
Сп. Икономическа мисъл, бр.8/1989 г.
Ст. н. с. к. ик. н. Румен Георгиев (председател на Банката за стопански инициативи „Минералбанк ): Обществената собственост и пазара. Ако се проследят и анализират икономическите дискусии през последните години, не може да не се забележи, че колкото повече въпросите за собствеността и пазара се доближават към днешния ден, толкова повече място заемат. Формите на собственост и пазарно регулиране станаха централни проблеми на икономическата литература и средствата за информация. Взаимоотношенията между тези категории обаче или въобще не се изследват, или се разглеждат на равнището на общите умозаключения, без структуриране и без анализ от гледна точка на реалните икономически интереси, а следователно и без практическо значение за революционните преобразувания, извършвани в икономиката.
Особено полезни и конструктивни могат да бъдат изследванията на взаимоотношението обществена собственост — пазар, ако на анализ се подложат връзките между същностните елементи на двете категории. За социалистическата икономика водещо значение има връзката между такива два същностни елемента на обществената собственост и пазара, каквито са икономическото обобществяване на производството и паричният пазар.
Класиците на марксизма-ленинизма характеризират социализма като общество с по-висока степен на икономическо обобществяване на производството в сравнение с капитализма. При това става въпрос именно за икономическо обобществяване в противовес на административното превръщане на средствата за производство в обществена собственост. Не е достатъчна, предупреждава Ленин, дори най-голямата в света решителност за преход от национализация и конфискация към обобществяване.
Парите са всеобщо въплъщение на обществения труд, поради което развитието на паричния пазар без съмнение може да се квалифицира като сфера на такова всеобщо въплъщение. Оттук паричният пазар може да се разглежда и като своеобразен индикатор за реалността на икономическото обобществяване на производството, т.е. за реалната степен на разделение и кооперация на труда в обществото. Ако обобществяването на средствата за производство е формално, т. е. реализира се чрез неразвит паричен пазар, то може да се говори за общодържавна, но не и за обществена собственост на средствата за производство в пълния смисъл на това понятие. Само там, където в достатъчна степен е развит такъв пазар като сфера на всеобщо въплъщение на обществения труд, може да се говори и за реално равнище и обобществяване на средствата за производство. Това е една от важните причини в някои капиталистически страни с високо развит паричен пазар да съществува и по-голямо обобществяване на производството в сравнение с тези социалистически страни, където институционалната и технологичната организираност на пазара не са развити.
Затова, ако искаме да преодолеем съществуващото противоречие между формалното и икономическото обобществяване на средствата за производство в нашата икономика, е необходимо приоритетно да развиваме паричния пазар, контролиран от специализирани за това финансови и банкови институти.
Както вече беше отбелязано, развитият паричен пазар предполага обезателно широко използване на ценни книжа, разбира се, не на стихийна основа, а организирано чрез внедряване на извънборсови и борсови технологии. Колкото е по-широк кръгът от притежатели на ценни книжа, толкова е по-високо равнището на обобществяване на производството, изразено чрез функционирането на паричния пазар. Във връзка с това е полезно да се напомни мисълта на Маркс, че възпроизводството на работника се определя не само от труда, тъй като отношението му към условията на производство като към своя собственост не са резултат, а са предпоставка за неговия труд. Следователно мощен стимул за социалистическо отношение на всеки работник към труда е не само действието на закона за разпределението според труда, не само трудът като такъв, но и отношението на работника към своите условия за производство като към своя собственост.
С нарастването на технологичното обобществяване на производството, когато на една и съща машина трябва да работи не един човек, а няколко десетки, дори стотици хора (например в металугичното производство), това отношение на работника към собствеността, ако се разглежда именно като предпоставка за труда му, трябва да се изразява чрез определена икономическа връзка между него и собствените му условия за производство. Ролята на икономическа връзка не може да играе само натурално-ве- ществената връзка на работника с машината, особено в случаите, когато тя се обслужва от повече хора. Нужна е друга, не веществена, а икономическа форма на тази връзка, каквато може да бъде само икономическото участие на самия работник в създаването и функционирането на производствения апарат. Такава икономическа форма са именно ценните книжа.
Процесът на обобществяване естествено не може да се затвори в рамките на едно предприятие. Марксистко-ленинската икономическа наука непрекъснато е воювала с разбирания от такъв характер, типични за анархосиндикалисткия подход към определянето на характера на обществената собственост. Необходимо е да се отчитат мащабите на формиране на обществената собственост на средствата за производство, а те не могат да се затворят в рамките нито на предприятието, нито на региона. Става дума за социалистическа обществена собственост на средствата за производство, където всеки работник е съсобственик както на този агрегат, където непосредствено работи, така и на целия производствен апарат в страната. Оттук естествено произтича, че всеки трудещ се трябва да има право да притежава акции и облигации от фирми или организации, с които не е в непосредствена трудова връзка.
Между другото такова право съществува в зародиш не от вчера в социалистическата икономика. Почти всяка социалистическа държава още от първите години на своето установяване има опит в пускането на облигации, достъпни за закупуване от всеки гражданин, независимо от това къде работи той. Ясно е, че тези книжа представляват средство за мобилизиране на свободните парични ресурси от населението. Същевременно те са и средство за обобществяване на производството, за привличане на притежателите им в качеството на съсобственици на едни или други средства за производство. В случая, разбира се, те са анонимни, а всяка анонимност снижава ефекта от собствеността. Ликвидирането на анонимността и въвеждането на адресност на владелеца повишават ефекта от собствеността върху едни или други средства за производство. Затова и най-голям ефект се очаква да се получи, когато собственици на ценни книжа, пускани от дадена фирма или организация, стават именно нейните работници. Към посочената икономическа връзка в случая ще възниква допълнителна трудова връзка, а също и възможност за по-непосредствено участие в разпределението на доходите.
Освен това може и трябва да съществува и адресно притежаване на ценни книжа, което да не се обвързва с мястото, където се труди едно или друго лице. Възможно е трудещият се да работи в такава област, където не е необходима емисия на ценни книжа – акции и облигации. Това не бива да лишава работниците от възможността да стават чрез икономическите канали съсобственици на обществениците средства за производство.
По такъв начин въпросът за разликата между социалистическите банки и капитаистическите, между социалистическия паричен пазар и капиталистическия, между социалистическите ценни книжа и капиталистическите се свежда в крайна сметка до това съществува ли, или не класа на капиталистите, т. е. съществуват ли, или не лица, които могат без труд да получават доходи в такива размери, които да ги освобождават от всякакво участие с обществено полезна дейност в Народното стопанство. Защото, както образно се изразява Маркс, капиталистът най-добре може да се охарактеризира с това, че не произвежда нищо друго, освен собствения си тор.
Социализмът, допускайки съществуването на паричния пазар като форма на обобществяване на производството, разглеждайки съществуването на пазара на ценни книжа и на самите книжа като средство за премахване на отчуждаването на отделния колектив и работник от обществената собственост на средствата за производство, не трябва да допуска функционирането на пазара и ценните книжа в такива размери и по такъв начин, че да освобождава едни или други хора от всякакъв обществено полезен труд. По наше мнение именно ангажираността с такъв труд е граница, която отличава социалистическото функциониране на паричния пазар от неговото капиталистическо функциониране, границата на приложение на икономическите форми на движение на социалистическата собственост. Изследването на съществуващите пазарни технологии и перспективите за тяхното развитие доказват, че определянето и съблюдаването на тези граници не е фикция, а реална възможност и необходимост.
Доц. д-р ик. н. Пеню Михайлов (ВИНС „Д. Благоев“ — Варна): Стоково-паричните отношения и усъвършенстването на механизма за функциониране на социалистическата икономика. Проблемът за производствените отношения е предмет на оживени спорове. Сред икономистите липсва единомислие по отношение на тяхната същност, структура, субординация и пр. Съществуват отношения от най-различен ред — първични, вторични, пренесени, производни. При техния анализ трябва да се изхожда от обстоятелството, че социализмът не е самостоятелен начин на производство, а стадий на комунистическата обществено-икономическа формация. При това те не са достигнали своята зрялост на развитие.
