Банкерът е човек,
който ти дава назаем чадър, когато времето е хубаво,
и си го взима обратно, когато завали
Бърнард Шоу
Корица сп. РАЗУМ, Брой 3 / 2003 г.
Постановка на въпроса
Няма по-голям проблем на икономическата политика от държавното регулиране, т.е. от това, как държавата и нейният политически елит като властови представители на интересите на обществото въздействат върху системата на размяна и разпределение, наречена пазар. И още по-конкретно – възможно ли е пазарната система като дълбоко демократична в своята същност да се развива, да компенсира едни или други случайни отклонения и неопределености, ако парично-кредитната и фискалната политика, които са неразделна част от нея на макроравнище, не са конструирани като демократични механизми, адекватни на пазарните механизми на микроравнище?
Известно е, че демокрацията е акт на подчиняване на всички интереси на конкуренцията, на институциализиране (под институциализиране се разбира въвеждане на правила на играта и процедури, осигуряващи тяхното спазване при възникване на едни или други неопределености) на неопределеността. Неопределеността е присъща на демокрацията, което не значи, че всичко е възможно, или че нищо не може да се предвиди. Демокрацията не е нито хаос, нито анархия. Във връзка с това е важно да се разбере за каква неопределеност става дума. За неопределеност се говори и когато отделните партньори не знаят какво може да стане със системата, в която работят, в резултат на техните действия, и когато знаят какво е възможно, но не и какво е най-вероятно, и когато знаят какво е възможно и какво е вероятно, но не знаят какво наистина ще стане поради това, че не знаят каква ще бъде реакцията на другите. За истинската демокрация е характерна само последната неопределеност. Какво е възможно и какво е най-вероятно да се случи, се очертава от цялостната система от правила на играта, които се модифицират периодично в резултат на конфликтите. Възможните изходи се ограничават от законите.
В пазарната политика конфликтуващите ( “конфликтуващи ’’ се използва в този текст в котекста на теорията на игрите) на макроравнище не знаят до какво в крайна сметка ще се сведат последиците, които ще се реализират за тях с дадено решение, т.е. с какво ще се накърнят интересите им като участници, дали ще спечелят или ще загубят. С други думи, в качеството на неопределеност при демокрацията остава това, което въвлича страните в демократичната игра1. По такъв начин е организирана демократичната система, в това число и по отношение на парично-кредитната и фискалната политика.
Слабостите на нашата пазарна система, независимо дали ще я наречем функционираща или не дотам функционираща, започват с липсата на демократично ор-ганизирана парично-кредитна и фискална политика.
Демократичният модел на организация на парично- кредитната и фискалната политика
Теорията на игрите на Джон фон Нойман и Оскар Моргенщерн моделира човешкото поведение в условията на демокрацията като максимизиране на полезността чрез сключване на най-добрата от възможните сделки в пределите на определени ограничения, които самата теория на игрите налага. Тези правила предопределят играещият да може да получи максималното, ако се държи разумно. А така също да получи повече, ако другите участници грешат2.
Ако следваме А. Блиндер3, вицепредседател на Управителния съвет на Феде-ралната резервна система на САЩ през 1994—1996 г., който пръв прави опит чрез методите на теорията на игрите да опише организацията на парично-кредитната и фискалната политика, конфликтуващите партньори в тази политика достигат до сътрудничество чрез формулирани системи от правила и санкции, основаващи се именно на собствената им полезност.
Участниците в играта са: от едната страна, Централната банка (в САЩ – Федералната резервна система – ФРС), а от другата – политиците, определящи чрез Парламента и Министерството на финансите съотношението между разходите и фискалните доходи в бюджета.
Основната функция на ръководството на Централната банка е контролът върху инфлацията, поради което то предпочита да провежда парично-кредитна политика на “охлаждане” на икономиката. Тя се провежда чрез контрол върху величината на лихвите и на паричното предлагане. Източниците на неопределеност, върху които ръководството на Централната банка може да влияе, но не може да премахне, са добре описани с правила и отговорности и са известни и на конкурентната страна, а собствените интереси на ръководството са изразени чрез дълги срокове за членство в Управителния съвет (за Федералната резервна система – 14 години) и чрез други защити от политически натиск.
