„Неразумно е да се смята, че нещо, което не е извършвано досега, може да се постигне със съществуващите средства.“
Ф. Бейкън
Изходът от икономическата криза
Ст. н. с.,к.и.н. Румен ГЕОРГИЕВ, н.с. Венцеслав СТЕФАНОВ
Непоносим външен дълг, голяма вътрешна задлъжнялост, ниски темпове, стоков дефицит, инфлация… Икономически болести, за които в последно време чуваме все повече цифри и все по-малко разбираме как ще ги лекуваме…
Политиците са оптимисти: достатъчно е срещу болестите да се притивопостави стабилизационна програма и да се тръгне по пътя на плурализма и пазара, и икономическите решения на индивидите и социалните групи ще се хармонизират, функционирането на икономиката ще се оптимизира…
Икономистите са обезпокоени, критикуват, от рецепти се въздържат… Идеологизацията в икономическото мислене не се преодолява лесно, проблемите са изключително сложни. Професионалната отговорност ги кара постоянно да се питат къде са първопричините, какъв е произходът на тези болести? И след като ударението не се поставя върху първопричините, каква е гаранцията, че медикаментите, с които лекуваме последствията, няма да доведат до задълбочаване на икономическата криза?
Генезисът на кризата
В пазарната икономика, където пазарът изпълнява ролята на регулатор, първопричината за кризите е в разминаването между циклите на обновление на техниката и технологиите и циклите на натрупване и инвестиране. При по-голяма масовост разминаването в циклите води до съществени изменения в цените и загуби за цялата икономика. Влошава се потреблението и социалното положение на различните групи и слоеве. Отслабват мотивите на трудещите се за ефективно използване на ресурсите, пораждащо от своя страна нови изменения в потреблението и социалното им положение.
Чрез гарантиране устойчивостта на пазара на ценни книжа, данъчни и други регулатори държавата влияе главно върху приоритетите на въвличане и използване на едни или други ресурси в производството и стимулира преодоляването на цикличността.
В командната икономика, където пазарът пряко не регулира стопанските процеси, първопричината за кризите не може да бъде друга освен същата цикличност, обективно присъща на техниката и технологиите. Поради придобити аномалии още при раждането на икономическата система обаче кризите тук зреят и се проявяват по друг начин.
В период на масово обновяване на основните фондове в предприятията от даден отрасъл същите, дори и да са направили нужните финансови натрупвания, се сблъскват с необходимостта да привличат натурални ресурси от държавата. Тя обаче е разпределила тези ресурси за други цели. Като единствен разпоредител на ресурсите естествено държавата не ги оставя неподвижни, а ги насочва там, където счита, че ще има най-висок текущ доход.
Възниква въпросът защо в командната икономика държавата се стреми да максимизира текущия си, а не перспективния си доход? Отговорът може и следва да се търси в специфичните групови интереси на административно-командния апарат. Независимо от качествата на работещите в него той винаги ще се стреми да има в свое разпореждане максимален доход за преразпределение – иначе позициите му се дестабилизират. А самото преразпределение на текущия доход и при най-добра система на централизирано планиране не може да съвпадне по време с потребностите на стопанските единици, тъй като е невъзможно да се прогнозира динамиката на техническия прогрес, изразена чрез технологическите коефициенти.
Следователно в моментите за технологическо обновление стопанските единици обективно не могат да разполагат с ресурсите, които са им най-необходими, за да повишат ефективността на капитала. Те могат да разполагат само с такива ресурси, каквито икономическата система в момента може да предложи. Това неминуемо води до намаляване на пределната производителност на капитала спрямо останалите производствени фактори – земя, работна сила и предприемачески (управленски) фактор.
Тъй като текущият доход във всички случаи трябва да се получи, в системата се създава порядък, насочен към понижаване на относителната цена на работната сила. Той намира израз в прякото регулиране на работната заплата на стопанските единици. Същевременно се стимулира реализирането от колективите на технически иновации, които не могат да изведат производството от цикличния спад. Създава се стремеж за масово въвличане на всякакви ресурси в производството – руди с ниско съдържание на метал; минерални и
неминерални суровини, които никой и никъде в света не би използвал; женска работна ръка в тежки и вредни производства въпреки високите претенции за социална защита; външни ресурси, добивани чрез неефективен износ, и т. н. Стига се дори до почти безплатно използване като работна сила на временно лишените от граждански права и отбиващите военната си служба лица.
В икономиката започва да се прави всичко, което може да бъде правено. И се оказва, че на дадена национална територия с ограничени ресурси се създава изключително многоотраслова икономика, която се задъхва от безстопанственост.
