Деловите решения и рискът
Корица на „Списание на Българската Академия на Науките 4/2005“ [Автор: Екип БАН]
Академичното издателство „Марин Дринов“ наскоро предостави на вниманието на академичната общност новата книга на проф. д-р Румен Георгиев „Делови решения: методология и организация“. Както авторът формулира още в началото, монографията има за цел да разработи методологията и организацията на деловите решения като „системно обвързан базов процес, осигуряващ оцеляване и развитие на всяка една организация, независимо от нейния характер, на основата на устойчив приоритет на общите цели и резултати, подходящо съчетаване на икономически, социални, структурни, личностни и технически условия и съзнателно „общуване“ с различните видове риск като източник на нови възможности“ (стр. 27). След запознаване с книгата читателите ще се убедят, че декларираното желание е успешно реализирано.
ИНФОРМАЦИЯТА И РИСКЪТ
За постиндустриалния етап на развитие, определян още като информационно и рисково общество, е важно да мислим не толкова като за начин на производство на материални блага, колкото като за начин на създаване, преработка и движение на знания. Знанието не е информацията въобще, а тази информация, която внася разбиране и подбужда към действие.
Според Румен Георгиев именно решенията са тези, които смислово синтезират различните информационни фрагменти и разнородни знания в посока – тази на успешното действие. Това синтезиране обаче е изключително сложен проблем, особено в организациите. Процедурата на вземане на решения в една организация протича едновременно на няколко нива и в широкия смисъл на думата — ретроспективно: за да разбереш какво трябва да направиш е необходимо нещо да направиш. Оттук за автора потребността от информация в процеса на вземане на решения е не само следствие от непълни знания; потребност възниква и вследствие на зависимостта на организациите от голямо множество други решения. Системният подход на Румен Георгиев разкрива информацията като среда, осигуряваща взаимосвързаност на решенията, а последните — като „тъкан“ от „експлицитна“, т.е. изразена чрез символи, и „имплицитна“ информация, чиято същност е скрита.
Изхождайки от тези позиции, обоснованите от автора принципи, техники и тенденции при усъвършенстване’ на деловите решения могат да се разглеждат като един своеобразен мост за взаимодействие между „експлицитното познание“ и „имплицитно- то познание“ във фирмите и другите организационни звена на съвременното общество. Голяма част от знанията, трупани в организациите, е съставена от опита на работещите в тях и може да бъде предавана между хората и организациите само чрез добре обмислени, но гъвкави управленски процедури и модели. Една или друга фирма може да си осигури конкурентно превъзходство само когато успее да изгради „мостове за прехвърляне“ на скритите знания в явни, на явните – в скрити, на явните — в явни и на скритите – в скрити знания. По този начин се създават условия опитът на работещите да се предава и разширява, а познанието, генерирано във външната среда, да се интегрира в скритите навици на работещите, позволявайки им да усъвършенстват технологиите за вземане на решения, използвани дотогава.
На базата на задълбочени изследвания на процесите и богатия си практически опит Румен Георгиев представя на читателите „работния проект“ за много от тези мостове.
Важно е и още едно пояснение. „Различната идея“ на автора е в това, системното разглеждане на деловите решения да се обвърже с риска. Неопределеността на решението произтича от виждането, че рискът и неопределеността са следствие както на „природната среда“ и „ограничеността на човешкото познание“, така и на „ирационалността в поведението на хората“. На това обръщат внимание още през началото на XX век световноизвестните учени Дж. Кейнс и Ф. Найт. Тази постановка означава, че за управление на риска в организациите може да се говори когато човекът, освен че е въоръжен с нужните знания за контролираните от него процеси, отчита какво влияние оказва с решението си върху другите и се съобразява с вероятната реакция на другите на неговото решение. Информационного общество създаде технически и техно-логически условия за това. Те са нелинейни по характер и с възможности да превръща абстрактните символи в конкретни сигнали, които „туптят“ и мотивират хората.