Фискалната политика се провежда чрез балансиране на разходите на правителството и данъчните постъпления. Тъй като политиците са принудени да се преизбират редовно и краткосрочно, техен пръв приоритет е да “загряват ” икономиката, да стимулират деловата активност и заетост на населението, а не да я “охлаждат”. Затова чрез правилата на тяхната игра се иституциализират много от неопределеностите, които могат да породят риск от “охлаждане”.
Стремежът към избягване на риска от ощетяване на собствените интереси не само стимулира институциализирането на неопределеностите в съответната сфера, но и кара всяка от страните чрез компромиси и решения от различен характер да принуждава другата да взима не дотам приятни за самата нея решения. Това е висш приоритет на всяка конфликтуваща страна. Ръководителите на парично-кредитната политика например биха искали сумата на приходите в бюджета да бъде по-голяма от разходите, тъй като това сдържа инфлацията, “охлажда” икономиката и защитава Централната банка от упреци за лоша работа. Политиците пък обратното – безпокоейки се дали ще бъдат преизбрани, предпочитат Централната банка да задържа лихвите на ниско равнище, а паричното предлагане – на високо, тъй като това стимулира деловата активност и спасява Парламента от бюджетен дефицит. Казано с други думи, всяка от страните не иска да прави това, което иска другата.
В съответствие с изискванията на теорията на игрите може да се построи мат-рица, разкриваща приоритетите на всяка от страните в отговор на три възможни решения на противоположната страна: “охлаждане” на икономиката, непредприе- мане на действия в собствената сфера (въздържане), “загряване” на икономиката. Нека във всеки квадрат на матрицата над диагоналната черта да поставим приоритета на Централната банка, а под нея – на политиците (фиг. 1).
Фигура 1. Централна банка (парично-кредитна политика)
Най-предпочитани за ръководството на банката са вариантите 1, 2, 3 (в горния ляв ъгъл), т.е. вариантите на “охлаждане” на икономиката и на въздържане от мероприятия, водещи към инфлация. То би искало политиците да играят по неговата свирка. За политиците пък най-предпочитани са вариантите 1′,2′,3′(в долния десен ъгъл), където поне едната страна, т.е. правителството (Министер-ството на финансите) е за по-голямо стимулиране на активността, а другата или поддържа идеята (6), или няма да пречи (8). Най-нежелателните варианти за по-литиците са в левия стълб, а за ръководството на Централната банка – в последния хоризонтален ред.
Как може да завърши една такава игра? Ако отношението между Централната банка и политиците е такова, че сътрудничество и координация в техните действия са невъзможни (поради неразбиране, недиалогичност, проява на характер и т.н.), играта завършва в долния ляв ъгъл, където сумата от приоритетите (7+7 ) е най-неизгодна за пазарната политика като цяло: от една страна, жестока анти- инфлационна парично-кредитна политика, от друга – фискална политика с голям дефицит в бюджета.
Какво става нагоре и надясно от квадрата (7+7′)? Нагоре под диагонала, където са приоритетите на политиците, няма нито едно число по-малко от 7, а същото е и надясно по хоризонтала, но над диагонала, където са предпочитанията на Централната банка – там също няма приоритети, по-добри от 7. Ясно е, че след като Централната банка е за “охлаждане”, а политиците за загряване на икономиката, и двете страни имат само един изход в условията на неопределеност — да се съгласят на най-добрата (максималната) от по-лошите сделки.
Този изход не се намира задължително в горния десен ъгъл, т.е. на бюджетна политика, осигуряваща бюджетен излишък. Защо? Ако погледнем наляво по хо-ризонтала и над диагонала, ще видим, че предпочитанията на Централната банка и в двата квадрата са по-добри от 4, т.е. тя по-скоро нищо няма да предприеме, или ще ожесточи паричната си политика, отколкото да тръгне към “загряване” на икономиката, което може да доведе и до повишаване на инфлацията. Ако погледнем надолу по вертикала към предпочитанията под диагонала, ще видим, че рангът на тези решения също е по-добър от 4, т.е. политиците ще предпочетат да не предприемат никакви действия, или да отидат към дефицит в бюджета, отколкото да отидат към политика на излишък в бюджета, от която могат да изгубят гласове на следващите избори поради увеличаване на безработицата.