На макроравнище логиката на безразборното, безалтер- нативно ресурсопоглъщане се проявява чрез значителни деформации в разпределението, първо, на националния доход между производствените фактори и, второ, на дохода за потребление между отделните социални групи. Първото означава, че националният доход реално се преразпределя към фактора капитал и се ограничава потреблението (прирастът в значителна степен е за сметка на цените). Второто означава, че голяма част от населението остава със строго регламентирани ниски доходи на база работна заплата (особено при наличието на пълна заетост). Изостават от потребностите средствата за социално осигуряване – пенсии, здравеопазване, образование и т. н. Във все по-свиващата се част за потребление от националния доход се увеличава преразпределението чрез черния пазар. Формира се имуществена диференциация на нетрудова основа.
Деформациите в разпределението на доходите за потребление играят ролята на специфична положителна обратна връзка, която намалява заинтересуваността от труд и още повече дестабилизира икономическата структура.
Именно тази логика на безразборно, безалтернативно и без конкуренция въвличане и използване на ресурсите в производството е аномалията, която лежи в основата на всички болести на нашата икономическа система. В рамките на тази логика няма изход от кризата. От това, че в последно време значителна част от инвестициите се пренасочва чрез каналите на банковия кредит, а много от физическите ресурси се разпределят на договорни начала, нещата не се променят. Причината е, че правата по разпореждането и ползването на различните видове ресурси остават разделени между различните равнища, като разпореждането на практика винаги остава за по-горното равнище. Оттук обективно се ограничава отговорността на производствените единици и вътрешната, присъща на истинския стопанин мотивация за труд. Икономическите последствия продължават да се носят не от взе-мащите неверни решения или лошите стопани, а от обществото като цяло и преди всичко от добре работещите колективи. Това спъва инициативата на всички.
Нужна ли е при тези условия стабилизационна програма? Да, нужна е! Но не такава, стабилизираща последствията от логиката, по която функционира системата (такива опити бяха правени многократно), а програма за стабилизиране на интересите, които.ще изведат системата към друго начално състояние. За това е нужно по друг начин да се разпределят различните ресурси по видове и форми на собственост, внимателно да се оценят видът и качеството на ресурсите, които ще влязат в полето на свободни решения на отделните стопански субекти от гражданина до държавата. Не автономно, а на тази база следва да се решават въпросите за пазарните механизми, чрез които ще се реализира координацията и субординацията и ще се гарантира социалната справедливост в икономическата система.
Гвоздеят на икономическата политика
Изложеното дотук дава основание измененията в разпределението на ресурсите — земя, капитал и иновации, по видове и форми на собственост да се разглеждат като най- важното за съвременната икономическа политика. Те трябва да осигурят вътрешни мотиви за ефективна стопанска дейност, като от гражданина и колектива пряко се присвоява полезният резултат и се носи материална отговорност за последствията от дейността им.
На първо място: това изисква според нас чрез еднозначно дефиниране на потенциалното (абстрактного) право на собственост в неговите три функции – владеене, разпореждане и ползване, да се дадат равни възможности (шансове) на всички стопански субекти (от гражданина до държавата) по тяхното упражняване. От позициите на ефективното функциониране на икономиката първоначалните ограничения на тези възможности по някои от функциите и свързаните с това регулативни права на държавата трябва да се постигат не по пътя на административно налагане, а чрез доказване и консенсус между субектите. Такова едно регламентиране по същество ще очертае основните видове собственост – инди- видуална и групова, и първичните форми на собственост, в които те се изразяват от гледна точка на диалектиката „еди- нично-особено-общо“: трудова (съответствуваща на простото стоково производство), частна, акционерна, кооперативна, дружествена и държавна собственост. В конкретните условия от съчетаването на тези форми ще се пораждат и други, вторични или хибридни форми на собственост, които са обект на съответните технологии за преливане на капитали.
Още у Карл Маркс понятието частна собственост по съдържание представлява особена форма на индивидуал- ната собственост, пряко произтичаща от достигнатата степен на развитие на производителните сили и съответствуващото разделение на труда. Не е случаен фактът, че към края на живота си К. Маркс е проявявал изключителен интерес към възникващата акционерна форма на собственост и нейното значение за обобществяването на производството. В този смисъл съществуващата структура на собствеността в развитите пазарни икономики е все още незряла, т. е. все още поражда хибридни форми, които икономически обобществя- ват и интегрират производството, и то не само в националните му граници.