При социализма съществуват икономически форми на производство, които генетически не са свързани с общокомунистическата същност на производствените отношения. Така икономическата структура на социализма не е еднородна системата на производствените отношения, не се е превърнала в цялостна органическа система, в обстоятелство, което придава своеобразен нюанс на формите на тяхното проявление:
1. Най-важната особеност на социализма е това, че той принадлежи към комунистическата формация. Това поражда единство и приемственост между двете фази на формацията. Социализмът е непълен комунизъм.
2. Наред с това социализмът обладава черти, които са присъщи само за него.
Определящо значение за развитието на формацията имат онези отношения, които са с общокомунистическа същност. Те изразяват приемствеността между двете фази, връзката между частта и цялото, на което цяло принадлежи определящата роля в развитието.
От това обаче не следва, че при социализма трябва да се пренебрегне спецификата на неговата икономическа определеност. Трябва да се види мястото на тази специфика в системата на производствените отношения. Това значи, че при анализа на тези отношения не бива да се забягва напред.
Социализмът трябва да се изследва в онези форми, в които той съществува реално. В противен случай теорията може да се отклони от практиката. Този подход обаче не винаги се спазва.
Струва ни се, че при анализа на производствените отношения на социализма се изпада в две крайности.
1. Правят се забежки напред. Социализмът се изследва от гледище на по-зрялата форма на производството и на тази основа се разкрива неговата специфика. Но нейното разкриването невинаги е успешно. В много случаи формата на производство се представя като непосредствено обществена, игнорира се неговата стокова форма.
2. Втората крайност игнорира общокомунистическата същност на социализма. Социализмът се отличава в своята стокова форма, в резултат на което стоковата форма на производство се представя, че изразява най-дълбоката същност на социализма.
Ако това се приеме за истина, производството би следвало да се развива по законите на пазарната икономика, т. е. функционирането на системата да става на основата на стоково-паричните отношения. Тогава стремежът на производството ще бъде печалбата. И този стремеж действително съществува, което е следствие от разбирането, че производството при социализма се разглежда като тип стоково производство. От това следва, че то не се е превърнало в непосредствено обществено. Наличието на планомерност при социализма още не значи, че трудът е станал непосредствено обществен като стоковото производство изключва проявата на този труд. Проявата на непосредствено обществения труд се свързва с преодоляването на стоковото производство.
Тази концепция игнорира общото и единството между двете фази на комунистическата обществено-икономическа формация. Тя не разкрива диалектиката на прерастването на труда в непосредствено обществен, абсолютизира стоковата форма на производството като единствена форма на производството, характеризираща най-дълбоката същност на социализма.
Не бива същността да се смесва с формата на производството. Те не са тъждествени. Привидността не бива да се представя за същност, а тя пък да се определя чрез привидността. Формата на производството може да има страни, които са независими, или пък стоят малко по-далеч от неговата същност. Едно и също явление може да е проява на различни същности. Доколкото формата на производството се различава от своята същност, дотолкова тя не се е превърнала в същностна страна на съдържанието на тази форма.
Същността може да се раздвоява. Тя може да има форми, които изразяват различни страни от нейната йерархия. Това значи, че непосредствено обществената и стоковата форма на производство могат да изразяват различни страни на същността на социализма. Едни от тях (непосредствено обществената) могат да обхванат по-дълбоката същност на производствените отношения на социализма, а други (стоковата) — техният по-повърхностен слой.
Социализмът като фаза на комунистическата обществено-икономическа формация може да реализира своите функции, като използва най-различни форми на производството. В неговата структура са налице отношения на производство, които имат различен генетичен произход. Доколкото неговата същност може да се прояви в многообразието на формите на производство и доколкото планомерността представлява всеобща форма на тяхното движение, дотолкова стоковата форма на производство не може да съществува зад пределите на планомерността. Планът не бива да се противопоставя на пазара. Те трябва да се разглеждат в диалектическо цяло. Реален план не може да се състави, ако не се знаят потребностите, търсенето, предлагането, но и пазарът, ако не е съобразен с плана, не може да бъде действен.
Стоково-паричните отношения при социализма не могат да съществуват зад планомерността. Социализмът им придава ново съдържание, но с това не отменя тяхното собствено съдържание. Затова той не може изцяло да ги „усвои“ и „прероди“. При социализма те се използват за развитието на производството не само по себе си, а в съчетание с планирането.
Стоково-паричните отношения съществуват в резултат на недостатъчната зрялост на непосредствено обществената форма на производство. Те са форма на реализация на планомерността. Социализмът не може да се превърне в разновидност на стоковото производство и по своята дълбока същност е непосредствено обществена планомерна форма на производство. Налице е известен дуализъм в характера на социалистическото производство. От една страна, то е непосредствено обществено от гледище на най- дълбоката същност на формацията, а от друга — в своята конкретна икономическа определеност е стоково. По този начин производство при социализма съдържа чертите и на двете форми на производство. Стоковата форма не съществува зад пределите на планомерността, каквито схващания съществуват. Тя обаче може да измени подхода в осъществяването на тази планомерност, без да изчерпва нейното съдържание. Икономическите реформи в социалистическите страни следва да отразяват единството на тези форми. В механизма на тяхното функциониране не бива да се дава тежест само на едната или на другата форма. Пазарът не е единствената форма за регулиране на производството. Централизираното планиране не може да се ликвидира, а трябва да му се придаде по-демократичен характер.
Отхвърлянето на тезата, че производството при социализма е непосредствено обществено, е равностойно на отричане, че то престава да бъде единна кооперация на труда в общонароден мащаб. Непосредствено общественият труд е труд, обобществен в мащаба на цялото обществено производство. Наличието на такъв характер на труда и на неговия продукт не предопределя необходимостта всичко в най-голяма подробност да се планира от централните органи и че всеки изразходван труд би трябвало да придобие обществено признание. Даже при комунизма не ще може да се осъществява централизирано планиране на общественото производство, което да бъде тъждествено с обществените потребности. За да бъде трудът непосредствено обществен, както справедливо отбелязват някои автори, е достатъчно той непосредствено, а не косвено, по околен път, да бъде подчинен на обществените потребности.
Ако трудът при социализма е непосредствено частен и се превръща в обществен едва на пазара, това ни довежда до следното: утвърждаването на труда като непосредствено частен означава, че собствеността е частна; ако той е частен, основното противоречие при социализма придобива друг характер — противоречие между частния и обществения характер на труда; от тази логика следва, че основно противоречие при социализма би трябвало да бъде противоречието между обществения характер на производството и неговата частна форма на присвояване, което е абсурд.
Маркс извежда непосредствено частния труд от частната собственост. Но тъй като при социализма тя е обществена, трудът не може да бъде непосредствено частен. Иначе тя ще загуби обществения си характер и ще се превърне в частна. Защото частта не може да бъде една, а цялото друго. Частта не изчерпва съдържанието на цялото, но тя не може да се разглежда вън от него.
Оттук и изводът, че собствеността не може да бъде обществена, а трудът непосредствено частен. Имаме основание да говорим за недостатъчна зрялост на непосредствено обществения характер на труда, но не и за непосредствено частен характер на труда при социализма.
От обстоятелството, че производството при социализма е обособено в съответни производствено-стопански единици, не следва да се прави изводът, че трудът е непосредствено частен. Не бива производствените отношения в национален мащаб да се отъждествяват с тези в предприятията. В тях те се модифицират и придобиват подруг вид. Непосредствено обществените отношения между производителите се проявяват чрез осособеността на отделните стопански единици. Това придава на труда външ- но частен характер, без той действително да е такъв.
Стоката не бива да се провъзгласява за същност на социализма. Тя няма всеобщ, универсален характер. И затова господстващата система в икономиката на обществото не може да се нарече пазарна, т. е. социализмът да се смята за пазарен. Ще бъде погрешно да се смята, че стоково-паричните отношения при социализма са целебното средство за излекуване на всички негови злини, мнение, нерядко срещано в икономическата литература. Наивно е да смята, че тези отношения разкриват потенциалните възможности на социализма. Ролята им за неговото развитие не бива да се преувеличава, а трябва да се създадат условия за тяхното най-пълноценно използване.