Квадратът (4+4′) може да се нарече точка на равновесието, но като изход от играта трудно би могъл да се предпочете както от едната, така и от другата страна. И двете страни биха могли да стигнат до по-добра сделка, само ако най-доброто решение в условията на неопределеност не е оптималното, а това, при което вся- ка страна би го подкрепила или би била неутрална към него, т.е. не би се конфрон- тирала с другите с действия в частта на политиката, за която отговаря. От тази гледна точка конфликтуващите биха могли да тръгнат на взаимни отстъпки и на изработването на съвместна пазарна политика, към която всяка от страните би се отнесла с подкрепа или с неутралитет.
Моделът дава ясна представа за пътя, по който действа демокрацията при организиране на процесите на размяна разпределение във функциониращата и саморегулираща се пазарна система. Забележете, че играчите знаят взаимните си намерения и какъв род неопределености могат да възникнат пред всеки от тях. Вярно е, че моделът не отчита предпочитанията на потребителите, на наемните работници и бизнесмените, чиито интереси се засягат от изходите на играта. Затова в практиката, на база на опит и допълнителни изследвания, нормативно се определя и това, по какъв начин се постига стратегическо съгласие на пазара, когато решението не може да се вземе само на базата на институциализирани неопределености и на добре очертаните собствени интереси на съперничещите страни. Обикновено се осъществява практическо налагане на едни или други ценности от страна на държавата чрез ограничен кръг лицензни и административни мерки.
Неголемите практически допълнения към модела, отразяващи практическото налагане на едни или други ценности от страна на държавата в една или друга развита в пазарно отношение икономика, не омаловажават принципите на демократичното организиране на процесите, които той описва. Напротив, те поставят остро въпроса:
Защо в организацията на парично-кредитната и фискалната политика в България не се забелязва развитие към западния демократичен модел ?
Анализът показва, че определящи са проблемите във функционирането на па-рично-кредитната система. При наличието на отрегулирана политическа демокрация и плурализъм именно преобразуването на парично-кредитната система на принципно нова основа придобива водещо значение за доброто функциониране и за саморегулацията на пазарната система.
Законът за БНБ от 1997 г. определя като основна задача на Централната банка да въздейства за стабилността на националната парична единица, т.е. за сдържане на инфлацията чрез провеждане на съответна парично-кредитна политика, включваща създаването и функционирането на ефективни платежни механизми. Той също задължава БНБ, наред с емисионните функции по паричното обръщение, да регулира и контролира дейността на другите банки в страната с оглед поддържане стабилността на банковата система и защита интересите на вложителите. Тези верни общи текстове обаче, ако се анализират от позициите на управлението на риска “инфлация”, влизат в противоречия с редица други изисквания на Закона и на излезлите на неговата база нормативни актове. За какво става дума?
1. Една от най-важните функции на всяка централна банка е да следи за коли-чеството пари в обръщение и тя е свързана не само с емисията на пари, но и с обема на предоставените кредити от търговските банки. Това означава чрез съответни нормативни и поднормативни актове да се разработят и въведат правила за играта кредитиране” отдолу догоре, които да институциализират неопределенос- тите и да дават възможност на Централната банка да провежда действена политика чрез лихви и емисия, така както е при всяка функционираща пазарна икономика. Тук е и първото основно отстъпление в българската парично-кредитна политика в сравнение със западния модел.
Първо, в Закона за БНБ (чл. 33, ал. 1) изрично е посочено, че Централната банка не може да предоставя кредити на банки.
Тази възможност за действие по “охлаждане” или “загряване” на икономиката е заменена с провеждането по същество и по изключение на суапови операции, т.е. БНБ може да предоставя заемни средства в левове, но по изключение, на пла-тежоспособни банки, за срок не по-дълъг от 3 месеца и само срещу залог на злато, чуждестранна валута и други подобни бързо ликвидни активи. Това предоставяне на ценности не срещу търгуеми ценни книжа, а срещу злато и валута, е ограничено само до левовия еквивалент на брутния международен валутен резерв на банката спрямо общата сума на паричните задължения на БНБ.
Казано с други думи, Централната банка е задължена да върви след изключенията, а не да следи по определени правила за неопределеностите в кредитната дейност. Оттук произтичат много от аномалиите в кредитирането, които наблюдаваме в страната.
Смята се, на второ място, че БНБ има добра възможност да влияе върху па-ричната маса чрез определянето на размера на задължителните минимални резерви, които търговските банки трябва да съхраняват при нея.