Потенциалните права на собственост, в смисъл на равенство пред закона, заедно с ограниченията във възможностите за тяхното ползване са обект на политическа воля и следва да бъдат законодателно закрепени в конституцията на страната. Закона за собствеността, Закона за земята и земеползването и Закона за личната собственост на гражданите. Те следва да обхващат само изходната структура от права и ограничения, без да засягат правилата за взаимодействие между стопанските субекти, тъй като в противен случай ще възниква необ: ходимост от постоянни изменения в основните закони. Що се отнася до първичните ограничения, то те трябва да засягат правата на отделните субекти само дотолкова, доколкото тяхното реализиране може пряко да навреди на обществения интерес — например ограничения за частната собственост върху горите, за да не се допуска те хищнически да се използват; за даването на земя под краткосрочна аренда, за да не се изтощава същата; за лична собственост върху недвижими имоти в големите градски центрове, за да не създават условия за спекулация и т. н.
При създаването на такава структура от основни права на собственост не могат да не се засегнат и такива нетрадиционни ресурси, които не са обект на собственост, като работната сила и предприемаческият фактор. Първичните ограничения тук видимо следва да обхващат броя на наемните работници в частните фирми, привличането на предприемачи от чужбина и други.
При досегашните реформи на тази основополагаща законодателна уредба на икономическото ни развитие обикновено не се обръщаше внимание. Отиваше се направо към регламентиране на взаимодействието между субектите, което създаваше условия монополизмът по разпореждането с ресурсите да продължава, а тяхното ползване и стопанисване да бъде нерационално.
Вторият възлов проблем на икономическата политика според нас е в това по какъв начин, след като се създаде изходната система от права, да се разпределят съществуващите ресурси в икономическата система между отделните стопански субекти, и то така, че да се гарантира тяхното начално съществуване. В икономическата наука този проблем е известен като проблем на приватизацията или началното разпределение на ресурсите, които са обект на собственост: земя, капитал, иновации.
Дълбоката причина икономическата реформа на основата на указ 56 да не дава очакваните резултати е не само в пренебрегването на въпроса за основополагащата законодателна уредба, но и в това, че умишлено или поради некомпетентност не се извърши начално разпределение на ресурсите между допуснатите с указа видове и форми на собственост. Системата бе оставена на самоструктуриране, при което естествено се тръгна по пътя на най-слабото съпротивление. Така например и досега не са определени ресурсите, спрямо които реализират правото си на собственост отделният трудещ се и трудовият колектив в предприятията от държавния сектор. Ако това беше направено, нямаше да се стигне до парадокса масово да се прелива квалифицирана работна ръка от държавния към новосъздавания недържавен сектор, и то главно от производството на материални блага към сферата на общественото хранене и нематериалните услуги. Не щяха да се допуснат и редица други диспропорции в народното стопанство.
Ярък пример за неразбиране на необходимостта от ефективно начално разпределение на ресурсите е и последната реформа на банковата система (1989 г.). Създадоха се множество самостоятелни търговски банки, но от териториална гледна точка, а не от позициите на ликвидните финансови ресурси на организациите и населението, с които те ще работят. Оттук естествено и вътрешният мотив за ефективна работа на банковите колективи остава встрани от истинския мотив за дейността на такъв вид банки в пазарното стопанство – собствената им ликвидност.
Разбира се, проблемът за приватизацията е от изключителна сложност. Няма високоразвита страна, която по пътя си към пазара най-напред да не се е сблъсквала с проблема за началното разпределение на ресурсите. И ако не го е решавала дълбоко обосновано, перспективно, то икономиката е преживявала страшни катаклизми. Франция например след формулирането на правата за собственост е преминала през три революции, за да стигне до стабилна структура по отношение на исканията за съществени преразпределения на ресурси. В този смисъл ние се намираме в безпрецедентна историческа ситуация за неговото решаване без насилие и чрез национално съгласие, като естествено не се разрушава, а се запазва достигнатото.
Кои са обективните икономически предпоставки, ограничения, по които е необходимо да се постигне консенсус при решаване на проблема за приватизацията?
Първото ограничение произтича от факта, че мащабите на съвременното производство не допускат разкъсване на тех-нологическите вериги. Второто ограничение следва да отчита доколко отделните видове собственици ще могат да оптимизират използването на предоставените им ресурси, т. е. качеството на предприемаческия фактор. Особено важни са предпоставките, които следва да отчитаме по отношение на приватизацията до равнище индивид. В икономиката ни например в ръцете на частни лица няма такава концентрация на финансови ресурси, която да бъде основание за частна собственост върху средни и крупни обекти. Освен това едва ли равнището на икономическа подготовка на заможните частни лица би им позволило успешно да ръководят по- големи обекти. Не е маловажно също, че е социално неспра-ведливо нетрудови доходи да бъдат използвани в качеството на ресурс за частна собственост или участие в акционерна собственост.
