Доклад на база на разработката „Системен подход към риска от външните финансови дебаланси в българската икономика”, обсъждан на пленарно заседание на XIX годишно събрание на Международния съюз на икономистите (IUE), Рио де Жанейро, 5-8 януари 2010 г., публикуван в Научните трудове на IUE на английски и руски език. Темата на събранието „Глобализацията на икономиката и световният опит от антикризисни мерки”
Една от най-точните характеристики на съвременното информационно общество е, че то е рисково общество. Съвременният свят е свят на непрекъснат рискооборот, в т. ч. на трансформация на различни по характер рискове, при което се променят възможностите едно или друго събитие да се случи, а последиците от него да съответстват на първоначално визираните.
В условията на съвременната световна икономическа криза все повече се разкрива същността на големия разрив, който се формира през последните години между системите за макрорегулиране на националните икономики и реалиите на глобалните финансово-икономически процеси – разрив, специфичен за отделните страни и изискващ определени разлики в мерките, които вземат различните правителства. Оттук днешната несигурност, свързана със световната икономическа криза, не може и не трябва да се разглежда само като причинена от външни фактори, мнение, към което се придържат някои правителства, в т. ч. предишните власти на България до изборите в средата на 2009 г.
Идеолозите на пазарния фундаментализъм, главно икономисти-монетаристи от типа на М. Фридман и др., разглеждат икономическото движение само като безконечна линия и господство на рационалното мислене и рационалната стратегия. За разлика от тях редица класици като Дж. Кейнс, А. Маршал, Дж. Гълбрайт и Ф. Найт, както и много съвременни икономисти, например, Пол Кругман, Дж. Стиглиц, Дж. Сорос и др. наблягат на важни ирационални явления в развитието на капитализма, отчитайки, че периодично повтарящите се кризи са в самата същност на капиталистическото и пазарното стопанство, и проблемът е да се научим да го регулираме от гледна точка на нововъзникващите условия, а не да отричаме тази същност. Все повече изследователи виждат днешния етап в развитието на световната икономика като завършек на прехода й от индустриално към постиндустриално състояние чрез верига от бифуркации, съответстващи на големите икономически цикли на Кондратиев.
На езика на конкретната икономическа политика двугодишният опит в условията на световната икономическа криза показва, че в добре справящите се с кризисните явления страни към управлението на икономиката на всички равнища се подхожда от прагматичните позиции на системното взаимодействие, със стремеж усилията и ресурсите да се концентрират върху ключовите ограничения и връзки – външни и вътрешни, на системата. Това се прави в противоположност на сляпото следене на постулати от различни политикономически модели, несистемното прилагане на чужд опит и робуването на собствени навици, несъобразени със ситуацията.
В изследването, което съм предложил на вашето внимание в раздадената ви студия на английски език, този опит на сравнително успешните икономики се анализира на фона на локалните тенденции на глобалната криза в българската икономика и нейните ключови ограничения – външни финансови дебаланси и вътрешни организационно-икономически причини, които по мнението на автора силно влияят на тези дебаланси.
Първо, по въпроса за дефицита по текущата сметка и ролята на капиталовите потоци.
Изследванията показват, че нашата страна в продължение на дълги години провежда политика, водеща на практика до значителни дебаланси по търговията с чужбина, откъдето и главно се формира т. н. дефицит по текущата сметка на платежните ни взаимоотношения с другите страни. По данни на БНБ през 2008 г. този дефицит достигна 8,3 млрд. евро или 24,3% от БВП с тенденция за по-нататъшно нарастване, макар и с по-малки темпове, което е важен ориентир по отношение на финансовите дебаланси.
Равнището на дефицита но текущата сметка по отношение на БВП по принцип обаче не е пряко и еднозначно рисково събитие, а е сборен резултат от множество конкретни рискови решения, които се вземат в икономиката. Заради конкретността на обстоятелствата в международните сравнения липсват експертни нормативи при каква стойност на този показател една или друга икономика навлиза в критични или катастрофични зони на развитие.
Затова освен текущата сметка на платежните взаимоотношения с чужбина анализирам и другия основен елемент на платежния баланс, тясно свързан с нея – капиталовата сметка. За оценка на риска е важна както величината на актива, така и каква е структурата на средствата в капиталовата сметка. Тази сметка по разширеното определение на БНБ включва всички видове инвестиции (дялови, портфейлни и др.), заеми и кредити (банкови и фирмени) и др., макар че в международен план при сравнения и решения по оценка на ефективността, като капитал се разглеждат само преките инвестиции в икономиката.