Понастоящем той е 8 % върху сумата на депозитите. Постоянни са споровете между търговските банки и БНБ по олихвяването на тези резерви. По официални данни държаните при Централната банка средства на търговските банки към 31 декември 2002 г. са 1263, 7 млн. лв„ в т.ч. 857 млн. лв. в лева и 406,7 млн. лв. във валута. По решение на Управителния съвет на БНБ от 19 февруари 1998 г. лихви по левовата компонента, т.е. за повече от 2/3 от държания при нея паричен ресурс, не се плащат. Това означава, че при сегашната структура на депозитите на фирми и физически лица в търговските банки, и при положение, че по-голямата част от тях се държат в чужбина, инструментът “задължителни минимални резерви не играе съществена роля в парично-кредитната политика на страната, но е важен за реализиране на доходи за БНБ. С други думи, слабостта на инструмента не ощетява с нищо собствения интерес на ръководството на Централната банка.
Трето, в издаваните от БНБ наредби преобладава административната част, вместо регулиращата. Вместо да си служи с богатия и известен финансов инстру-ментариум – търговски трати, записи на заповед, облигации и други ценни книжа, Централната банка в своите отношения с търговските банки изисква и надзирава изключително правилата за кредитна дейност (чл. 41, ал. 2 от Закона за банките), които те прилагат в работата си с клиенти. Изискваните от БНБ реквизити покриват изцяло договорните отношения между търговските банки и клиентите, които се регламентират от Търговския закон, и споровете по тях би трябвало да бъдат предмет за разрешаване от съдебната система, а не от административна “шапка .
Причината е, че ползването на финансовия инструментариум е по-сложно и комплицирано. При сегашната институциализация на неопределеностите, на тър-говските банки е по-лесно да работят с ипотечни облигации на паричния пазар, вместо да ползват услугите на БНБ за набавяне на ресурс.
2. Значително изоставане от една съвременна парично-кредитна политика се наблюдава и в начина на регулиране на размера на базисния лихвен процент в страната.
В страните с развита пазарна икономика и банкови системи като база за регу-лиране на величината на лихвените проценти служи сконтовият процент. При този процент Централната банка предоставя на търговските банки краткосрочни средства срещу негоцируеми (търгуеми) книжа, в т.ч. записи на заповед, менителници трати, съкровищни бонове и др. Чрез понижаване на сконтовия процент се повишават възможностите на търговските банки да теглят повече средства от Централната банка и да ги предоставяг при по-благоприятни условия с оглед загряване” на икономиката. Обратно, при повишаване на сконтовия процент се влошават условията за активна стопанска дейност.
Размерът на сконтовия процент е също така в основата на регулирането на лих-вите по депозитите съобразно с предлагането и търсенето на паричен ресурс.
БНБ не работи по този начин. У нас основният базисния лихвен процент се определя не от потребностите на паричния пазар и съобразно с развитието на сто-панската дейност, като в него участва и Централната банка, а от нуждите на бюджета, т.е. от лихвите на държавните ценни книжа. Вместо “игра” и конкуренция имаме подчиняване на парично-кредитната политика на фискалната политика. А когато няма истинско разделение на властите в системата на размяната и разпределението при паричния пазар, не може да има свободно функциониране и на пазарната система като цяло.
3. Липсата на “игра” в макроравнището на пазарната система не позволява на БНБ ефективно да влияе и върху лихвената политика на търговските банки на микроравнище.
Да погледнем данните. Съгласно официалните отчетни данни на БНБ за 2002 г. безпроблемните кредити в търговските банки в края на годината са 94,47 % от общия кредитен портфейл. В същото време надбавката, която се прилага от търговските банки при отпускане на кредити на фирми и домакинства, е средно 10 % над основния лихвен процент или ЛИБОР-а.
Ситуацията е уникална. Кредитите са безпроблемни, а “безпроблемни” надбавки от 2-4 %, както е във функциониращите пазарни икономики, не се използват, а се прилага като правило максимален наказателен процент. И той е над два пъти по-голям от лихвения процент за държавните ценни книжа, което се вижда от следните данни (табл. 1):
Таблица 1: Лихвени проценти за държавни ценни книжа (ДЦК) и за фирми и домакинства по техни заеми в лева.
Данните свидетелстват, че търговските банки, а те в мнозинството си са с пре-обладаващо чуждестранно участие, неоснователно изпомпват финансов ресурс в значителен размер от фирмите и особено от домакинствата в страната без БНБ Да реагира.