В същото време не следва да се твърди, че социалистическото стопанство може да мине без непосредствено обществената планомерна форма. Исторически преходният характер на стоковото производство предполага, че то съществува наред с непосредствено обществената форма. Социализмът може да смекчи негативните страни на стоково-паричните отношения, но не може изцяло да ги отстрани. Маркс осмя Прудон за твърдението му че в стоково-паричните отношения следва да се търси само положителното, че при тяхното използване не се съдържат никакви негативни страни и че това положително е валидно само за комунизма, а отрицателното — за капитализма.
Ако се приеме твърдението, че икономическите закони при социализма не могат да бъдат изразени без закона за стойността и основаните на него категории, тогава стоковата форма на производство се смята за единствената форма на производство. Планирането се поставя в ограничени рамки и му се придава второстепенна роля, а пазарът става определящ принцип на производството.
Плановите и стойностните показатели не са равнозначни страни на икономическия механизъм. Това налага да се даде приоритет не толкова на стойностните показатели, каквото е съществуващото положение, а на потребителната стойност. Висшата цел на производството не може да се реализира само със стоково-паричните отношения, а и с потребителната стойност, която е една от целите на социализма. Потребителят трябва да има предимства по отношение оценката на продукта и да бъде изразител на потребностите на обществото. Потребителната стойност и стоковата страна на социалистическия продукт следва да се обвържат в едно цяло.
Ако заплащането зависи от печалбата, на потребителната стойност се отдава второстепенна роля. Обстоятелството, че тя е оценъчен показател за стопанската дейност, означава, че се превръща в цел на производството и че производството се осъществява заради нея. Тя невинаги отразява усилията на трудовия колектив в нейното създаване. Строгите санкции, налагани на предприятията, към изкуствено завишаване на печалбата и цените едва ли ще дадат желания резултат, тъй като интересите за това увеличаване не са премахнати. Това е една от причините да не се постигне съответствие между натурално-веществената и стойностната страна на обществения продукт.
Ст. ас. Станка Ринкова. (Висш педагогически институт — Благоевград: Индивидуалните форми на стопанската дейност в икономическата система на социализма: Един от най-актуалните проблеми в социално-икономическата теория и практика е усъвършенстването на социалистическите производствени отношения. В материалите на Юлския пленум на ЦК на БКП (1987 г.) беше посочено, че сега най-слабото звено в теорията на социалистическото строителство са отношенията на собственост, т. е. че е необходима коренна промяна в самата същност на производствените отношения — отношенията на собственост, в съответствие с настъпващите изменения в нашето общество. В новите икономически условия все повече ще се разширява, задълбочава и увеличава многообразието на формите на социалистическата собственост. Те опре-делят икономическата структура на социализма. Усъвършенстването на тази структура трябва да се обуславя от действително постигнатото равнище за всеки отделен период от развитието на производителните сили. Следователно субективният фактор трябва да има диференциран подход при подбирането на средствата и формите, чрез които се насочва функционирането на националния икономически комплекс. Естествено не за всички сфери и видове стопански дейности за даден период е възможно прилагането на едни и същи икономически средства и форми на стопанисване на средствата за производство. Тяхното подбиране ще се обуславя единствено от ефективността на използването им в Народното стопанство. В „Основните положения на концепцията. . .“ беше научнообоснована тезата, че единството от многообразни форми на социалистическа собственост при своето функциониране и икономическа реализация ще възпроизвежда социалистически производствени отношения. Като се имат предвид равнището на развитие на производителните сили и обективните изисквания на самоуправлението беше посочен и друг критерий за зрялост на формите на социалистическа собственост, вместо начина на обобществяване на собствеността — „постигане ска собственост, е икономическа и социална реализация на социалистическата собственост на най-пълна личните й форми“, каква е силата на мотивация, която една или друга форма на в различните стическа собственост (държавна, кооперативна, общинска, за индивидуално социалистическа стопанисване и т. н. б. а., С. Р.) създава за по-пълна изява на социалната енергия на стопанисване от конкретните условия прави социализма по-силен и по-народа… лекателен. Опитът на социалистическите страни показа, че наред с обществените форми на стопанисване е необходимо да се използват и някои индивидуални, т. е. първите не изчерпват всички възможности за ускорено развитие на икономиката. Всяко подценяване на ролята на индивидуалните форми на стопанската дейност ще води до едно или друго подкопаване ефективността от използване на обществените форми на стопанисване.
Определяща роля в решаването на задачите на социалистическото строителство има общественото социалистическо производство. Повишаването на неговото качество и ефективност, осигуряването на пропорционално и динамично развитие чрез най- рационалното използване на всички ресурси на основата на органическото съединяване на постиженията на научно-техническия прогрес с преимуществата на социализма, усъвършенстването на социалистическите производствени отношения и постигането на качествено нов растеж са главните задачи на икономическата стратегия на нашата партия.
В съвременната икономическа система с цел по-пълна реализация на възможностите й и под контрола и ръководството на обществото се използват и ресурсите на т. нар. необществено производство . То има за основа личната, колективната, индивидуална- та трудова собственост, трудът на гражданите във вид на лично спомагателно и домаш- но стопанство, различните видове услуги, оказвани на населението от т. нар. „частни занаятчии“, акордната система за организация производството на селскостопанската работа и др.
Необобщественото производство е обусловено от характера и равнището на развитие на обществените производителни сили и производствени отношения . Икономическите проблеми на индивидуалните форми на стопанска дейност са малко разработени в политическата икономия на социализма. Необходим е задълбочен анализ на същността на изразяваните от тях производствени отношения и на характера на труда в тази сфера с цел по-ефективното използване на тези форми в интерес на ускорения обществен прогрес. Този проблем има голямо теоретично и практическо значение за социалистическото строителство, но поради ограничения размер и време ще се спра само на някои основни моменти, които характеризират неговата актуалност.
Използването в икономическата система на социализма на индивидуалните форми на стопанска дейност не е „кабинетна измислица“. Това не е „чуждородно тяло“, което изведнъж с прехода към социализма трябва да се изхвърли, тъй като всяко икономическо явление не възниква и не изчезва по-рано, преди да са съзрели материалните условия в недрата на обществото. Тези икономически форми е необходимо да се разглеждат от страна на възможностите, които те дават за ускорено социално-икономическо развитие, да се открият най-целесъобразните за природата на социализма преходни икономически форми с цел най-рационално използване на ресурсите и постигане на Основната цел на социалистическото производство. Системата на социалистическите производствени отношения включва разнообразни икономически преходни форми, каквито са индивидуалните методи на стопанска дейност. Учението за преходните икономите- ски форми е съставна част на марксистко-ленинската теория за строителството на социализма.
Обективната основа за възникване и използване на икономическите преходни форми е заложена в самата диалектика на общественото развитие, на характера и действието на закономерностите му, изискващи определена приемственост, взаимна връзка между по-несъвършените и по-съвършените методи на производство.
Индивидуалните форми на стопанска дейност се основават на колективната и личната трудова собственост. Това са дейности, които се осъществяват главно в извън- работно време, с някои изключения — например развитието на колективната и лична- та трудова дейност на гражданите за допълнително производство на стоки и услуги (вж. 35 ПМС от 1987 г.), семейният акорд за производство на селскостопанска продукция и др.
Структурата на индивидуалните форми на стопанска дейност е многообразна: личното спомагателно стопанство, домашното стопанство; индивидуалната и колективната трудова дейност, задругата на майсторите на народните занаяти, кооперативите за жилищно строителство и др. Някои от тях имат определено производствено значение, в други преобладават потребителската дейност; едни в по-голяма степен съдействат за увеличаване на доходите, и то на определена социална група; при други преобладава творческата дейност, емоционалното и възпитателното въздействие от развитието им.