Всичко това означава, че често срещаното свеждане на про-блема за собствеността до широкото разпространяване на частната собственост трябва да бъде анализирано и оценено в контекста на целия комплекс от предпоставки и последствия, на приватизацията. Не бива да се забравя, че дори в пазарните икономики на капиталистическите страни се утвърдиха елементи, осигуряващи непосредствено участие на трудещите се в разпределението на доходите и отговорност за отрицателните последствия от дейността, т. е. елементи на обществено начало в отношенията за собственост. И ако собствеността при капитализма прави крачки в тази посока, то трябва ли ние да правим зигзаг и се върнем масово към „чистата“ частна собственост?
Отчитайки степента на постигнатата концентрация на мощностите и разделение на труда, очевидно ще се наложи да се прилага цяла гама както от възмездни, така и от безвъзмездни форми на приватизация. Икономическата целесъобразност навярно ще наложи отраслите, които са технологически единни и чието управление изисква големи начални ресурси (например енергетика, съобщения, жп транспорт, банки и др.), да останат държавна собственост. Засилването на мотивацията изисква тук правилно да се съчетаят: а) държавно- акционерното участие с контролен пакет, б) участието на стопанската единица (колектива като цяло) с пакет от акции и в) безвъзмездната или възмездна приватизация (в зависимост от случая) до равнище индивид с отделни поименни непродаваеми акции за вече съществуващи ценности. Възможно е възмездните акции на равнище индивид да бъдат и продаваеми, но без право на глас на носителя им в управлението. Що се отнася до колективния пакет от акции, то той при реорганизации трябва да се придобива от държавата или от други акционери само възмездно, което ще бъде и своеобразна гаранция за стабилност на структурата.
В отраслите, чиято технология позволява силна децентрализация (трикотажна, шивашка промишленост, търговия на дребно и други), е целесъобразно да се отиде към преобладаваща приватизация до равнище индивид. За по-големите обекти първичната форма на собственост е правилно да бъде акционерната, като всеки дял е индивидуална собственост. Тук във всички случаи е необходимо да се спазва правилото „всяка акция – един дял собственост и един глас в управлението“.
Изключително сложен е проблемът за приватизацията на земята. Понастоящем е невероятно трудно да се проведе точно разграничение между рентата, получавана вследствие на естествено плодородие, и тази, получавана вследствие на допълнителни капитални вложения на единица площ. Освен това необходимо е да се има предвид, че вложенията винаги са се извършвали централизирано, а не поради независими решения на отделни стопански единици. В условията на планово ценообразуване и задължително определяне на номенклатурата на крайната селскостопанска продукция, доходът от тези допълнителни вложения се включва в цените и се изземва чрез данъчни средства. Следователно проблемът е не само да се раздели земята, но и да се разпределят допъл-нителните вложения, свързани с нея и произтичащите от тях доходи.
Поради това единство на основните фондове, осигуряващи съвременното земеползуване, е невъзможно дори икономическо разпределение на база цена за услуга. То би създало различни стартови условия за отделните селскостопански производители. На тази основа оптимизация на земелолзуването видимо би се постигнала по пътя на опита и грешките, и то при значителни начални ценови деформации.
За избягване на посочените недостатъци може би следва на основата на национализация на поземления фонд да се премине към повсеместно прилагане на арендата – с право на наследяване и вторична аренда, съчетани с прогресивен данък върху земеползването. Целта на подобна национализация е приватизацията и оптимизацията на земеползването, но като безболезнено се преодолеят затрудненията от общността на капиталните вложения и на техническите трудности, свързани с връщането на земята на някогашните собственици, встъпили в ТКЗС. Основа за това естествено може да бъде само националният консенсус.
Що се касае до необходимостта от начално преразпределение в личните доходи (текущи и вложени в имущество), то от икономическа гледна точка този процес най-естествено би протекъл, ако индивидуалните доходи от управлението във вече приватизираната стопанска дейност бъдат по-високи от доходите чрез бюджета.
Опитът на много други страни показва, че целият този кръг от въпроси на началното разпределение на ресурсите не може да се реши без специален закон за приватизация, необходимостта от който за нашата реформа все още не се вижда както от обществеността, така и от специалистите.
