещо като национален стопански нихилизъм, а като негово изкривено отражение – политически национализъм, етническа нетърпимост и ксенофобия. Само тогава, когато държавата постави интересите на своите граждани в стопанската сфера на приоритетно място, тя ще получи тъй желаното доверие и отговорност на гражданина. Без такъв икономически национализъм българската икономика няма да излезе от кризата, а шовинизмът и расизмът ще се развият до опасни граници.
Статията е част от в. Труд,
5 януари 1994 г.