От средата на 2001 г. се наблюдава тенденция банките да диверсифицират по- чувствително портфейлите си, като инвестират в дългови книжа, емитирани от българското правителство, като и да активизират кредитната си дейност. Това се Дължи обаче предимно на подобряването на политическия климат в страната, т.е. на намаляването на политическия, но не и на финансовия риск.
Фактите показват, че въпреки това активизиране, капиталовата адекватност на банковата система в края на 2002 г. е 25,22 %, което продължава чувствително да надхвърля изискуемите от Базелското споразумение 12 %. А това означава, че все още голяма част от парите в нашите търговски банки не се използват за активизиране на стопанската дейност. Стопанската активност в страната е все още на много ниско равнище. Преобладаващата част от валутните депозити на фирми и граждани при търговските банки се съхраняват в чуждестранни банки. Към края на 2002 г. техният размер съставлява 5506,1 млн. лв., а от тях 3236,9 млн. лв., или 58,2 %, са пласирани при чуждестранни банки.
Следователно БНБ на практика съвсем слабо може да влияе както с финансови, така и с административни инструменти върху размера на кредитния паричен ресурс, независимо че това е изключително важно както за охлаждането така и за “загряването” на икономиката.
4. Съотношението на кредитния паричен ресурс в обръщение към брутния вътрешен продукт (БВП), което е един от основните показатели, наблюдавани от централните банки, в България е далеч под критичния минимум. По официални данни на БНБ кредитите на търговските банки към нефинансови институции в страната в края на 2002 г. съставляват 6033,9 млн. лв., като увеличението спрямо 2001 г. е 46 %. Техният дял обаче е около 1/6 от БВП.
Много или малко е това?
В страните с развита пазарна икономика и банкова система обемът на тези кре-дити надхвърля сумата на БВП. Тази парична маса там е обвързана с богат финансов инструментариум и с добро регулиране на останалата част от паричната маса в обръщение, което при нас липсва. Затова пък в България инструментариумът се компенсира с форми, прилагани извън националната банкова система. Стопанството е жив организъм, който се приспособява към средата, за да оцелее, а тъй като адекватна парично-кредитна политика липсва и по-голямата част от паричния ресурс на страната се изнася навън, то стопанските единици започват сами да се финансират помежду си, да търсят кредити отвън, както и сами да организират по-целесъобразното използване на собствените си парични средства. Но на такава потребност от създаването на контролирани и специализирани кредитно-спестовни канали и фондове между пазарните агенти БНБ на практика не откликва, защото липсват необходимите законови процедури и отговорности, които тя трябва да съблюдава при подобни ситуации.
Това е една от основните причини за значителното нарастване на размера на междуфирмената задлъжнялост и на заседналите в нефинансовите институции па-рични средства, оказващи сериозно влияние върху финансовите взаимоотношения в страната.
5. Според изследване на Българската стопанска камара междуфирмената задлъжнялост през 1997 г. е съставлявала 8 трилиона неденоминирани лева, а през 1998 г. – 12 трилиона неденоминирани лева. Сега тази задлъжнялост е не по- малка, но тъй като през 1999 г. Министерството на финансите задължава да го информират за просрочване на плащанията над 180 дни, и задължеността се скрива под формата на предоговаряне на сроковете за плащане.
Фактическата сума на междуфирмената задлъжнялост надхвърля многократно сумата на банковите кредити и показва неспособността на търговските банки и на БНБ да използват възникващите възможности за по-широко участие на банковия кредит в стопанството на страната. Поддържането на такава голяма междуфирмена задлъжнялост при сегашното равнище на институциализиране на неопределеностите в тези процеси е в състояние да предизвика в определен момент мащабна криза на верижна неплатежоспособност на стопанските единици в страната.
6. Докато публичният сектор непрекъснато намалява нетните си задължения към чужбина, частният български сектор усилено търси пътища за получаване на кредитни ресурси отвън. Външните задължения на частния сектор за периода 1996 – 2002 г. са се повишили от 428,7 млн. щ. дол. на 2596,6 млн. щ. дол. в края на периода, т.е. над 6 пъти. Засиленото кредитиране от чужбина на българските фирми се очертава като трайна тенденция. При това в сумата 2596,6 млн. щ. дол. делът чрез търговските банки е само 437,6 млн. щ. дол., или 16,8 %.