Така регламентираното начално разпределение на права и ресурси създава обективна база за идентификация и изява на отделните икономически интереси, а оттук и за пълноценен, действен консенсус, при който по думите на Русо „свободата на един се ограничава само от свободата на другите“.
Стабилизацията на пазарното взаимодействие
За да се реализират интересите, вътрешно присъщи на стопанските субекти в разгледаната структура, е необходимо да се осигури определен тип взаимодействие между тях, което най-общо може да бъде охарактеризирано като пазарно.
Този тип взаимодействие се изгражда върху три основни принципа:
— размяна на информация между стопанските субекти
посредством цените;
— еквивалентна размяна (всяка стока струва толкова, кол-кото платят за нея);
— свобода на договарянето.
Първият от посочените принципи има основополагащо зна-чение за всяка икономика от пазарен тип, тъй като, от една страна, на базата на тази информация субектите разпределят ограничените си ресурси по видове производства, а от друга, защото тази информация пряко влияе върху формирането на различни комбинации от фактори, въвличани в даденото производство. Следователно ценовата информация има както структуроопределящ макроикономически характер, така и пряко отношение към равновесието на всяка стопанска единица в краткосрочен и дългосрочен аспект. Тя се явява и своеобразен индикатор на това какво очакват стопанските единици като доход в бъдеще. Затова реализирането именно на този принцип може и следва да изпълнява ролята на разпределител на първична информация между отделните стопански единици, необходима им в качеството на основен критерий за вземането на всички по-важни решения за производството до създаването на устойчива пазарна структура. С приоритетно реализиране на принципа се преодолява недостигът на такава информация от централния план.
Първа крачка за реализиране на принципа във вече форми-рана структура от права и ресурси е да се организира имитация на свободно ценообразуване, т. е. свободен обмен на информация за очакваните цени. При това интерес ще представлява не общото равнище на цените, а прирастите (измененията) в цените в относително изражение или релативните цени. Проявилите се диспропорции при тази имитация създават обективна основа за изграждане на цялостния механизъм на управление на икономиката. С тяхната помощ ще се даде отговор на въпросите как да сё изградят данъчните ставки и преразпределят доходите, как да се формират амортизационните норми, паричният и кредитният механизъм, механизмът за управление на доходите до равнище индивид, как да се извърши обвръзката на цените с индексацията на доходите и т. н.
Подобна имитация във всички случаи ще трябва да протече на няколко итерации, без да се изменя механизмът на управление, но като се дадат гаранции на стопанските единици, че резултатите от тях ще бъдат основа на предстоящата икономическа реформа. При всяка итерация информацията, получена от контрагентите, стопанската единица ще прекарва през технологията на вътрешнофирменото си планиране, докато достигне до състояние на очаквано от нея равновесие, фирмите, достигнали до устойчиво неравновесие, ще станат обект на пряко държавно регулиране и управление, а тези, които са достигнали до устойчиво равновесие, ще формират бъдещия пазарен сектор, където регулирането ще се извършва косвено. Този първоначален сектор може да се обоснове и по друг начин – важното е да се разбере, че от командна към пазарна икономика без устойчив изходен полигон не може да се мине.
Началното пазарно взаимодействие като разпределение на първична информация за цените ще играе ролята, която изпълняват единичните актове на размяна, т. е. ролята на пряка връзка между стопанските единици. Информацията от тях е нужна на всяка единица, преди да вземе решение за едно или друго масово производство. По друг начин стои въпросът при вече формирани пазарни равнища на цените – тук последните започват да играят ролята на специфична обратна връзка (положителна или отрицателна), редуцираща входните въздействия от гледна точка на външната среда и желаните резултати.
Всичко това още веднъж разкрива, че без предварително свободно изявяване на икономическата воля на отделните субекти относно очакваните от тях равнища на цените не може да се достигне до еквивалентна размяна и до обективно действие на закона за стойността. Последният действува като обективен само защото е дълбоко „субективен“, г. е. в процеса на размяната стрйните си обменят както овеществен труд, така и полезности, а последните са свързани с тяхната субективна оценка. Едва след многократ- ното реализиране на единични актове на размяна на база свобода на договарянето се достига до еквивалентност, съответствуваща на количеството на вложения обществено необходим труд.
Трябва да се има предвид, че предлаганата първа крачка към свободно ценообразуване чрез имитация е в значителна степен инфлационно безопасно. След имитацията свободно ще се ценообразува само във фирмите, които са в равновесие като производители. Част от допълнителния доход, който те ще реализират чрез по-високите си цени, ще бъде и доход на заетите в тези форми. При това доходите ще се формират освен от заплати и от дивиденти, а както показва опитът именно тяхното разпределение е силен инструмент срещу инфлацията.
