С г-н Румен Георгиев, Вицепрезидент на Международния съюз на икономистите, за „кожата“ на частния бизнесмен, за „инвестиционния бартер“ и важността от разширяване на икономическите връзки с Русия, за ролята на частния капитал за съживяване на производството разговаря Иван Иванов
И.И.: Няма да скрия, че е странно да ви видя в „кожата“ на частен бизнесмен точно сега. Не ви ли гризе съвестта, че сте извън държавните структури в момент, когато опитът ви на банкер и икономист може да се окаже нужен за страната?
Р.Г.: А нямаше ли да ви се струва още по-чудно, ако само декларирах, както с удоволствие правят някои, че гражданското общество се състои от независими частни собственици и всеки трябва да се стреми към това – без самият аз да изпитам дали съм способен да извървя този път? В новите условия, когато вече всички трябва да заработят на пазарния принцип, не е достатъчно да говорим красиви приказки. Щом смятам, че за отделния човек частното предприемачество е най-краткият маршрут за преход от комунизъм към гражданско общество, нека проверя за какво ме бива.
И.И.: С други думи, възползвахте се от обрата на политическата съдба, за да видите можете ли да минете по този път?
Р.Г.: Пътят на частния предприемач само външно изглежда лек и приятен. Всъщност е труден. И интересен, разбира се. Свикнал съм да бъда там, където е интересно и слож- но. При авторитарния социалистически режим, когато за пазарното стопанство се говореше метафорично и манипулирано – макар че все пак се дискутираха проблемите и се правеше нещо, а ако някои сега отричат това, то си е само за тяхна сметка – поех и дълго време ръководех Минералбанк. Наех се, защото в 80-те години тя беше единствената универсална търговска банка в Източна Европа. Подчертавам, не само в България. И имаше пълен лиценз за банкови операции. Ако не работеше по модерни пазарни принципи, тя не би имала толкова голямо международно признание като партньор на западния, капитал…
И.И.: Не ви ли привличат нещата, с които се заемахте преди? Вие например бяхте председател на Бюджетната комисия на ВНС – не ви ли „сърбят ръцете“ сега, когато икономическата криза породи толкова макроикономически проблеми?
Р.Г.: Приемете ме в моята „нова кожа“ на частен бизнесмен, както се изразихте, като човек, който търси естественото продължение и развитие на възгледи и стил, постигнати отпреди години. А за „обществената полезност“ вземете предвид, че като председател на Съюза на икономистите в България и вицепрезидент на Международния съюз имам възможност да използвам опита си и връзките си не само в своя изгода. В това ми качество възникват ситуации, в които е възможно пряко подпомагане на организирането и утвърждаването на предприемачеството у нас. Нещо, което държавните ни структури не правят, или поне не вършат в достатъчна степен за съжаление.
И.И.: Тогава ни кажете кои от дейностите, които вършите с вашия екип, са най-интересни и перспективни за икономиката на България?
Р.Г.: Мисля, че на първо място е участието ни в доработването и представянето пред западни и източни партньори на инвестиционни проекти (включително и приватизационни) по цялата територия на Русия. Също и участието ни в реализирането на такива проекти. Става дума и за уреждането на финансирането на разплащанията по проектите. То се извършва по нова финансово-икономическа технология, която наричам „инвестиционен бартер“. Тя час- тично наподобява прилаганите някога от нас – най- напред в Минералбанк, „бай-бек“ операции. Но е с по-добро равнище на раз-работката и балансираност по години…
И.И.: Вие може и да забелязвате ползата за България, но аз виждам преди всичко полза за Русия…
Р.Г.: Защото не виждате, че Източна Европа може да направи прехода си към демокрация и пазарно стопанство само ако създаде свой общ регионален пазар, разбира се, в тясна връзка със Запада. Това е единствената възможност да заживеем наистина в единна Европа, а не да си останем бедна покрайнина в нея. И волята на България е да бъде не мост, а акселериращо звено между Запада и богатата на ресурси Русия. Какъв по-добър инструмент за това от участието ни в инвестиционни проекти! Защото именно чрез тях се формират нови потребности и нови пазари. Такава е моята позиция и като бизнесмен, и като вицепрезидент за Източна Европа на Международния съюз на икономистите.
И.И.: Не се ли боите, че СИВ или някаква друга зона на „кремълско влияние“ могат да се възстановят?
Р.Г.: Абсурдно е да говорим за възстановяване. Макар историята да ни учи, че понякога се стига до най- изненадващи обрати, не смятам подобно нещо за възможно.