Както се вижда от данните, външните задължения на частните фирми извън банките са вече 1/5 от брутния външен дълг на страната в края на 2002 г.
Не общият обем, а именно тези структурни промени във външния дълг, изразени чрез бързото нарастване на външните задължения на частния български сектор извън банките, тревожат силно международните експерти, оценяващи индекса на задлъжнялост на България. Затова оценките по него се влошават. В рейтинга на сп. “Euromoney” за последните две години балът на България по този показател пада с около 15 %.5
Тревожно е, че не се следят целите, за които се използват нарастващите валутни задължения на частните фирми – дали те се употребяват за оборотни нужди или за обновяване на производствените мощности. Естествено е, че само последното може да има благоприятно значение за стопанската дейност в страната. В годишния отчет на БНБ за 2001 г. тези цели не се изясняват, а се отбелязва единствено, че 91 % от сделкиге са свързани с финансови кредити. Вероятно подобна е ситуацията и през 2002 г. В отчетните данни липсва всякакъв конкретен анализ на това явление от страна на БНБ, въпреки че тя разполага със съответната информация. Валутният закон, който е в сила от 1 януари 2000 г., предвижда регистрирането в БНБ на всяко предоставяне на финансови кредити между местни и чуждестранни лица. Предмет на наблюдение от страна на БНБ са дори търговските кредити по износа и вноса, където митническите органи са задължени в определени кратки срокове да представят съответна информация в Централната банка.
Проблемът е оставен “на автопилот” по същата причина, обоснована и преди – липса на правила на играта” при възникване на неопределеност, които могат да окажат инфлационен натиск.
Всичко това изисква бързо да се направят целенасочени
Реални стъпки в демократичното организиране и съгласуване на парично-кредитната и фискалната политика в страната
В настоящия момент вместо да търсят начини за “загряване” на икономиката главно чрез банковата система, българските политици и държавници се опитват да решават този въпрос приоритетно за сметка на фискалния резерв и респективно чрез по-голям дефицит в републиканския бюджет. Ярък пример в това отношение е решението да се създаде фонд за рискови инвестиции, вместо кредитен фонд за експортно кредитиране, предлаган нееднократно от експерти-икономисти в техни разработки. Фондът за рискови инвестиции на база на фискалния резерв при се-гашната икономическа ситуация в страната не намалява, а увеличава неопределе- ностите, свързани с инфлацията, поради което и среща противодействието на МВФ. В доклада му от февруари 2003 г. се посочва, че това е стъпка в грешна посока, тъй като подобни дейности не са прозрачни и могат да създадат фискални рискове”. Проектът за кредитен фонд за експортно финансиране, предлаган от нас6, намалява рисковете, тъй като предвижда да се използва неголям обем средства’ от официалния валутен резерв на страната, държан от БНБ в чужбина, за кредитиране на дейности, пряко насочени към увеличаване на постъпленията във валута от износ и намаляване на критичния дефицит във външнотърговския баланс. С конкретни цифри е обоснована необходимостта от такова преразпределение на рисковете, намаляващо общия валутен и финансов риск за страната. Отчита се и това, че кредитирането от подобен род е процес, в осъществяването на който в страната има много по-голям опит за институциализиране на неопределенос- тите, включително с участието на БНБ, за разлика от рисковото инвестиране.
Липсата на процедури и практика за демократични действия пречи както на БНБ, така и на политиците добре и бързо да осъзнават последиците от своите действия или бездействия за икономиката на страната. За разлика от България, в страните с развито пазарно стопанство и банкова система процедурата на постоянен професионален диалог между представителите на парично-кредитната система и фискалните власти е нещо обикновено и задължително. Например напоследък Федералната система за резерви на САЩ остро и публично критикува пакета от фискални стимули, предложени от администрацията на Джордж Буш. Във връзка с това председателят на ФРС Алън Грийнспан посочи, че нито една банка в САЩ не е толкова голяма, за да не бъде защитена от фалит със съдействието на ФРС, но въпреки това властите трябва да действат по-внимателно, когато изземват ликвидни средства от големите финансови институции за своите фискални цели, защото това разклаща цялата стопанска система.