Разбира се, промените в релативните цени ще предизвикат по-голяма диференциация между доходите на фирмите в пазарния сектор и тези в останалите фирми, което предполага въвеждането на специфични социални гаранции – например чрез поемане от бизнеса на определени функции по издръжката на социалната сфера.
За нормативното уреждане на началното пазарно взаимодействие не е нужен специален закон, но е необходим политически консенсус на равнище Народно събрание във вид на програмна декларация за начина, по който ще се премине към пазарна икономика, а така също чрез внасяне на съответни изменения в Закона за задълженията и договорите. Това би дало необходимите правни гаранции, че при достигане на устойчиво равновесие свободата на договарянето ще стане основополагащ принцип на взаимодействие между икономическите субекти.
Второто, което трябва да се направи при преминаване към пазарно взаимодействие, е да се реши проблемът за инструментариума (като видове допустими инструменти), чрез който ще се управляват обратните връзки между стопанските единици и между тях и държавата. Икономическият механизъм, за който така често говорим, следва да обхваща именно този инструментариум. Основният критерий при определяне на множеството на допустимите елементи на механизма не може да бъде друг освен достигането на устойчиво равновесие на отделната фирма, а чрез това и структурно равновесие на макроравнище. Сега подходът при разработването на механизма е обратен, а именно – макроикономическото равновесие се постига с цената на хроническа дестабилизация на стопанските единици. Видът и размерите на данъците например се определят от нуждите на бюджета, задълженията по валутата се определят не от ефективността на външноикономическите връзки на субектите, а от състоянието и целите на платежния баланс и т. н.
Особено е важно точно законодателно да се фиксира не само това кои елементи ще се допускат в механизма на хоризонталното взаимодействие, но и с какви елементи ще работи държавата при осъществяване на регулативните си функции.
Нормативного решаване на целия комплекс от въпроси в тази област обикновено се търси чрез разработване на Кодекс за стопанската дейност и на такива свързани с него специални закони, като тези за държавното регулиране, за бюджета, за данъците, за банките, за лоялната конкуренция и за чуждестранните инвестиции. Макар че повечето от тези закони при нас не съществуват, тази задача не е чужда и на сегашните нормативни документи – те съдържат редица елементи на механизма, но в доста неуточнен, разпилян и некоординиран вид, тъй като липсва предварително теоретично обосновано виждане за техните възможности, състав и взаимодействие.
Какъв е спектърът от възможни елементи на бъдещия икономически механизъм, съответствуващи на новата структура на икономическата система и логиката на пазарното взаимодействие?
- държавен бюджет – изгражда се като подробна структура на държавните приходи и разходи, ако трябва в няколко хиляди позиции (да си припомним т. нар. „сини тетрадки“ на френския държавен бюджет). Всяка една позиция е обект на законодателно утвърждаване от Народното събрание, а самата структура на бюджета – от Закона за бюджета. Това силно ще ограничи възможностите на бюджета за инфлационна експанзия и ще доведе до друга система от приоритети при използване на държавните приходи;
- държавен план – в сегашната си правна форма съществува само като комплекс от взаимносвързани програми по използване на бюджетните средства и като обща индикация на желаните темпове, пропорции и насоки на развитие на националната икономика. Ако има адресни държавни поръчки, то те трябва да бъдат строго финансово обвързани със средства по бюджетните програми. В противен случай държавните поръчки приемат формата на конкурс между производителите за определена бюджетна сума;
- система от основни данъци – изгражда се върху принципа за облагане на дохода, а не на капитала. Системата обикновено включва: прогресивен, а не пропорционален данък върху печалбата; единен, а не разкъсан по източници прогресивен данък върху дохода за потребление; данък върху добавената стойност с нулеви ставки в първоешелонните производства и нарастващи ставки на по-високите степени на обработка. Тази конструкция дава възможности да се изземва онзи доход на производителите, който е следствие от спекулативно покачване на цените при свободно ценообразуване, да се осигурява определено стоково покритие на допълнителните доходи чрез обвръзка на данъците с цените и помежду им, а държавните данъчни приходи да се поставят в зависимост от структурната политика, която държавата провежда.