Трудът, който се прилага в тази сфера — индивидуалните форми на трудова дейност, е обществено необходим със социалистическо съдържание, с определена роля и значение в конкретните икономически условия. Този труд за разлика от частния, който изразява икономическа обособеност на процеса на труда в противоположност на неговия обществен характер, е елемент на социалистическия труд. Той е специфична форма на обособеност на труда при социализма и неговият продукт се използва в интерес на цялото общество, затова носи също обществен характер, проявяващ се опосредствано. Равнището на производителните сили изисква сега да се осигурят икономически условия за най-ефективно използване в интерес на обществото на този труд и с нормативни документи да се дава простор за развитието му. Днес той е допълнителен източник не само за умножаване на общественото богатство, а и средство за повишаване благосъстоянието на трудещите се и увеличаване ефективността на социалистическото производство.
Някои от индивидуалните форми на стопанска дейност досега са били обект на по-задълбочен анализ (например личното спомагателно стопанство), а за други (например семейната икономика) едва напоследък се отчита, че в социалистическото общество ще заемат все по-важно място във възпроизводството на работната сила. Но все още нейната роля и характер не са намерили цялостно обяснение (а без това не бихме могли задълбочено, научноаргументирано да посочим как ще се развива личната собственост, която е социално-икономическа форма на потреблението, организирано в семейството).
Социалистическата икономика има два сектора, които са взаимосвързани — общественото и домашното стопанство. Те трябва да си оказват обаче такова влияние и помощ, че да си личат границите между тях. Семейната икономика още дълго време ще играе решаваща роля в производството. Истинската икономическа същност на изделията в тази икономика се характеризира с единството на натуралния и косвено обществения характер на стоката. Индивидуалното помощно стопанство произвежда такива изделия, каквито няма в държавната и кооперативната търговия или каквито по качество и асортимент не съответстват на съществуващите потребности. Семейната икономика обаче крие в себе си много проблеми и противоречия. Затова е необходимо да се развива сътрудничеството между всички форми в рамките на едрото и дребното стопанисване с оглед на тяхната тясна интеграция. Така може да се обхване големият резерв на работна ръка в Народното стопанство, което изисква и законът за рационалното използване на времето .
В последно време много активно се работи по въвеждането в действие на редица нормативни документи за развитие на колективната и личната трудова дейност на гражданите (вж 35 ПМС от 5. VI. 1987 г. и последвалите го конкретни наредби за извършване на едни или други услуги на гражданите). Но практическата реализация на тези така добре замислени постановки с голям икономически, социален и политически заряд се забавя. Кое пречи за развитието им? Бариерите са от различно естество — икономически, психологически, социални.
За повишаване социално-икономическия потенциал, който съдържат формите на необобщественото производство, е необходимо да се направи следното:
- икономически е целесъобразно да се стимулира производството от личното спомагателно стопанство или на акорд на трудоемка продукция — картофи, плодове, зеленчуци, като заработката се зачита за трудови дни и се включва в трудовия стаж;
- по-пълно да се използват трудът на пенсионерите и подрастващите за преодоляване сезонността в селскостопанското производство;
- необобщественото производство е допълнителна материална основа за целесъобразно използване на свободното време, за което е необходимо техническо превъоръжаване на домашното, личното спомагателно стопанство и другите форми;
- да се използват по-рационално в селскостопанското производство, в жилищното строителство и в сферата на услугите големите материални, трудови и парични ресурси, с които разполага необобщественото производство;
- да се развиват народните занаяти като специфична форма, която привлича средствата на населението, създава условия за развитие на народните творчества, обогатява емоционалното общуване между хората;
- да се използва по-гъвкаво съчетаването на личните и обществените интереси чрез разпределителните отношения, които възникват между тях;
- трудът, който се прилага тук, трябва да се регулира, като се включва в състава на съвкупния труд на обществото чрез системата на стоково-паричните отношения;
- необходимо е да се създаде финансово-кредитна система за действено активизиране на потенциалните сили в тази сфера.
Като вземем предвид опита на другите социалистически страни и нашият опит, можем да обобщим, че индивидуалните форми на стопанска дейност са обективна необходимост и едно от реалните средства за ускорено социално-икономическо развитие на този етап.
Н.с.к.ик.н. Христо Памукчиев (Икономически институт на БАН): Интелектуалният фактор в социалистическата икономика — собственост и регулиране. Всепризната истина е, че с нарастващата роля на научно-техническия прогрес в развитието на производителните сили закономерностите на икономическото развитие извеждат човешкия фактор на все по-предно място всред генераторите на икономическата динамика. Но тази зависимост е твърде обща и затова трябва да се изясни, че в понятието човешки фактор влиза и елементарната работна сила, и интегралната личност и че този въпрос е свързан с проявлението на научно-техническия прогрес в производството, с влиянието му върху характера на трудовата дейност.
Така че в сферата на труда техническият прогрес се проявява и се измерва с интелектуализацията. Но в какво се изразява ядрото на разглеждания проблем — интелекта? Според видния съветски изследовател Ю. Шейнин под интелект трябва да се разбира „способността към съзнателно самоорганизиране, породена от възможността за обобщаване, избор и предвиждане и изразяваща се в целесъобразността и планомерността на предприеманите действия“ . Очевидно между чертите на интелекта и икономиката има много общо. За модерната целенасочена икономическа система от високоорганизиран тип, каквато трябва да е социалистическата, са характерни същите черти – съзнателна самоорганизираност на базата на обобщен опит, предвиждане на перспективите и избор на най-желаните от тях, като средство за тяхното постигане стават планомерните действия. Логично е, че в основата на социалистическата икономика с желаните черти трябва да стои не просто човешкият фактор, а високоразвит интелектуален фактор, отличаващ се с интензивно генериране на ново познание, технология и организация за неговото използване, както и със съзнание за произтичащата отговорност от това.
Доказателство за растящата роля на интелектуалния фактор са най-модерните производства и технологии, тъй като те са въплъщение на най-авангардния вид научно-технически прогрес. Там, където се използва най-модерно технологично оборудване и роботизирани комплекси, нараства интензивността на деловите контакти и професиналният обмен на дейности между специалистите, расте значението на един особен тип производствени връзки между участниците в кооперарания труд, проявяващи се в нематериална форма — чрез обмен на идеи и информация, а не на продукти.
Противоречието между традиционното разбиране за мястото на човека в производството и изискванията на модерните технологии към съдържанието на трудовия процес се проявява преди всичко в образователната и квалификационната област. Икономическият прогрес поражда нарастващо търсене на висококвалифицирана работна сила с нов тип квалификация. Увеличават се потребностите от широкопрофилни и мултипрофесионални специалисти със солидна общообразователна основа и ресурс за само- усъвършенстване. Разширява се кръгът от дейности, където вземаните решения са толкова отговорни, че дори високият професионализъм не е достатъчен, ако не се подкрепя от други качества на нравствеността и интелекта — самодисциплина, съзнание за отговорност, предприемчивост.
Доколко заетите в икономиката сега отговарят на тези изисквания? В някои публикации често използваният, но формален показател за развитието на интелектуалния фактор—образователно-квалификационното равнище на заетите в Народното стопанство, показва, че неговото реално повишаване може да се очаква само за сметка на новопостъпващите контингенти, и то при съответна промяна в образователната система и в мотивацията на младите хора. Засега основно разбиране и основен показател за измерване на интелектуалния фактор остават пасивните знания и умения—образование, квалификация, докато същностните черти на този фактор, решаващи за икономическата динамика — творчество, организационно и управленско умение, иконохмическа комбинативност — не са обект на съзнателно култивиране и нямат собствена оценка в повечето стопански области.