Обаче колкото е абсурдно да предполагаме възстановяване, толкова е и нелепо да забравяме за хубавите и полезни общи традиции, градени с векове от нашите народи. Това са общи исторически, икономически и културни корени, които не е допустимо да изтръгваме. Днес повече от- всякога е наложително не да разкъсваме и отричаме връзките на България с Русия и със страните от Източна Европа, плашейки се от мита за някаква комунистическа реставрация, а да преосмисляме характера им и да създаваме нова система от отношения, свързана с традициите.
И.И.: Как се „връзва“ този повик за източен регионален пазар с политическите ви убеждения? Вие сте между създателите и лидерите на движението „Път към Европа“ и на Социалдемократическия клуб „Европа“…
Р.Г.: Тук няма нищо странно. Намирам, че е нормално България да се стреми към Европа, да гледа към Запада на Стария континент, защото тя е разположена на Изток. Време е вече да осъзнаем своето из- ходно икономическо пространство. Това се отнася повече до политиците, защото имам чувството, че значителна част от българския народ споделя тези истини, макар и интуитивно.
И.И.: Тъй като частният ви бизнес е свързан с приватизация и инвестиции, вероятно се сблъсквате с проблема за външния дълг. Оказва ли според вас сил- но влияние външната задлъжнялост върху отношението на западния капитал към България?
Р.Г.: В интерес на България е да бъде сред държавите, които са решили вече как ще се справят и си изпълняват задълженията, тъй като в това се крие най- надеждният начин да се привличат нови капитали. Неплатежоспособността дори когато е обоснована с безстопанственост на предишния режим, рано или късно ще се обърне срещу страната. Това беше причината още през април 1990 г. пръв, при това публично и открито, да реагирам срещу мораториума, обявен от правителството на г-н Андрей Луканов. „Отрязаните вени на България“ – както нарекох тогава този мораториум върху плащанията на външния дълг – още не са зашити…
И.И.: Спомням си ги тия „артерии“. Впечатляващо наистина, но не беше ли прекалено емоционално изказване – нещо като България в ролята на римска аристократка, която се самоубива? Все пак инвестиции у нас за последните три години имаше независимо от проблема, нали?
Р.Г.: Може да е било прекалено силно и емоционално, или така да се тълкува сега, като обяснение защо не се взеха действени мерки за преодоляване на последиците от гафа. И не се потърси отговорност. Но аз на никого не съм обещавал безупречен стил в изказванията си, когато става дума за проблем от изключително значение за икономиката на България.
Колкото до инвестициите – да, получиха се средства, но от правителства и международни организации. И почти нищо от чуждестранния частен капитал. Последната година бе още един пример в тази посока. Резултатите са повече от разочароващи.
Подчертавам, че отношението именно на частния чужд капитал към България, а не помощта на държавни институции и международни организации има решаващо значение за нашия преход.
И.И.: Защо един социалдемократ по убеждения толкова настоява за това?
Р.Г.: Защото единствено частният капитал може рязко да стимулира конкуренцията на нашите пазари, да подпомогне съживяването и разгръщането на производството и търговията, а с това да се създадат нови работни места, да се гарантират част от съществуващите и да спре миграцията на българите по света. Не че ги подценявам, но с помощта си правителствата и международните организации не са в състояние да направят това. И не можаха да го направят досега.
Хайде да не си играем на „жмичка“, да отворим широко очи и да си дадем сметка какво става край нас. Много бяха надеждите сравнително стабилният валутен курс и връщането на обекти на собственост на техните първоначални собственици да съживят производството и търговията, да намалят безработицата. Излъгани надежди…
Защото сами по себе си обектите на собствеността не осигуряват просперитет. Икономически напредък осигурява тяхното ефективно функциониране. Без реална конкуренция, без истински предприемачески труд, който е живата душа на капитала, без мотивиран наемен труд собствеността е мъртва и безполезна.
А у нас хората за съжаление не са свикнали да упражняват способностите си, включително и предприемаческата, без постоянно „ръчкане“. Те или очакват мигновен и огромен успех, като се уповават на късмета си, или пък чакат някой, най-често държавата, да им осигури макар и мизерно, но гарантирано съществуване.
Помощите чрез държавни структури не променят в тази ситуация почти нищо. Не е голяма промяна, нито утеха, че държавата първоизточник, на която се надяваме, е сега в Западна Европа или отвъд океана.
Това е всъщност нещо, което все още дреме скрито у нас: духът на предприемчивостта. Трябва да го пробудим.
Статията е част от в. Стандарт,
2 април 1993 г.
