„Стар монах живеел сам в своя обширен, но скромен дом. Една вечер в къщата влязъл крадец, който решил, че вътре няма никой. Не намерил почти нищо ценно, само няколко съда и малко храна. Докато обикалял из къщата в търсене на нещо, което да си заслужава да отнесе със себе си, в една от стаите с изненада видял медитиращия монах .
Монахът поздравил крадеца и го попитал какво желае. Когато крадецът обяснил, че е дошъл да го ограби и да му вземе всичко ценно, монахът извинително му казал: „Съжалявам, че сте се потрудили толкова, за да ме ограбите, но аз не притежавам нищо ценно, което да ви дам. Ето вземете дрехите ми. Сигурно за тях ще можете да вземете повече пари, отколкото за старите съдове или храната.“ Крадецът взел дрехите и напуснал къщата.
Монахът, вече гол, продължил медитацията си. Докато гледал през прозореца към небето, си рекъл наум: „Иска ми се да можех да му дам луната. Толкова е красива. Той би могъл да я използва и да се наслъждава на красотата и докато тя го заведе у дома.“
P.S. Ще се научим ли да правим разлика между онова, което е ценно за нас и онова, което е ценно за другите, между стойността за нас и стойността за другите? Или винаги трябва да съществува пазарна цена като база за сравнение, която да ни помага да оценяваме красотата.