Особено място в системата от основни данъци заема данъкът върху земеползването. Основният принцип, върху който трябва да се изгради, е високо данъчно облагане за земите извън стопанския оборот (косвен данък върху недвижимото имущество) и прогресивно намаляваща ставка на земите в стопански оборот, обратно пропорционална на величината на вече направените допълнителни капитални вложения;
- амортизационни норми – значително обогатени с методи за ускорена амортизация, които отделните фирми да могат да прилагат по свое усмотрение без ограничение;
- работна заплата – губи характеристиката си на основна форма на доход за индивидуално потребление и се превръща в една от възможните форми на индивидуален доход. Например в предлаганата схема за приватизация на държавната собственост отделният трудещ се ще има три алтернативни форми на доход – работна заплата, включена в себестойността; доход от акционерно участие като колективен собственик и доход от акционерно участие като индивидуален собственик. При това неговият интерес е насочен към максимизация на съвкупния доход.
В тези условия работната заплата не може да бъде друго, освен гарантиран интерпрофесионален минимум, осигуряващ базисното индивидуално потребление. Колкото и парадоксално да изглежда, фактически при свободното ценообразуване ще се повиши базисният минимум, който сега за половината от населението е под необходимото равнище. Гарантирането на този базисен минимум може да се постигне не чрез индексация на съвкупните доходи спрямо растежа на цените, а на самия интерпрофесионален минимум спрямо средния темп на инфлация. Същевременно ще бъде възможно и необходимо с изключително твърди средства да се гарантира (авансово, а не закъсняващо) базисното потребление на слабо осигурените социални групи.
- лихвен процент – строго се обвързва с размера и прираста на паричните спестявания на населението и ликвидните остатъци на парични ресурси във фирмите. Емисионната банка се извежда от подчинение на правителството и провежда строго монетаристка политика на ограничаване на паричката емисия до размера на обективно разполагаемите финансови ресурси;
- кредит – излиза от веригата „бюджет-национална банка търговски банки“, в смисъл че кредитният ресурс се формира главно от търговските банки по пътя на привличане на свободните ресурси от населението и фирмите, а парите от националния ресурс са само строго регламентирано допълнение към кредитния ресурс, отпускано на база сконтов лихвен процент;
- пазар на ценни книжа – тясно обвързан, от една страна, с ликвидността на съществуващите самофинансиращи се фирми и, от друга страна, със свободните финансови ресурси в търговските банки. Колкото по-малки са ликвидните остатъци в търговските банки, толкова по-ниски ще бъдат дивидентите на пазара на ценни книжа и по-малък ще бъде неговият обхват. Затова като първа стъпка към създаването на пазар на ценни книжа трябва да се разглежда децентрализирането на спестяванията на населението и гъвкавата работа на търговските банки с тях за повишаване на своята ликвидност.
Само при силно доближаване на лихвения процент по кре-дитите и депозитите в търговските банки същият ще може да изпълнява успешно ролята на пределна норма за ефективност, автоматично стимулираща качеството на работа на стопанските единици и развитието на пазара на ценни книжа.
- данъчни облекчения и държавни целеви субсидии – предоставят се не като дотации, а чрез автоматичен механизъм за натрупване във фирмите. В тази връзка може би ще бъде целесъобразно лихвите за кредитите по капиталните вложения да бъдат освободени от данъци чрез включването им в текущите разходи, а отчисленията за инвестиции от балансовата печалба (чрез фонд РТО или погашения по кредитите) да се извършат преди данъчното облагане. По този начин ползването на едното облекчение винаги ще мотивира стремеж да не се ползва излишно другото, като естествено се държи сметка за условията на пазара.
Държавните субсидии ще могат да съществуват, но като строго целеви елементи на научно-техническата политика н’а . държавата (главно за извеждане на някои производства на рентабилно равнище).
- валутен курс – в качеството на гъвкаво формирана цена в левове за единица валута.
След провеждане на отделните итерации от ценовата имитация и уточняване на дохода по стопански единици (на база съществуващо равнище на разходите на първоначалния етап, а след това – на база на разходи от предишната имитация) се провежда имитация за свободно формиране на валутния курс с цел да се разбере каква част от получения доход фирмите биха отделили за финансиране на своя внос. Това ще спомогне да се избегнат началните сътресения от недостига на валутни ресурси, но ще доведе до подценяване на националната валута и до косвено стимулиране насочването на производството към износ. Имитацията ще спомогне за фор-мирането на реален валутен курс, тъй като пазарен достъп до валута ще имат само фирмите, чиято обща ефективност позволява да плащат високата цена за единица чужда валута.