У нас такъв обоснован, компетентен диалог липсва. Но това не пречи нашите търговски банки да предоставят значителна част от ликвидните си активи за покупка на държавни ценни книжа. В края на 2002 г. тази сума възлиза на около 2,8 млрд. лв. и съставлява 46,7 % спрямо кредите на фирми и граждани. В страните с развито пазарно стопанство същата сума обичайно не надхвърля 10 % от активите на банките, докато у нас това съотношение спрямо всички активи на търговските банки е 19,4 % , или двойно повече. При липсата на ясни правила за намаляване на неопределеността, тази величина е далеч над възможния критичен максимум за страната ни. Всяка търговска банка по свое усмотрение безконтролно може да включва в актива си всякакви ценни книжа, в т.ч. и най-вече държавни.
Явна е потребността БНБ да стане реален участник в държавната политика на макроравнище, а не наблюдател, подчинен на краткосрочните интереси на фискалната политика и политиците.
Втората стъпка трябва да се направи на микроравнището на пазарната система, като се внесе много по-голямо разнообразие от кредитно-разплаща-телни и взаимоспомагателни институции в страната и се разработят необхо-димите за това “ правила на играта“. Засега е налице единствено монопол на универсални търговски банки, и то с преобладаващо чуждестранно участие По наши изследвания, освен създаването на фонд за експортно кредитиране, пазарът се нуждае от поне две нови специализирани банки Ипотекарна и Поземлена, със задачата да приближат кръгооборота на основните фондове до режима на обращаемост на оборотните средства. Крайно време е документите за притежаване на недвижима собственост да станат истински ценни книги. От години разполагаме с проекти за такива банки. С тяхното изграждане по-добре ще се обвържат отделните сектори на финансовия пазар и ще се създадат условия за ефективна комаса- ция на земята на икономическа основа. Това е много важно, тъй като основният начин да научиш българина да работи добре, е икономически да го “притиснеш” чрез имуществото и земята му.
Една от доказаните във всички водещи икономики форми за по-добро използване на собствените финансови и други ресурси е създаването на кредитни кооперации. Нашият досоциалистически опит също потвърждава това. През последните години, в края на 1998 г., в страната се учредиха и функционират и сега 33 кредитни кооперации на частни земеделски стопани по т.нар. схема “Земеделски капиталов фонд на ФАР. Кредитната дейност на тези взаимоспомагателни кредитни кооперации е изключение от Закона за банките, тъй като финансовите ресурси бяха предоставени безвъзмездно от Европейския съюз. Натрупа се опит, но не се създадоха правила на играта” с оглед по-голямото мобилизиране на собствен ресурс от самите участници в тях.
При нормален диалог и конкуренция в парично-кредитната и фискалната поли-тика децентрализацията на последната по региони и области би трябвало да се осъществи във взаимовръзка с образуването на териториално-кредитни сдружения (кредитни кооперации от по-висок ранг) с участието на общините. Сега финансовата децентрализация, колкото и да е странно, се обсъжда изключително в контекста на планиране ( планови региони”) на квоти и бюджетно програмиране. Фискалното участие може и трябва да бъде само “ядрото”, около което в териториалните единици да се набират съответни финансови ресурси от граждани и фирми, емитиране на облигации и т.н. Така ще се увеличат и средствата от универсалните банки, които ще се използват в интерес на мобилизиране на местни и регионални ресурси.
Всичко обаче ще увисне на високите етажи на системата, ако не се институциализират сегашните платежни механизми, пълни с рискове и неопределености. Целта следва да бъде една-ускоряване обращаемостта на капитала. Всички фактори за икономически растеж в крайна сметка се свеждат до увеличаване на скоростта, с която се обръща капиталът. При нас този процес нито се стимулира, нито се контролира системно. Ако разгледаме проблемите във взаимовръзка, ще видим, че кредитите за оборотни средства са все още рядкост; количеството пари, които можеш да държиш на каса, на практика е неограничено; липсва паричен контрол върху запасите на суровини и готова продукция; процъфтява взаимното кредитиране между фирмите; кредитирането и паричният контрол върху дългосрочните вложения са ненадеждни, тъй като не се базират върху добре регламентирано текущо регулиране на стопанската дейност чрез лева. Затова и учудваме чуж- денците с факта, че вместо модерни методи на разплащане, масово ползваме “ке- ша“, че анките не се нуждаят от парите на фирмите и гражданите, доказателство
за което е ниската цена на банковите депозита, че голяма част от българските бан-кови ресурси се държи в чужбина и т.н. Каква по-добра среда за подхранване на сенчестата икономика от тази?…
В момента българинът плаща не само за потребителски кредити, но и за обо-ротни кредити за бизнес 2-3 пъти по-скъпо от дребните бизнесмени в Западна Европа.