Въпросът за мотивацията при тези условия става един от икономическите проблеми на научно-техническия прогрес и заслужава подчертано внимание. Младото поколение гледа на образователно-квалификационното си развитие като на дългосрочна интелектуална инвестиция, която има смисъл, ако се изплаща с повишен икономически и социален престиж. Практиката на повечето социалистически страни показва, че все още е недостатъчен интересът в дългосрочните интелектуални инвестиции, в натрупването на стопански ориентиран интелектуален потенциал. Два от недостатъците на мотивационната система в икономиката изпъкват на преден план. Когато притежателят на иначе признавания за безценен „интелектуален капитал“ реши да депозира на общественото производство неговите ценни книжа (представени чрез дипломите), той ще получи твърде скромни или твърде отдалечени във времето „дивиденти“ по тях. Защото, първо, съществуващата система на оценка и заплащане на труда е ориентирана по възрастовата йерархия, с което поставя младите хора с високо образование в особено неблагоприятно положение. С това косвено се свива и главният „резервоар“ на високопрофесионален интелект. Второ, системата за стимулиране и заплащане дезориентира работната сила по отношение на реалната обществена ценност на интелектуалния фактор. Нещо повече, фактът, че най-високото заплащане съответства на работниците с най-голям дял физически натоварвания говори за антиинтелектуалните приоритети на
заплащането.
В основата на утвърденото политикономическо разбиране на социализма стои колективизмът първостепенната роля на колективистичното начало във функционирането на икономическата система, а оттам и в производствените отношения. Това намира отражение, понякога изкривено, и в разбирането на формите на социалистическата собственост и на механизмите за разпределение и управление. Според нас обаче съществуващите в теорията и практиката решения на въпроса за адекватната на сегаш- ното ни развитие степен на колективизъм се основават на постулата, че за социалистическата икономика е характерна висока организираност, а не отчитат достатъчно, че в случая е необходима висока самоорганизираност. Видяхме, че самоорганизирането (т е нарастващите самодеятелност и самоуправление на икономическите субекти) е невъзможно без растящата роля на интелектуалния фактор във всички звена на икономическия организъм.
За разлика от производството на материални продукти, където насоката на обобществяване е ярко изразена и обективно предопределена, в сферата на производството на интелектуални продукти съществуващите особености в диалектиката между индивидуалното и колективното пораждат особености и в процеса на обобществяване на това производство. По своите характеристики интелектуалният труд винаги остава дълбоко уникален, личностен, а значи посвоему индивидуален. Възможностите за неговото формално обобществяване са по-ограничени и последствията от формалния подход по-тежки, отколкото в материалното производство. Доказателство за това са всички периоди на колективистичен екстремизъм — от култа към личността и културната революция до кампучийския експеримент, когато войната с индивидуалността нанесе най-големи поражения в интелектуалната сфера, като унищожаваше не само най- големите личности, но и най-известните научни школи. Съответно главните интелектуални продукти — знания, изобретения, патенти, програмни продукти—независимо от това, че са обществени по своя характер, като продукти на обществена кооперация на труда остават дълбоко индивидуални (или групови). Техният създател не се обезличава в „казана“ на кооперирания труд и остава известен и персонифициран. В това е един от специфичните за интелектуалния труд стимули, който отсъства при материалното производство. Едновременно с въпроса за обективното равнище на обобществяване на интелектуалните продукти застава и въпросът за собствеността върху тях и за свързаните с нея икономическите интереси. Към многообразието и спецификата на формите на социалистическата собственост, разглеждани сега в политическата икономия на социализма, се прибавят и теоретическите въпроси на интелектуалната собственост (собствеността върху новосъздадени интелектуални продукти).
Дълго в реме правото на интелектуална собственост беше отричано и ограничавано в социалистическите страни, а икономическите аспекти на проблема не бяха отразявани в стопанското регулиране. Първият пробив дойде с признаването на някои форми на интелектуална собственост в международен план: международното патентно право; защита на изобретателството и на търговските марки и др. Но и досега в нашата страна (а и в СССР) ключовите интелектуални продукти негласно се приемат за обществени в националните рамки и липсва икономическият смисъл на собствеността върху тях, дори когато за това има всички основания. С унифицираните си постановки за обобще- ствяването и собствеността ортодоксалната политическа икономия на социализма теоретически подкрепя свободното изземане на ефекта от приложението на интелектуалните продукти, т. е. практиката на национализация и присвояване на ефекта от страна на висшестоящите икономически структури. Нарастващата икономическа свобода в условията на фирмената организация създава по-благоприятни икономически предпоставки за укрепване на интелектуалната собственост, но този процес трябва да бъде подкрепен и със съответни правни гаранции и нормативни положения в стопанския кодекс.
Със своята непредсказуем ост все още доминиращите неикономически методи н регулиране на отношенията в интелектуалната сфера действат антистимулиращо, тъй като никой от субектите на тези отношения — от изобретателя до обществото няма устойчив икономически интерес в процеса. При това колкото по-труден за получаване и колкото по-ценен е интелектуалният продукт, толкова по-малки са шансовете ефек- тът от него да бъде разпределен върху обективна икономическа основа, за да остане у създателя и внедрителя му. Науката и икономиката реагират на това с дребнотемие и псевдоизобретателство. В резултат при 8500 технически нововъведения годишно в страната само 200 са изобретения, а откритията се борят на пръсти6.
Полагането на икономическото начало в интелектуалната сфера, признаването на икономическия смисъл на категорията интелектуална собственост трябва да бъде продължено и с признаване и разгръщане на пълнокръвни и гарантирани икономически отношения по повод на тази собственост, при които обменът на интелектуални продукти да става върху икономическа основа с произтичащите от това икономически критерии за оценка. Управлението на интелектуалната собственост от страна на държавата ще се изразява в контрол върху стратегическите изобретения чрез държавната патентна служба и в икономическо стимулиране на изобретенията и внедряванията.
Икономически нелогично е, когато при оценката на материалните ресурси все повече се залага на сблъсъка на производителя с потребителя, на пазарното съпоставяне или когато ролята на търсенето и предлагането, на паричните измервания се подценява. Точните икономически изчисления в тази област са стъпка към онзи разумен строй, по думите на Енгелс, при който „духовният елемент ще принадлежи, разбира се, към елементите на производството и ще намери своето място между производствените разходи и в политическата икономия“ .
Гл. ас. Петко Чобанов (ВХТИ „Проф. д-р А. Златаров“, Бургас): За централизма и самостоятелността в стопанското управление. Възлов проблем на преустройството в управлението на икономиката е разбирането за съотношението между централизма и самостоятелността. В теорията и практиката вече се преодолява опростената представа, че засилването на едната му страна задължително води до отслабване на другата. Ненадеждни се оказаха и оценките, основаващи се на броя на функциите в управлението на общественото производство на народностопанско равнище и на равнище предприятие, на разпределение на доходите и количеството на задължителните показатели и др. Същевременно в дискусиите акцентът често се поставя върху едната му страна — самостоятелността, и се търси в нея панацеята за всички беди. Новата концепция централизъм — самостоятелност изисква двете страни да се разглеждат в диалектическо единство като страни на един процес. Централизмът не може да съществува без самостоятелността, а самостоятелността без централизма.
Методологическо значение за изграждане на новата концепция има Лениновото разграничаване на реалното от формалното. Реалният централизъм се определя от това, до каква степен икономическите процеси се контролират от стопанския център независимо от формите, начините и механизмите на осъществяването му. Реалната самостоятелност зависи не от предоставените на предприятието права, а от възможността за тяхната практическа реализация. От тези позиции оценките на предишните механизми като силно централизирани са неверни. Централизмът е формален. Прехвърлянето на повече функции по управлението на общественото производство към народностопанското равнище, отколкото това е необходимо, постави центърът в по-слаба позиция пред натиска „отдолу“, което задължително води до „планова диспропорционалност“. В тези условия формален става не само централизмът, но и провъзгласяваната самостоятелност на предприятията.
Осъзнаването на единството между централизъм и самостоятелност не е доста- Необходимо е да се открие механизмът на тяхното взаимодействие. Според тъчно съществува единна, еднакво пригодна за всички условия схема за съчетаването им, неправилно е и метафизичното им деление на „добра“ и „лоша“ страна. Като разсъж- даваше за съотношението между авторитета и автономията, Енгелс стигна до извода, областта на тяхното приложение се изменя. Той определи и методологически верния че при търсенето на оптималното им съотношение — социалната организация ще подход при авторитета само в границите, в които производствените условия го правят допуска могат да се направят два важни извода: Първо, че обективната неизбежен а между централизма и самостоятелността трябва да се търси не изобщо, а за кон- мяРш,я етап на развитието. Второ, критерий за оптималността на съотношението им ак в дадените условия най-ефективно може да се постигне целта на производството.