В българската икономика чрез цифрите за притока на финансови средства отвън по посочения в тази сметка разширен обхват се вземаха управленски решения както за уравновесяване на търговския баланс, така и за стимулиране на растежа. С други думи, изхождаше се от постулатите на неолибералния модел, виждащ развитието само като възходящо, рефлексно регулирано от всички видове потоци на световния финансов пазар. Не се отчиташе, че в допускането на диспропорции между финансовия и реалния сектор, отделните страни трябва да изхождат и от конкретни техни ограничения, свързани със специфичната структура на икономическите отношения, информационната асиметрия и моралния хазарт.
Разгърналата се глобална икономическа криза поставя остро въпроса за необходимостта работата по разкриването и оценяването на рисковете от външните платежни дебаланси да се превърне от изследователски процес в отрегулирана системна процедура на генериране, оценяване и прилагане на делова информация в управлението на националните икономики. Неотрегулираният и несистемен подход към външните платежни дебаланси води до грешни управленски решения на всички равнища, в т. ч. и при международни договаряния и ангажименти.
Смятам, че в условията на глобализацията пазарът все по-малко ще толерира неравновесията във външнотърговските потоци и „изяждането” на национални продукти от други икономики. В това отношение интересен пример представляват някои нови моменти от икономическата политика на страните от БРИК, които широко използват вътрешния ресурс за справяне с кризата (Индия), увеличават дела на публичния финансов сектор за кредитиране на икономиката при ликвидна криза на частните кредитни институции (Бразилия), регулират външнотърговските потоци съобразно тенденциите в търговското салдо с чужбина (Русия), ограничават свръхлиберализацията на капиталовите пазари (Китай) и пр. С това те внасят равновесие и по-голяма стабилност за себе си и в световната икономика.
Достигнатите критични равнища на външноплатежните дебаланси предполагат, че в България също трябва да се набележат конкретни мерки, насочени към засилване ролята на вътрешното търсене и инвестиране за икономически растеж, въпреки че мащабите и характерът на нашата икономика са други, и чуждестранните мерки за пренасочване на растежа не могат да се копират буквално.
Второ, относно размера и структурата на съвкупния външен дълг на България
Размерът и структурата на съвкупния външен дълг на България, т.е. на външната задлъжнялост задълбочава кризата у нас. Нейният размер и структура, наред с други фактори, са водеща предпоставка за ограничение на притока на чуждестранен капитал. Така, в края на 2008 г. съвкупният външен дълг съставлява над 36,6 млрд. евро (вкл. задълженията на банковия сектор към чужбина ) и, като цяло, надхвърля сумата на БВП, която е около 34 млрд. евро. Само по себе си и според международните сравнения това значение на показателя е в зоната на критичните за страната рискове, и е ограничаващ фактор за икономическия растеж и равнището на кредитоспособност на икономиката.
Притокът на чуждестранен капитал в страната през 2008 год. като първа година на кризата намаля с 1,1 млрд. евро или с около 16,5 % в сравнение с 2007 г. Тази негативна тенденция се задълбочава през 2009 г. и се очертава като продължителна
Що се отнася до кредитоспособността на страната, то с оглед сигурността на чуждестранните инвеститори задлъжнялостта на всяка страна към чужбина предполага оценка на нейната кредитоспособност като система, независимо дали се касае за официални (държавни) или частни задължения. Затова създадените специално за целта международни агенции определят т. н. „рейтинги на страните”, с които отразяват техните съвкупни рискове, както по отношение на държавните, така и на частните задължения. В българските условия частните външни задължения са десетократно по-големи от тези, поети от държавата. В българските делови кръгове тези ниски държавни задължения често се разглеждат като специфично преимущество на страната. Обаче, както неотдавна отбеляза Световната банка, при недостатъчно отрегулиран контрол от страна на властите върху такава структура на задълженията, нараства и уязвимостта на икономиката.
Постигането на устойчива тенденция за намаляване на критичните равнища на външните дебаланси на страната предполага повишаване способността на икономическата система да генерира печалба. Всяко действие ( решение ) в подобна дебалансирана система трябва да се оценява по степента на своето влияние върху производителността на системата по паричен поток, т.е. върху увеличаването или намаляването на паричния поток и свързания капитал в системата на националната икономика за единица време. Възловият системен проблем на максимизирането на производителността по паричен поток е адекватността на публичните услуги и решения на реалиите вътре в страната и на световните финансови пазари.
Взаимодействието на финансовата сфера – външна и вътрешна, с реалната икономика изисква външните и вътрешните финансови потоци на макроравнище да се обвързват с механизмите на рентабилността на икономиката, в т.ч. с нейната вътрешна съставляваща, намираща израз преди всичко в индикатора производителност на труда. В съвременните условия на бифуркации в крайна сметка именно производителността на системата по паричен поток, базираща се и на показателя производителност на труда на всички заети и всички структури в обществото, е това, което определя както растежа на доходите на населението, така и инвестиционната привлекателност на страната.