Класическата социална форма в- обществото — организацията, обаче изостава в своите промени от технологиите, не отговаря адекватно на техните изисквания. Автора определя като най-важно да се променят целите, подходите и принципите, на базата на които се формират и реализират решенията в организациите. Във всички случаи предпоставки за такива динамични промени ще бъдат и намиращите се под силно въздействие на обществото „неформални“ фактори при вземането на деловите решения — култура, убеждения, кластери, регионални цели и др. Затова в книгата е направен впечатляващ опит двете теоретически концепции във връзка с тези проблеми — на външните конкурентни сили и на вътрешната ефективност — да се синтезират в единна концепция на деловите решения, която да играе ролята на водеща нишка при грядущите трансформации на организациите в постиндустриалното общество.
Изследователският метод, който се прилага при разработването на парадигмата на деловите решения, на тяхната методология и организация е „от върховете към корените и от корените към върховетеi( — от ясно дефинираните принципи и приоритети към надеждни и ефективни средства за тяхното прилагане, от реалните проблеми към ефективните решения.
Съществуващите в теорията концепции за решението — нормативни и дескриптивни, се пречупват през опита на автора и множеството резултати от експерименти, които той използва. В резултат на това се обосновават както принципи, така и модели и тенденции, имащи основополагащо значение за методологията и организацията на деловите решения. За първи път в нашата литература критично и във взаимна връзка са анализирани концепциите по вземането на решения на представителен кръг от класици и съвременни лидери в науката, между които Нобеловият лауреат X. Саймън, Дж. Марч, Р Сайерт, В. Врум, М. Кроа- зие, Ч. Линдлом, Р. Талер, Г. Шифрин, Д. Канеман, А. Тверски и др., от една страна, и „кръгът на рационалистите“ — Д. Вернули, А. Смит, М. Вебер и др., от друга. Авторът е успял да извлече полезното и от едното, и от другото направление, и на базата на собствените си изследвания и опит е очертал методологическите и организационните предпоставки за повишаване на ефективността на управленските процеси в постиндустриалните условия на риск и неопределеност.
Особен интерес представлява голямата палитра от разнообразни, научно доказани човешки евристики и феномени, които се анализират в ново качество на съпровождащи и обогатяващи процеса на деловите решения. Този анализ, без съмнение, е новост за нашата мениджърска наука и практика. Става дума за анализ на методите на научното направление „бихейвиоризъм“ от позициите и за нуждите на разработените от другите науки, най- вече от икономиката и математиката, модели и технологии при вземането на делови решения. Авторът нарича обогатяването на методологията и организацията на деловите решения с такива методи „икономически бихейвиоризъм“, подчертавайки, че разглежда най-често срещаните отклонения от нормативните рецепти за избор на решения, произтичащи от модела за максимизиране на полезността. Конструктивната роля на изследването на евристиките и феномените, отбелязва Румен Георгиев, е не те „да се подредят, за да формират“ нов цялостен модел, а да се приспособят за предвиждане и ефективно коригиране на поведението на вземащите решение в конкретните ситуации.
Новостите за практиката и теорията, разработени в монографията, засягат и редица други важни проблеми на съвременния мениджмънт. Ще отбележа само още два приноса, които са интересни и за широкия кръг от читатели: Природата на хиперконку- ренцията и сценарият за ефективно взаимодействие при колективни решения.
Теоретичното обобщение на автора за природата на хиперконкуренци- ята и начина за постигане на стратегическо превъзходство на дадена организация в условията на тази конкуренция представлява несъмнен интерес за всеки ръководител. Според автора днес конкуренцията е хиперконкуренция и това се диктува (стр. 261—262): ю
първо, от високия динамизъм на условията за бизнес в информационното общество, когато постигнатите преимущества от фирмите са бързо- течни, отрасловите граници — размити, предпочитанията на потребителите — капризни;
второ, от значителното повишаване на ролята на нематериалните активи, на тези знания и връзки, които в условията на информационное общество създават допълнителна стойност;
трето, от целенасочените действия на някои крупни играчи на световните пазари към дестабилизиране на съществуващи и формиране на нови пазари и използване на неикономически методи за създаване на конкурентни превъзходства по непредсказуем начин.