Върху съотношението централизъм — самостоятелност сега оказват влияние два основни фактора: обществената собственост с нейната сложна структура и научно- техническата революция. Първият фактор определя водещата роля на централизма и изисква в диалектическото взаимодействие на двете страни да се реализират общест-вените интереси и цели. Без това собствеността се превръща в групова. Същевременно опосредстваният характер на обществения интерес изисква едновременна реализация и на колективния интерес, а следователно — засилване на самостоятелността. Вторият фактор също действа противоречиво. От една страна, технологичните пробиви, струк- турното преустройство на Народното стопанство, инвестиционната политика изискват централизъм, но от друга страна, научно-техническата революция предполага инициатива и отговорност, следователно и развитие на самостоятелността. Затова особеност на съвременния етап е, че изисква укрепване и на реалната самостоятелност, и на реалния централизъм. Това може да се постигне при единство на действията в три посоки: 1) разработване на механизма на взаимодействието на централизма и самостоятелността; 2) произтичащото от него разделение на функциите и отговорностите на централните органи и производствените звена; 3) оптимизация на организационно-управленската структура.
Ядрото на механизма за взаимодействие на централизма и самостоятелността е новата концепция за централизма. Тя се основава на икономически методи за съгласуване (не на подчиняване) на икономическите интереси. Статутът на социалистическото предприятие като стокопроизводител изисква стоково-парични механизми на съгласуване и съответна самостоятелност на стопанските звена. Производствено-стопанската дейност на предприятието трябва да се осъществява посредством приемането на самостоятелни решения в съответствие с колективния му интерес, който чрез системата от нормативи, икономически условия, регулатори и преки планови задачи се съгласува с интересите на Народното стопанство. Подобна самостоятелност не означава независимост на стопанските звена от централното управление, а само промяна на неговите форми. Плановите органи реализират икономическите цели не чрез прякото планиране, а чрез разработката на регулатори за поведението на стопанските организации в определени стопански ситуации и обвръзката им със съответни материални стимули.
Ефективното функциониране на такава система за централизирано управление зависи от определени условия. Те могат да се обединят в няколко групи.
Първата група фактори са свързани с условията, при които действат икономическите методи. Такива условия са функционирането на предприятията на основата на стопанската сметка, наличието на развит пазар с равновесие на основните пропорции и съревнователност. При липсата на тези условия действието на икономическите методи се деформира. Опасностите от дискредитиране на икономическите методи могат да дойдат от силно изразената диспропорция между количеството пари в обращение и стоковите фондове и услуги. Това прави силна позицията на производителя (продавача). Липсата пък на съревнователност създава условия, при които главно средство за повишаване на печалбата е не намаляването на разходите и повишаването на качес- вото, а монополната експлоатация на пазара.
Появата на монополни тенденции е обективен процес, заложен в характера на съвременното производство. Противодействието на тази тенденция среща обективни пре- гради. Постигането на технико-икономически оптимум в редица производства изисква уедряване на производствените звена. Това прави ефективна специализацията, но огра ничава конкуренцията — технико-икономическият оптимум среща ограничеността на националния ни пазар. Срещу така формираните „национални монополи“ трябва да се противопостави друг монопол, обаче протекционистичната защита на вътрешния производител и преимуществено непазарният характер на връзките в СИВ правят това противодействие неефективно. Необходимо е ограничаване на монополните тенденции чрез централизирано въздействие върху пазара и организационната структура на производството.
Неутрализацията на монополните тенденции не трябва да се свързва само със създаването на условия за конкуренция и с раздробяването на производството. Тя може да се постигне и с развитието на сили, противодействащи на монопола. Например създаването на общества на потребителите. Възможностите в това отношение не са предвидени в действащите механизми въпреки голямата им роля в редица развити страни за неутрализиране на монопола.
Втората група фактори е свързана с качеството на самите регулатори,със способността им да бъдат действено средство за съгласуване на интересите. Става дума за сложна система, изграждането на която е усложнено от значителното отклонение на стойностните форми от тяхното реално икономическо съдържание. Освен това постигането на народностопанския оптимум само чрез система от икономически нормативи и регулатори е невъзможно . Необходими са и преки планови задачи като ориентир за стопанските звена при избора от равнооптималните варианти по локалния критерий, който води до народностопанския оптимум.
Третата група фактори е свързана с ограничеността на самото пазарно регулиране Има неща, които пазарът не може да регулира. Главна сфера на неговото регулиращо въздействие е краткосрочното планиране, където сигналите му са достатъчни за управление. В условията на висока инерционност на икономиката производството трябва да бъде ориентирано към реализацията на дългосрочни програми. При дългосрочната перспектива сигналите на пазара отсъстват. Затова процесите от стратегически характер, поглъщащи значителни средства без паралелно нарастване на доходите, но осигуряващи в крайна сметка висока ефективност, не е възможно да се регулират от пазара.
Инерционността на системата изисква да се съобразяваме с факта, че съществуват различни времеви хоризонти на стопанисването (стратегическо и текущо), както и че стопанскосметният и народностопанският интерес не съвпадат по време. Разрешаването на противоречието между тях изисква система от преки и косвени въздействия върху стопанските звена за оптимизиране на производствено-стопанската им дейност в текущия момент в името на оптималността в дългосрочни перспектива.
Форма на пряко въздействие върху предприятието са държавните поръчки. Те трябва да изпълняват следните основни функции: да преодоляват разликата между държавния план и плана на предприятието, когато народостопанският и локалният оптимуми не съвпадат; да разрешават противоречието между стратегическото и текущото стопанисване; да отразяват влиянието на фактори от неикономически и непазарен характер.
Държавните поръчки трябва да се изграждат на основата на пазара и не трябва да се превръщат в негови ограничители. Отклоняването от горното изискване ще формира две сфери на дейност на предприятията — пазарна и непазарна, което е основа за ликвидиране на стопанската сметка и за засилване на административния централизъм.
Посоченият механизъм на взаимодействие между централизма и самостоятелно- передполага и съответно разделяне на функциите на централните планови органи стта пред венихе звена. При това засилването на самостоятелността на предприятие- и пР011^®енението на функциите на централните органи трябва да се разглеждат като Т° И на единен процес. Засилването на едната страна за сметка на другата и несъгла- страни^та ^ пр0цесите за разделянето на функциите по управлението крие сериозна СУВаност за дискредитиране на тази система. Според нас при провеждането на рефор- °ПаС това изискване не е спазено — предоставянето на самостоятелност на предприя- МаТа не е съпроводено с паралелно засилване на централизираните регулатори. Освен ™а ефективното взаимодействие на централизма и самостоятелността изисква да се Т°ределят тези функции, при които центърът и предприятието ще имат пълна, а не вза- имоограничавана самостоятелност и отговорност.
Укрепването на реалния централизъм предполага кръгът от функции на централните планови органи да се сведе до решаването на стратегическите задачи на икономическото и социалното развитие, провеждането на единна структурна, инвестиционна и научно-техническа политика и създаването на условия за ефективна работа на предприятията като стокопроизводители.
Механизмът на взаимодействие между централизма и самостоятелността изисква и съответна организационно-управленска структура. Равнището на обобществяване е различно в отделните отрасли, производства и дейности. В тези условия разбирането за основно производствено звено не може да се шаблонизира. В самия процес на обобществяване са заложени причини, които изискват многообразие на стопанските форми. Разгръщането на тези форми може да осигури нужната гъвкавост на икономическата система и да открие простор на стопанската инициатива. Несъобразяването с различните равнища на обобществяване на производството води не само до намаляване на икономическата ефективност, но може и да стане източник на деформации. Необходимо е да се намери обективната мяра между централизма на макро и микроравнище. Предоставянето на стопанскосметна самостоятелност на по-ниски равнища или издигането й на по-високи равнища затруднява ефективното функциониране на общественото производство. Обхватът и размерът на предприятието трябва да съответстват на степента на обобществяване и породеното от него равнище на икономически централизъм. Наблюдаваният в развитите капиталистически страни процес на издигане „центъра на печалбата“, доколкото е обусловен от научно-техническата революция, има общоико- номическо значение и изисква да се съобразяваме с него.