Същевременно ще възникнат пределни фирми, които ще са последните по отношение на възможност да заплащат подобна цена, и фирми, които ще са зад чертата на тази възможност. В случай че производството на последните е незаменяемо за националната икономика, тези фирми могат да станат обект на специални валутни субсидии. Субсидиите не следва да бъдат преки, т. е. държавата да предоставя валута на фирмите, а косвени, под формата на данъчни облекчения и левови субсидии, които биха позволили на фирмите да доведат дохода си до размер, даващ им възможност да участвуват във валутния търг. Предоставянето на такива данъчни облекчения и субсидии е правилно да става в рамките на бюджетните програми на правителството при стриктно задължение от страна на държавните органи за тяхното намаляване и в съчетание с мероприятия за структурни изменения и повишаване на рентабилността.
За реализацията на това виждане за курса е необходимо основните функции по организирането на валутните търгове да се премат от по-крупните търговски банки, като централната банка изпълнява регулативни функции по поддържането на валутния курс (например да предоставя валутен ресурс на търговските банки при стремително понижаване курса на българския лев или обратното – да изкупува чужда валута при съответно повишаване);
- застрахователно дело-децентрализирано, осигуряващо действително застраховане срещу множеството повишени рискове, на които една фирма се подлага в условията на пазарната икономика. В тази връзка е необходимо да се създадат няколко крупни застрахователни института, набиращи, както и търговските банки, парични ресурси от фирмите и населението. Няколко института биха разпределили помежду си сега поемания изцяло от държавата риск чрез механизма на взаимно презастраховане. Естествен резултат следва да бъде възникването и функционирането на пазара на застрахователни полици като сектор от пазара на ценни книжа;
- система на социално осигуряване – в условията на пазарното взаимодействие тя е задължителен елемент не на държавното управление, а на икономическия механизъм. В системата следва ясно да се разграничат: а) ефективните социални отчисления, намиращи израз в парични потоци от фирмите към институтите за социално осигуряване и в конкретни полезни ефекти от тези институти към фирмите; б) фиктивните (незадължителните) социални отчисления, намиращи израз в парични потоци от фирмите към техните служители в качеството на социални добавки за работа в конкретната
фирма и за социални нужди, които не могат да се покрият за сметка на ефективните социални отчисления; в) социални добавки, изразяващи се с парични потоци от държавния бюджет към отделния гражданин, структурирани и оразмерени по нов начин.
Взаимодействието между тези три групи ще осигури пови-шаване на социалната отговорност на фирмите и условие те да провеждат собствена социална политика, различна от тази на държавата. Ако сумите, влагани пряко от фирмите в социални мероприятия, станат предмет и на данъчни облекчения, то в масовия случай ще се запълнят редица празноти в сегашните грижи на стопанските единици и ръководствата им за човека.
Посочените основни елементи не представляват завършена конструкция, а са само възможен набор от инструменти, с които следва да си служи икономическата политика. Въпросът за определяне на техните числени величини е проблем на разработването на курса на действие на отделните политически сили в условията на равнодостъпна информация и последващ национален консенсус в рамките на Народното събрание.
Що се отнася до нашумелия проблем за стабилизационна програма за икономиката, то в момента по наше мнение няма какво да се стабилизира. Стабилизацията на съществуващите структури, заложена в редица платформи досега, от наша гледна точка би създала само условия за крах – свалянето на температурата на болния с аспирин не. му пречи да умре от инфаркт. Нужно е планът, разработван по стария начин, да стане по-стегнат, по-икономичен, като паралелно с него бързо се подготви радикалната икономическа реформа. Ако създадем нова структура на правата и на разпределение на основните ресури, следвайки изложената логика, то обезателно ще възникне и необходимост от стабилизационна програма. Неин предмет ще бъдат както изборът и доуточняването на инструментите, така и обосновката за техните числени значения с оглед да се осигури успешно начално функциониране на системата. Важна задача на стабилизационната програма ще бъде също разграничаването на инструментите в обособения по изложените критерии пазарен сектор и в останалата част на икономиката, обосноваването на взаимодействието между инструментите на икономическия механизъм, които ще се ползват там, и т. н.
Основният резултат от практическата реализация на предлагания опит за икономическа платформа би бил създаването на еднотипни спрямо външния свят структури, които ще осигурят взаимодействието с него, включително в контекста на общия европейски дом. В крайна сметка ще се създаде една смесена, силно интегрирана по отношение на собствеността икономика с висока степен на социализация, която най-пълно да съответствува на политическото виждане за демократичен и хуманен социализъм.
Статията е част от издание „Делови свят“,
Бр.3 / 22 януари 1990 г.