В България решението на въпроса за по-висока производителност е в ръцете преди всичко на държавата, която трябва да реформира организацията на работа в основните публични сектори и своите структури и оттук да повиши ефективността на публичните решения и публичните финанси. Сега публичните сектори и структури не играят тази системообразуваща роля, която по принцип им е присъща, което стана особено видно при използването на средствата от Европейските фондове за инфраструктурни обекти и мрежи и други нужди на реалния сектор. Приоритетен текущ проблем, който може да ограничи заплахата от задълбочаване на кризата в страната, е какви решения вземат и какви публични услуги създават властовите институции сега при разпределяне и подпомагане на бизнеса и гражданите с финансови средства от източници, свързани с Европейските фондове, както и извън тях. Въпросът стои изключително остро, особено като се има предвид неуспешният досегашен опит на държавата ни по създаването на съвременни механизми за работа на министерствата и другите публични учреждения на базата на принципите на програмното бюджетиране и проектния мениджмънт. Не е възможно администрацията да изисква от другите да работят успешно на базата на системните принципи на програмния и проектния мениджмънт, които предполагат постигане и заплащане по конкретни цели и резултати, когато самата тя като цяло действа по старите модели на финансиране, кредитиране и стимулиране. Затова внедряването на принципите на проектното бюджетиране и проектния мениджмънт при използването на средствата от ЕС, както и при другите видове финансирания се явява задача номер едно в работата на публичните институти в България на настоящия етап.
В разширения вариант на разработката се прави подробен анализ с конкретни предложения за области и проблеми, по които органите на изпълнителната власт и общините трябва да поемат своя дял от отговорност за реализирането на програми и проекти, пряко влияещи върху максимизирането на производителността на системата по паричен поток. Става въпрос за насърчаване с различни средства на проекти в областта на производството и износа на екологично чисти земеделски продукти, лекарства и медикаменти; създаване на съвременна индустриално – логистична мрежа, оптимизираща транзакционните разходи на икономическите агенти; внедряване на система за тотално управление на качеството в основните звена на медицинския, образователния, туристическия и застрахователния бизнес; защита на населението от ценови шокове в енергопотреблението и пр.
Анализира се и въпросът за конкретната намеса на държавната власт в банковата дейност, която в България е с доминиращо чуждестранно участие в нейния капитал. Обосновава се изводът, че намесата може да бъде целесъобразна и ефективна от страна на правителствените органи само ако се подчини на ясната цел за регламентирано насърчаване на кредитирането на бизнеса и гражданите по обосновани конкретни програми и проекти на базата на специализирани държавни фондове и търговската банка с държавно участие, а не за пряко вливане на бюджетни или заемни средства в полза на ликвидността на чуждестранните дъщерни банки и филиали.
Системното „общуване” с финансовите дебаланси в България трябва да обхване и мерки по осигуряването на непрекъснатост на разплащанията между стопанските контрагенти извън финансовия сектор. Проблемът е, че междуфирмената задлъжнялост в България в момента надхвърля повече от два пъти годишната сума на БВП за 2008 г. До сега изпълнителната власт не вземаше нужните мерки за намаляване на задлъжнялостта, а браншовите организации, в съответствие със сегашните си пълномощия, се ограничаваха в съдействието си само до публични проучвания и информация. При изразените симптоми на кризата непредприемането на действени мерки в това отношение може да доведе до верижни фалити на предприятия и задълбочаване на отрицателния растеж ( спад ), при който БВП за третото тримесечие на 2009 г. в реални цени е с 5,8 % по-нисък в сравнение със същия период на 2008 г. Това е една от най-големите опасности пред българската икономика и бизнес в условията на днешната криза.
В изследването се обосновава и изводът, че много внимателно и с комплексна оценка на рисковете, а не само с политически съображения трябва да се подхожда към финансирането и реализирането на крупни и системнообразуващи за българската икономика проекти, каквито са, например, енергийните проекти. Презумпцията, че системообразуващи обекти биха могли да се изграждат само на базата на частен интерес не съответства на съвременните виждания за развитието на управлението като доказателствено такова. Още повече, че системната оценка на външните финансови рискове на страната недвусмислено показва, че няма значение дали един външно финансиран обект се изгражда с частни или държавни заемни средства – за чуждестранните инвеститори рискът е еднозначен.
В крайна сметка изследването показва, че в средносрочен период основната задача пред България се свежда както до стимулирането на вътрешното потребление, така и до насърчаването на ключови производства и иновации по овладяването на нови пазарни ниши, не само и не толкова в Европейския съюз, колкото извън него. С това България не само би намалила външните си финансови дебаланси, но и би допринесла за увеличаването на принадения продукт на ЕС и усилване на своя рейтинг и позиции на европейския и световните пазари.