Изграждането на организационно-управленската структура за управление чрез икономически методи трябва да отчита проблемите, произтичащи от представителството на интересите. Става дума за изграждане в механизма за управление на противодействия срещу процеса, при който всяко управленско звено с течение на времето придобива собствени интереси, различаващи се от интересите на своите упълномощители, които то се стреми да индетифицира с интересите на обществото. Освен противоречието между упълномощител и упълномощен съществува и друга опасност. Когато управляваният и управляващият се ръководят от еднакви интереси, могат да се формират корпоративни структури, противостоящи на обществото.
Противодействието на посочените тенденции изисква изследване на формите, в които се проявяват крайните стопански резултати на различните равнище. Интересите могат да бъдат правилно структурирани само ако тяхна основа са тези крайни стопански резултати.
Посочената концепция за централизма и самостоятелността в стопанското управление е ориентирана към осигуряването на оптимални от гледна точка на Народното стопанство решения чрез икономически методи. Тя се основава на механизма за централизирано управление на пазара. Резултат от функционирането й е съжителството на стопанската сметка с централизма, при което той не пречи на стопанскосметните стимули, но и последните не могат да се прояват в пълна степен без укрепване и правилно ориентиране на централното управление.
Ас. к. ик. н. Aнa Банкова (Институт за социално управление при ЦК на БКП): Стокопроизводителят и стратегическото планиране. Всепризната истина е, че стоково-паричните отношения при социализма са основна форма на производство и възпроизводство. Сега и законът за стойността при социализма заема полагащото му се място. Нещо повече, социалистическото предприятие е обявено за самоуправляваща се стопанска организация.
Какво означава всичко това за планирането в предприятието?
След като произвежда, продава и купува необходимите му продукти като стоки предприятието е стокопроизводител, който произвежда не за себе си, а за размяна. Той съществува в определена среда, взаимодейства с нея и по този начин доказва своя та значимост. Вътрешноприсъщо за всеки стокопроизводител е да оцелее и да се развива. Това определя целта и смисъла на планирането като негова основна управленска функция. Тъй като за оцеляването и бъдещото развитие на стокопроизводителя най- важен е изборът на подходяща среда или подходящо място в средата, то за планирането става най-важен изборът на такива цели и средства за тяхното постигане, които да отчитат както сегашното състояние на стокопроизводителя, средата и връзките му с нея, така и тяхното бъдещо развитие. Стокопроизводителят, средата, законите и правилата на взаимодействие с нея в отделни епохи от развитието на стоковото производство са различни. Едновременно с развитието на стоковото стопанство и усложняването на средата нарастват и се разширяват (по обхват и време) и проблемите на планирането, увеличава се интересът и значението му за стокопроизводителя, като се изменя, развива и обогатява съдържанието, технологията и инструментариумът на самото планиране.
Качествено развитие отбелязва социалистическият стокопроизводител. Общественият характер на средствата за производство и самото производство се допълва с държавна собственост върху тях. Когато производството и възпроизводството в обществен мащаб приемат стокова форма, тогава и отделното предприятие, и стопанската организация като форма на съществуване на предприятието обективно са поставени в положението на стокопроизводител. Те могат да се реализират като стокопроизводители в следните варианти: ако трудовият колектив на предприятието е носител само на колективната способност на труд, то носител на качествата на стокопроизводителя, а следователно и субект на стратегията за оцеляване и развитие е държавата в лицето на нейните пълномощници; но ако трудовият колектив поеме и функциите по стопанисването, тогава той се превръща и в носител на качествата на стокопроизводителя, а оттук и в субект на стратегията за оцеляване и развитие. В този случай държавата остава субект на собствеността, а следователно и субект на стратегията за развитие на цялото общество. На втория вариант съответстват и принципите на самодейността и самоуправлението. Те предполагат и голямо многообразие на форми на стокопроизводителя. Там, където общественото производство позволява и обективно налага концентрация, най-подходящи ще бъдат асоциациите, а където възможностите за концентрация са малки, могат да се потърсят предимствата на малките предприятия (на личните, семейните, груповите и кооперативните форми на стоково производство). За да могат да реализират качествата си на стокопроизводители, те трябва да бъдат поставени в съответни условия: зависимостта на дейността им от съотношението между индивидуалната и обществената стойност; равенство по отношение на претенциите на държавата към тях според стойността и моралното изхабяване на предоставените за стопанисване средства за производство; равенство между държавните и недържавни предприятия, т. е. отсъствие на монопол. Това са условията за равенство на стокопроизводителите в техните взаимоотношения, за равенство в средата, за правото на избор и въздействие върху нея. В рамките на отделната социалистическа държава средата на стокопроизводителя ни се представя: първо, като система от принципи и правила, с които държавата определя и регламентира дейността на стокопроизводителите. Става дума за различните видове плащания за предоставените за стопанисване средства за производство, данъчното облагане, системата на ценообразуване, финансовата и кредитната политика
, политиката на стимулиране или ограничаване на вноса и износа и т. н. Второ стокопроизводителят взаимодейства с икономическите партньори, клиенти, доставчици и крайните потребители, банките и другите финансови институти. При тези условия движещ мотив и непосредствена цел на стокопроизводителите е нарастването на стойността, а взаимодействието между тях се превръща в конкуренция. Господстването на държавната собственост върху средствата за производство и произтичащите от тук права на държавата за контрол определят и приоритетното значение на държавната политика. Тя получава израз и конкретна проверка в стратегиите на отдел на отделните стокопроизводители. В този смисъл държавната стратегия е опорна точка, критерий и ограничител на тази на стокопроизводителя. В определените в държавната политика граници и условия стокопроизводителят сам избира посоката на своята дейност и понася всички последици от направения избор. Неговото оцеляване и развитие зависи от това какви позиции заема в средата или каква среда избира, т.е. какво и как произвежда, какви разходи извършва, откъде купува необходимата му продукция, къде продава своята, какви фондове образува и как разпределя постъпленията между тях, с какви и колко квалифицирани работници разполага, в какви обединения и съюзи влиза и т.н. Когато предприятието осъществява своята дейност като стокопроизводител, тогава и неговото планиране е подчинено на стойността. Държавните планови задачи не гарантират оцеляването и развитието му, което е главна цел на неговото планиране т.е. планирането му се превръща в стратегическо планиране.
Когато стокопроизводителите поемат своето стратегическо планиране, и държавното планиране ще насочи вниманието си към неговите главни цели, задачи, връзки и пропорции. И вече не равенството, не балансът между производство и потребление, а изпреварването на производството спрямо платежоспособното търсене ще бъде критерият за оценката. По отношение на неговото изпълнение държавният стратегически план ще се превърне в система от мероприятия (в областта на цените, добавките, митата на вносните стоки, кредитите, данъците върху различните производства и т. н.) и икономически лостове, които ще стимулират и ще принуждават стокопроизводителите към изпълнение на стратегическите цели и програми.
Стратегическото планиране в предприятието изисква и съответен икономически, политически, социален и културен климат, т. е. за разгръщането на стратегическите характеристики на планирането и на предприятието като стокопроизводител са необходими определени условия:
предприятието трябва само да определя предмета на своята дейност и стратегията за оцеляването и развитие; самостоятелно да формира и избира своята вътрешна структура и формите на сдружение и обединение;
то трябва да бъде свободно и в избора на клиентите и доставчиците, на своята среда във вътрешен и международен план.
При тези две условия и вътрешностопанският живот остава в компетенциите на предприятието. Това означава, че то може самостоятелно и свободно да се разполага със своите средства, да формира такива и толкова фондове, колкото са му необходими, така че най-пълно да съответстват на избраната от него стратегия.
