Ампутирахме силовите структури, но нямаме свестни закони
Държавата извади скалпела за силовите застрахователи, но той няма да помогне. Застраховането се нуждае от друго лечение. „Бухалката“ е само следствие, а не причина за агонията. Защо?
I. Липсва вариантност при продажбата на застрахователни услуги. У нас от години се продава само чрез агенти. Те работеха на принципа на бирниците – „ако ме изгонят през вратата, ще вляза през прозореца“. Силовото застраховане стана естествено продължение на държавното при първичното натрупване на капитали.
Не бяха регламентирани другите форми на продажба: а) чрез посредници (брокери), които защитават интереса на клиента; б) чрез привличане на участници във взаимен застрахователен фонд (дружество); в) чрез посредници, за които продажбата не е основно занятие – супермаркети, банки, болници, летища, гаражи и др.; г) пряка продажба по телефон, поща, Интернет и др.
Особено фрапираща е липсата на правила и стимули за взаимно застраховане. Неслучайно засега няма лицензирана нито една взаимозастрахователна компания. В другите страни те се формират по териториален, професионален или друг признак (например по видове застраховки като животозастраховане, застраховане на жилища и автомобили). Взаимозастрахователните компании са предпочитани, защото предлагат ниски цени и лесно достъпни услуги.
II. Отказът на недобросъвестни хора от бранша да изплащат щети намалява доверието към всички застрахователи. Пасивността на обществото пък ограничава възбуждането на съдебни искове. Така шансовете за обезщетение се свеждат до нула. Поражда се обратна вълна от измами от отделни клиенти, според които да откраднеш от застрахователя не е престъпление, а „връщане на ограбеното“.
Това противоречие може да се разреши само с развитие на застрахователния маркетинг. За това обаче трябват пари: за изучаване на пазара; за формиране на изисквания към продуктите; за осигуряване на качеството им; за система на разпределение и реализация и т.н. Но маркетингът у нас се смята за незначително допълнение в дейността на застрахователите, а инвестициите се облагат.
III. Застрахователите все още не са прозрачни, а пазарът е монополизиран. Проучванията за 1997 г. сочат, че 3-те най-големи компании в България, две от които са държавните Булстрад и ДЗИ, събират най-малко 2/3 от премиите по общо застраховане. За сравнение, във Франция на 10-те най-големи компании се падат към 60% от премиите. Но дори тази концентрация се смята за вредна. Известно е, че колкото повече е монополизиран пазарът, толкова повече водещите компании провеждат аналогична политика. Те не се нуждаят от прозрачност, тъй като налагат своите правила на клиентите. Това също обяснява забавеното внедряване на маркетинга в бранша. Той не е потребност.
Крайно време е да бъде забранена, както е в развитите страни, монополно ниската и монополно високата цена. Те обезсмислят Закона за търга и конкурса – първия едикт, подписан от президента. Промените в нашия пазар не засягат монополизма. Закъснява се с използването на капиталовия пазар за приватизацията. Липсват организации за защита правата на потребителите и за формиране на обществено мнение, непримиримо към крупните монополисти.
IV. Негативното отношение към застрахователите се дължи и на недостатъчната застрахователна култура на гражданите. Застраховането не е благотворителност. То е специфичен, но коректен бизнес, скрепен от договори. Застрахователят не е длъжен да покрива всички рискове, ако това не е записано в тях. Затова не- изплащане на щети в тези случаи, не бива да се възприема като мошеничество.
Нужна е медийна стратегия за застраховането, като кампаниите на приватизационните фондове, срещу пушенето и т.н. Ако лекуваме ето тези причини, довели застраховането до агония, то ще оцелее. Иначе и без силови застрахователи то е обречено.
Статията е част от в. 24 часа,
31 юли 1998 г.