Оттук на базата на опита на водещи фирми и на научни изследвания Румен Георгиев описва стратегията, която може да осигури превъзходство в условията на хиперконкуренция като „стратегия на ключовите компетенции и мрежовите решения“. Според него успехите на редица известни фирми като Honda, Мюгозой и др., се дължат в голяма степен на това, че стратегическите решения на ръководствата им приоритетно са насочени не толкова към разнообразяване на продуктите и към икономии по баланса, колкото към управленските процеси и организационните структури, които поддържат и развиват ключовите компетенции и позволяват да се формират динамични способности за създаване на допълнителна стойност. С други думи, за автора преходът на дадена организация от едно състояние в друго е процес на прираст най-вече на „сплавта от знания, опит на персонала и организационни способности на ръководителите, обвързани с техническите системи и другите активи на организацията“ (стр. 292).
В монографията ориентацията на стратегическите решения към ключови компетенции се свързва с мрежовата, „клстерната“ организация на решенията. „Ако йерархическите пирамиди в управлението изискват професионализъм и изпълнителност — констатира авторът (стр. 296), то подходът от кластери и ключови компетенции изискват талант и далновидност висока степен, управленско изкуство от акупунктурен тип. „Снайперска“ точност и своевременност, съчетани с игра „по цялата клавиатура с всички възможни тоналности“ — такива трябва да бъдат днес деловите решения, ако искаме организацията, която ръководим, да постига стратегическо превъзходство.
Полезен за всеки мениджър е също така сценарият за ефективно взаимодействие при колективни решения, разработен от автора. В случая не става въпрос за теоретично обобщение, а за конкретна технология, апробирана в практиката и приложима най-вече, при организиране на съвещания. Авторът разглежда съвещанието като основ- на форма за колективни делови решения. С предлагания сценарий той описва един ясен, гъвкав и естетично отрежисиран процес на взаимодействие на участниците, а също между тях и околната среда, с оглед реализиране на две взаимосвързани сюжетни линии за постигане на целите: „предметна“ и „емоционално-органи- зационна“. Би могло да се каже, че това са сюжетните линии, пронизващи не само конкретния сценарий, но и цялата монография.
Крачката, която прави проф. д-р Румен Георгиев да обобщи и предаде своя опит и знания по деловите решения, „проблема над проблемите“, заслужава нашето признание. Книгата му е една богата на идеи монография, в която и най-ерудираният читател би намерил нещо ново за себе си. Друг вероятно ще открие идеи, които силно се доближават до неговите. Трети ще бъде впечатлен от начина на интерпретация. Ще има и такива, които няма да бъдат съгласни с някои или с повечето идеи на автора. Вероятно ще се намерят и читатели, които ще бъдат загрижени за собственото си битие, за-щото е повече от очевидно, че това, което в мениджмънта на развитите страни е очертана реалност, при нас тепърва предстои с пълна сила. Във всички случаи обаче книгата ще бъде полезна на широк кръг от читатели не само от научните, но и от деловите и стопанските среди.
Книжка „Списание на Българската Академия на Науките“
04/2005 г., година CXVIII
Редакционна колегия: Проф. Христо Баларев, акад. Ячко Иванов (главен редактор)
Редакционен съвет: чл-кор. Ангел Балтов, чл.-кор. Георгие Русев, ст.н.с. I ст. Павел Минчев, ст.н.с. Петър Добрев, проф. Розалия Бикс, ст.н.с. I ст. Славчо Янев, проф. Христо Баларев, акад. Ячко Иванов
Редактор: Маргарита Григорова
Коректор: Анелия Йосифова
Техн. редактор: Правда Глогинска
Изд. индекс: 614
Формат: 60х84/8
Печатница на Академично издателство „Марин Дринов“, поръчка 2133
