С РУМЕН ГЕОРГИЕВ, председател на Социалдемократически клуб „Европа“, разговаря Григор Лилов
Ние се стремим да излезем от кризата, търсейки изкуствени производствени приоритети и съответно български стокови ниши по света, счита Румен Георгиев. Обаче такава икономическа политика може да носи единствено конюнктурен успех, защото не осигурява трайна конкурентоспособност на международния пазар. Единственото предимство на България е мястото й на кръстопът – т. е. ролята й на посредник.
- Г-н Георгиев, преди година охарактеризирахте ситуацията като „затишие пред буря“. Прогнозираният от вас срив на лева е факт, но какво ни чака занапред?
- Просто посочих закономерности, известни на всички икономисти. Преди година определих инфлацията като „подчертано структурно явление“. То не можеше да не избие в рязък скок на долара през 1996 г. Новото в днешната ситуация е драмата на икономиката и финансите. Те са като разбито корито без ресурси и ориентири. Резултатът ще бъде продължителна стопанска агония. Може да е неприятно това заключение, но икономическата наука не се опира на желанията, които имаме, а на реалностите, които трябва да се видят.
- Обаче правителството обяви началото на структурната реформа. Ако тя наистина започне, няма ли да се превърне във фактор за стабилизация?
- Кабинетът въобще не е започвал реална структурна реформа. И сега той продължава да я имитира чрез административно-командни методи. Защото фалират не отделни предприятия и банки, а е фалирала цялата икономика. Точно това не се признава. Българското стопанство не е конкурентоспособно към международната пазарна среда. Твърди се, че у нас някои неща били „лошо поставени“ и отделни продукти нямали необходимото качество. Обаче нашата икономика е неконкурентоспособна, защото въобще не е икономика в модерния, т. е. пазарен смисъл на думата. Тя не е изградена върху основата на рационалната сметка и най-вече й липсва каквато и да е международна съпоставима оценка на живия труд.
Ето защо най-важната крачка, която можем да направим за структурната промяна, е не толкова да закрием произволно посочени банки и предприятия. Трябва да се спрат навсякъде и на всички лица извън икономическите начини за неправомерно субсидиране на труда и рационално да активизираме потреблението. Отдавна е необходима прозрачност на икономическите процеси и решения, а за сферата на труда тя е най-належаща.
- Т. е. опираме до заплащането?
- Истинската трагедия на българското производство е заплащането на труда. Вместо то да е фактор за получаване на печалба, става обратното – заплатата е произволно следствие от вече получената печалба. На практика се получава нелоялна конкуренция към другите участници в пазарното стопанство. Нещо като пиратство.
- Всъщност това е и пиратство, ограбващо и нас самите – хората, които трябва да се трудят ефективно. Не се ли страхувате обаче, че приложението на подобна идея ще направи много продукти непродаваеми и оттам ще фалират много производства?
- Да, ще има фалити. Разликата обаче е съществена. Във варианта на правителството фалитът идва отгоре – по нареждане, и не може да промени масовата безотговорност долу – сред ръководителите и всички участници в производството. В другия случай банкрутът ще бъде естествен резултат от нерационалното управление и поведение на персонала в конкурентна среда. При дирижирания фалит хората не разбират защо ги постига това нещастие. То не ги мобилизира и стимулира, а напротив – тласка ги към бурканикономиката, към ирационалната и дори племенно-родствена организация на стопанския живот. Тези процеси ги има, щом държавата не стимулира откриването на нови рентабилни работни места и се примирява с огромна армия безработни. Бурканите имат огромно значение за сегашната стопанска ситуация, понеже я „спасяват“ от сблъсъка с модерните методи и конкуренция. Но така те обричат икономиката да бъде изолирана от истинския просперитет. Човекът, който вярва, че въпреки поскъпването на хляба ще оцелее със зимнината на дядо и баба, трудно може да се адаптира към съвременното стопанство. И съответно България няма да оцелее в една принципно нова международна среда.
- Какво се промени в нея през последните пет-шест години?
- Сгромолясването на идеологическите идоли и преодоляването на възникналите на тази основа локални военни конфликти поставя международните икономически отношения върху собствената им основа – рационалната сметка и икономическия интерес. Днес не се плаща, както навремето, за идеологическо послушание, а за изгодни решения и продукти. България се лиши от идеологическите си ресурси, обаче без да намери естественото си място в международното разделение на труда и пазарите. Имаме малко природни ресурси. Нямаме и никакви уникални дадености. Винаги сме били страна посредник заради мястото ни на световен кръстопът.
- Къде е тогава разковничето за бъдещето на икономиката ни?
- Изходът е пак в посредничеството, но не чрез идеологически реверанси, а посредством рационалната сметка на услугите, които можем да извършваме. Но за каква сметка може да става дума, когато нямаме дори стратегия за участието на България в световната икономика?… Този факт поражда и опасения за пробиви в националната сигурност на държавата. Защото, щом ние не можем да контролираме ситуацията, естествено е някой друг да я контролира.
- Какво друго още е необходимо за една действителна структурна реформа?
- Не мога да си представя ликвидирането на каквито и да са производства без национална политика за разкриване на нови рентабилни работни места и трайно решаване на проблема със заетостта. Защото едно истинско оздравяване се извършва по естествен път в конкурентна борба не само в международен план, но и вътре в страната между фирми, сред които частните преобладават. Следователно трябва да има ускорена приватизация, коренно нов режим за чуждите инвестиции, нова амортизационна политика, нова политика за преразпределение на доходите в държавата и ново съотношение на различните имуществени и неимуществени фактори на стопанска активност. Трябва твърда ръка в икономиката, ала не към личността, а към безхаберието. Само такава икономическа и социална политика може да сложи край на стопанската агония.
- Какво пречи да го направим?
- Пречи акцентът върху разделението на обществото, отказът от диалог и консенсус при решаване на стратегическите въпроси на страната. Залага се върху силови методи, родени от клановата солидарност. Зад така наречените приоритети на държавата се прикриват приоритети на групи и приятелски кръгове, фалитите на банките, вместо да бъдат резултат на естествена стопанска логика, стават ново средство за обогатяване на своите хора и групировки. Бурканбанките увенчаха бурканикономиката – те са естествен финал на „развитието“ й досега.
Григор Лилов
Статията е част от в. Труд,
5 юни 1996 г.