Като системна и важна мярка за ускоряване на обращаемостта на капитала в страната се очертава въвеждането на нов режим на разплащане чрез ново касово обслужване и кредитиране на оборота. Касовото обслужване при работа със средства от бюджета трябва да става или чрез държавна търговска банка, или чрез друга специално упълномощена търговска банка, но под строг контрол и прозрачност.
Разбира се, демократизирането на диалога между фискалната и парично-кредитната политика ще изисква също промени, насочени към институциализиране- то на риска от “охлаждане ” на икономиката, предизвиквано от страна на самите политици и ръководители на фискалната система поради техни действия, противоречащи на собствените им нормативно формулирани интереси – неосъзнаване или лошо формулиране на интересите, корупция и т.н. Тези проблеми вече години наред са обект на самостоятелен анализ от научното направление “Публични финанси”. Тук ще отбележим само, че те не могат да се решат без отчитане на характера на конкуренцията и партньорството между субектите на фискалната и парично-кредитната политика.
Да вземем като пример неопределеността, пораждаща риск от “охлаждане” на икономиката поради липса на добре организирано финансиране и финансов конт-рол върху дейността по устройственото проектиране на териториите, селищните и извънселищните системи в страната. Години наред тази неопределеност не е институциализирана с бюджетни правила и процедури. Проектантските орга-низации и кадри от този бранш бяха разпилени. А първото нещо, което иска да знае едрият инвеститор, за да дойде в България, не са данъчните преференции, а какви ресурси ще може да мобилизира около едно или друго мероприятие. Ако се насочва към туризма например, на него му е нужна устройствената схема за развитие на туризма в страната и нейните региони – природни ресурси, инфраструк- турен потенциал на териториите, трудово-професионални ресурси и т.н. Такава обаче през последното десетилетие ние нямаме – нито като първоначална разработка, нито като поддържане. Същото се отнася и за другите отрасли и общонационални приоритети – къде са, например, бюджетните правила и отговорности по разработването и информационното поддържане на устройствената схема на България и регионите й по развитието на селското стопанство: физико-географски възможности за отделни култури и видове животни, екологични условия и т.н., на устройствената схема по изграждането на технозоните и индустриалните зони във връзка с присъединяването към ЕС и много други?… Естествено, нямаме и Комплексна национална устройствена схема. В същото време в света няма пазарна икономика, в която неопределеностите във връзка с устройствените проекти и планове да не са институциализирани и подпомагани именно от фискалната политика на държавата – иначе регионите ще останат “студени” за парите, въпреки политическия натиск, който може да се окаже върху субектите на парично-кредит
ната политика да свършат вместо политиците тази конкретна, тяхна работа по “загряване” на икономиката.
Заключението е ясно: пазарната демокрация е система от развиващи се конфликти, при която целите зависят от действията на участниците, но нито една отделна страна не може и не трябва да контролира това, което произтича от действията. По-бързото демократично регулиране на парично-кредитната и фис-калната политика в тяхното взаимодействие ще компенсира изоставането в ре-формите у нас и ще ни доближи до страните-членки на ЕС в мобилизирането и ефективното използване както на паричните, така и на всички други национални ресурси.
БИБЛИОГРАФИЯ:
- Пшеворски, А. Демокрацията и пазарът. С., изд. “Стопанство”, 1994, 11 – 43.
- Von Neumann, J., О. Morgenstern. Theory of Games and Economic Behavour. Princeton, New Jersey, Princeton University Press, 1944, p. 33.
- Blinder, A. S. Issues in the Coordination of monetary and fiscal policies. – In: Monetary Policy Issues in the 1980 s. Kansas City, Missouri, Federal Reserve Bank of Kansas City, 1982, 3 -34.
- Консултант Пари, експертно издание за мениджъри и главни счетоводители, 6, 11 март 2003, 7-8.
- Euromoney, Country Risk, 2002.
- Георгиев, Р. Държим резерв в чужбина по договорка с МВФ – 168 часа, 30 авг. 2002.
- Годишен отчет на БНБ за 2001 г. и официални текущи отчетни данни на БНБ за 2002 г., публикувани в Интернет.
Статията е част от сп. РАЗУМ,
Брой 3 / 2003 г.
ISSN 1312-1146