С резултатите от избраната стратегия е необходимо предприятието да осигури не само оцеляването си, но и съхраняване и развитие на предоставените му за стопанисване средства за производство. То трябва да осъществява такова гарантирано плащане на държавата, което да не е свързано с конкретните, конюнктурни резултати, а да се определя на обективна основа, т. е. определени средства за производство, с дадена стойност и притежаващи определена производителност.
За пълното реализиране на стратегическите характеристики на планирането в предприятията са необходими и съответни планови знания, професионализъм и традиции в тази практика. Необходимо е и формирането на съответни личностни качества (готовност за поемане на отговорност и риск, стратегическо мислене), вкус към промените у тези, които ще вземат решения и ще носят отговорност за тях.
Основната част от материалите на научната дискусия по проблемите на социалистическата собственост и управление на икономиката бяха публикувани последователно в кн. 5, 6, 7 и 8 на списанието. Изказванията на останалите участници са включен в стенограмата, която се съхранява в Икономическия институт на БАН, и всеки който се интересува, може да се запознае с тях. Много от участниците представиха пием J изказвания, някои от които бяха публикувани, а останалите също се намират на разположение на интересуващите се.
В кратко резюме ще информираме читателите за съдържанието на непубликувани материали по реда на участието на авторите:
Н. с. Венцислав Антонов в изказването си, като излиза от разбирането, че икономческият механизъм е „механизъм за динамично разпределяне на икономическите благ между обособените по някакъв начин агенти“, направи критичен преглед и оценка на принципите на икономическия механизъм през последните 20 години. Той отбеляза* че такива принципи като: предоставянето на държавата положението на икономически агент с изключителни права, директивното планиране, „вграждането“ на система от икономически нормативи, универсалността на икономическия механизъм, не са дали очакваните резултати.
Доц. Петър Каменов обърна внимание на необходимостта от изучаване и съобразяване с постановките на класиците на марксизма-ленинизма. Той засегна проблема за отчуждаването от труда, свързвайки го с наличието на стоково-паричните отношения Подчерта необходимостта от по-пълно съобразяване на икономическия механизъм с изискванията и формите на проявление на различните икономически закони.
Стефан Георгиев разгледа проблемите на собствеността, на прехода и ролята на стоково-паричните отношения. Обоснова следните форми на проявление на социалистическата собственост: държавна (общонародна), кооперативна, пряка собственост на трудещите се и лична собственост. Изложи и собствените си съображения за причините и характера на стоково-паричните отношения и пазарния механизъм.
Ст. н. с. Николай Николов анализира състоянието на продоволственото стопанство и отбелязва редица неблагоприятни тенденции. Той формулира и някои изисквания към икономическия механизъм за управление на селското стопанство и хранително-вкусовата промишленост. Предложи симулационен модел за изследване перспективното развитие на производственото стопанство.
Гл. ас. Иван Й. Костов в изложението си направи критичен анализ на досегашния стопански механизъм, като отбеляза редица недостатъци на неговото изграждане. Той обърна по-специално внимание на откъснатостта на стопанските органи от икономическата наука; прекаленото администриране и преобладаването на административните елементи в механизма за управление, вместо системата на обратната връзка; стремежа да се възлага надеждата чрез стопанския механизъм да се решават едновременно комплекс от икономически, политически, идеологически, социални и други проблеми; липсата на ясна перспектива за осъществяването на стопанска реформа; неяснотата за това кой трябва да носи реалната стопанска отговорност и др.
Н. с. Румен Аврамов в изказването си прави съпоставка на начина и принципите на целеполагането, формирането и провеждането на икономическата политика у нас и в развитите капиталистически страни. При тази съпоставка той отбеляза редица недостатъци при разработването на икономическата политика и системата за управление у нас (кампанийност, липса на единство между теория и практика, всепозволеност на държавата, прекалена механистичност на инструментариума, приоритет на централи- стичното начало, непредсказуемост поради липса на информация, сложност на формулирането), посочи някои възможности за използване опита на развитите западни страни.
Красимир Кискинов разгледа от позициите на практиката взаимовръзката между отношенията на собственост и разпределение от позициите на практиката. Като излиза от постановката, че при социализма производителят и собствеността не са отделени и не си противостоят, а разпределението се извършва според количеството и качеството на влагания труд, той прави извода, че като икономическа категория обществената собственост принадлежи на цялото общество и не трябва да носи доход на отделни лица или групи в качеството им на собственици. Но като юридическа категория тя има конкретен характер и се предоставя за стопанисване на отделни колективи и лица, които се грижат за нейното развитие и обогатяване. Обявявайки се против използването на категорията печалба, той предложи някой изменения в разпределението на създавания подход.
Н. с. Рудан Николов изтъкна новите изисквания, които предявява научното изследване и защитата на природната среда към проблемите на собствеността и към икономическия механизъм при дейностите, свързани с производството на биологично активни вещества.
Н. с. Л. Маланов се спря на необходимостта от преоценка на схващанията за икономическите закони. Изказа свои съображения за основния икономически закон на социализма и закона за планомерно развитие. Обоснова някой идеи във връзка с целта на производството, формирането на пропорциите в народното стопанство, ролята на кибернетичните системи и др.
Ст. н с Бано Марчев взе отношение по някои организационни аспекти на собствеността в селското стопанство. Той изрази опасения във връзка с прилагането на арендната система и предложи насоки за оптимизиране размера на селскостопанските предприятия и за усъвършенстване механизма на управление, като се вземат предвид специфичните особености на селското стопанство.
Проф. Недялко Белее изтъкна необходимостта от конкретизиране и уточняване на постановките за собствеността, формирани от Юлския пленум на партията. Той подчерта че икономическата структура трябва да съответства на равнището на производителните сили, че неправилно бяха ликвидирани дребните предприятия. Относно постановката за единната и неделима социалистическа собственост счита, че тя не отразява точно реалните отношения. Всъщност става дума за единство на реалните форми в смисъл на социалистическата им същност, но не и за неделимост, щом има различни форми. Сърцевината на производствените отношения е не собствеността, а присвояването. Сподели и някои съображения относно системата за управление и начина на стопанисване на общонародната собственост, а също и относно характера на личната собственост.
Доц. Любомир Ангелов изложи свои съображения относно заплащането според труда и ролята на материалната заинтересуваност. Отбелязвайки някои деформации в това отношение, той посочи недооценяването на интелектуалния труд и недостатъчното му възнаграждение.
Славка Николова информира за резултатите от проведено социологическо проучване, които доказват наличието на отчуждение на работниците от труда и от собствеността. Тя изтъква необходимостта от мерки за повишаване ефективността на социалистическите предприятия.
В постъпилите изказвания се третират различни проблеми. Чл.кор. проф. Веселин Никифоров говори по въпросите за собствеността и интересите при социализма. Изказвания направиха, гл. ас. Георги Стефанов „Стопанисване и право на стопанисване на обектите на държавната социалистическа собственост“; гл. ас. Емилиан Тананеев „Контролни функции на трудовия колектив при стопанисване и използване на предоставените му средства за производство“; Валери Молхов „Договорната самостоятелност на предприятието — важен елемент на икономическия механизъм за управление“; н. с. Поля Голева „Ролята на правото и правните средства на въздействие върху икономическите отношения“; к. ик. н. Симеон Симеонов „Икономическите интереси и отношението към труда и социалистическата собственост“; Георги Костов „Нови изисквания към финансово-кредитния механизъм и засилване ролята му за ефективно стопанисване на обществената собственост“; гл. ас. Елена Бояджиева „Организационно икономически форми за стимулиране на научно-техническия прогрес в промишлеността на ГДР“; ст. н. с. Благовест Сивенов „Аграрно-кооперативната собственост и икономическия механизъм на материалното осигуряване на производството“, и др.
Дискусията предизвика голям интерес и даде широк отзвук всред икономическите среди. Застъпени бяха най-актуалните проблеми, свързани със собствеността и управлението на икономиката. Изказвайки своите становища по поставения проблем, всеки се стараеше да допринесе за неговото изясняване и приложение в практиката.
Статията е част от сп. Икономическа мисъл,
бр. 8 / 1989 г.
Издателство на Българската академия на науките