НЯКОЛКО са опасностите за българската икономика заради фиксирания курс
ВАЛУТНИЯТ риск за всяка икономика е от вида системен, спекулативен риск. Причина за него е движението на валутните пазари. Ако една икономика поради някакви причини се отказва гъвкаво да регулира играта на своите субекти на валутните пазари, то пазарите си играят с тях и с икономиката като цяло. Това е основен избор пред нашата икономика, в т. ч. и пред банковата система – да играеш или да бъдеш играчка. Що се отнася до самото съдържание на валутния риск, най-точно може да бъде определено като вероятност от намаляване на печалбата от бъдещи операции, а също и реализиране на текуща загуба на ценова конкурентна позиция за местните производители в сравнение с чуждестранните производители /особено вносители/ в страната, фактите, които характеризират тази опасност за българската икономика, към момента са няколко.
През последните години беше констатирано все по- голямо нарастване в абсолютен и в относителен размер на кредитите от български банки във валута към фирмите и гражданите. Така към 31.12.2003 г. кредитите във валута към фирмите и гражданите съставляват 4.061 млрд. лв., или 40.8% от общите кре-дити на българските банки. Година по-рано те са били само 2.6 млрд. лв., или 40.3% от всички кредити на банките, а през 2001 г. – 1.5 млрд. лв., или 37%. Въпреки същественото увеличаване обема на всички банкови кредити в последно време техният размер от около 27% спрямо БВП все още е много по-нисък от този в страните с развита пазарна икономика. Там, както многократно сме подчертавали, те надхвърлят годишния размер на БВП за съответната година.
През т. г. се очертава банките у нас да продължат да завоюват нови пазарни позиции, но главно чрез разширяване на валутния си кредитен портфейл. Много експерти считат, че значително по-бързият ръст на кредитите във валута отколкото в левове е продиктуван от политиката на търговските банки и по-специално на техния мениджмънт към по-голяма сигурност на вложенията. Не означава ли това обаче, че интуицията на банкерите предвкусва бъдеща нестабилност на лева, която ще засегне всички ни?
Какви предпоставки доведоха до ситуацията банките – български юридически лица, да се стремят към валутни клаузи в договорите за кредити и често дори да отказват левовите?
През 1999 г. отпадна изискването на Закона за задълженията и договорите /чл.10, ал.1/ всички разплащания на територията на страната да се извършват в левове. Това развърза ръцете на търговските банки да предоставят валутни кредити, които да се използват и за разплащания в страната. На пазара на недвижимата собственост разплащанията са почти изцяло във валута.
Либерализира се валутният режим в страната на базата на Валутния закон от 1.01.2001 г., при което ползването на кредити от чужбина от местни лица е предмет само на регистрация, а не на одобрение в централната банка /чл. 4, ал. 1, т. 1/.
По-широко се разпространиха ипотечните облигации във валута /след приемането преди две години на специален закон за това/, които са предмет на значителни по обем операции между самите търговски банки в България. Размерът на ипотечните облигации понастоящем надхвърля 100 млн. лв., като преобладаващата част от емисиите е в евро. От началото на 2002 г. досега тяхната сума нараства средномесечно с 4.4%, а го- дишно с над 50% и са едно от големите предизвикателства на банковия пазар. Същевременно валутният курс на лева след въвеждане на еврото като единствено платежно средство в ЕС е постоянен – 1.95583 лв. за 1 евро.
Данните по-горе са „върхът на айсберга“, но на редица международни експерти те говорят, че банките не възприемат стабилността на паричната ни единица, предопределена от курса, за достатъчно надеждна и се насочват към други валути. С други думи, зреят процеси, които ние не умеем или се страхуваме да изследваме и да покажем.
Нашите анализи показват, че в основата на бягството на банките от лева са застрашително нарастващият дефицит по търговския и по платежния баланс с чужбина. За това неколкократно алармира и мисията на МВФ. През последните години основните показатели за развитието на външната търговия на страната /на база митнически данни/ са следните:
Кумулативният размер на отрицателното салдо на търговския баланс за периода 1999-2003 г. е близо 10 млрд. USD. Тази огромна не само за нашите мащаби дупка показва, че за уравновесяването на платежния баланс с чужбина ние непрекъснато разчитаме изключително на потока от чуждестранни кредити и инвестиции към страната и на приходи от туризма. Международният туризъм обаче сам по себе си не може днес и в близките няколко години да уравновеси платежния баланс. За 2003 г. неговите нетни приходи /с разходите на български граждани зад граница/ едва надхвърлят 800 млн. USD. В крайна сметка фактите показват, че засега процесът води към последователно задържане на потреблението вътре в страната.
Изводът е ясен – нарастващите износни стокови потоци и приходите от туризма далеч не компенсират разликата в превишението на вноса, акумулирано досега. Това вече е обективен показател за все
още неефективното участие на България в международното разделение на труда. Така вместо източник на богатство външната търговия се превръща в механизъм за изтичане на национален доход и за ограничаване на вътрешните ресурси за икономически растеж. А добре е известно, че никоя страна не е извела икономиката си на предни позиции без създаване на условия за експортна ориентация и увеличаване на експортния потенциал.
Освен икономическите основания една от причините за все по-голямото отрицателно салдо е неизменният валутен курс. Процесите в икономиката са взаимообвързани. Несъобразяването на равнището на валутния курс с изискванията на пазарите води до влошаване на условията на външната търговия вследствие на инфлацията, като задържа износа и стимулира вноса. Повечето от икономистите обаче се опасяват от промяна в политиката на твърдо фиксирания курс, считайки, че това трябва да се извърши след влизането на България в ЕС.
Защо се задържа износът? Известно е, че в повечето страни от ЕС, към които основно е ориентиран нашият износ, средната инфлация е около 1% годишно, докато в България тя е в рамките на около 5%. За периода 2000-2003 г. натрупаната кумулативна инфлация е 27.85%. Това се отразява върху цените в страната, но износителите не могат да получат полагаемата им се увеличена равностойност в лева, доколкото националната валута не се влияе от пазарните условия, търсенето и предлагането на валута. Неизменният курс стимулира при равни други условия вноса от чужбина, което, вместо да укрепва националните ни производствени възможности преди влизането в ЕС, ги разрушава. Практически на база вътрешни условия българският лев непрекъснато девалвира, но механизмите на валутния борд и по-специално неизменният валутен курс не позволяват да се отчита това влияние. В крайна сметка понастоящем българският износител губи 0.28 лв. от всеки лев изнесена стока заради разликата във валутния курс.
Ако трябва радикално да решаваме въпроса, то считам, че са необходими частични изменения във валутния борд, при които левът да стане плаващ в определени граници, отчитащи пазарните механизми и условия. Със сегашната си крайна форма особено по отношение на валутния курс бордът наподобява валутния съвет от времето на Тодор Живков, което е един голям анахронизъм.
Неблагоприятно въздействие върху външните плащания на страната оказват и идващите от чужбина кредити от нефинансови организации за фирми в България. В края на 2003 г. те са около 4.1 млрд. USD и вече надхвърлят сумата на банковите валутни кредити. Тези външни кредити реално са вече 21.8% от БВП. За съжаление въпреки че БНБ на базата на Валутния закон притежава необходимите възможности за събиране на данни за целите, за които се използват тези кредити, в годишния си отчет за 2001 г. тя посочва единствено, че 91% от тях имат финансов, т. е. паричен характер, но какъв точно – не се анализира /по-нататък и тези цифри в годишните отчети липсват/.
Данните не потвърждават мненията на експерти и политици, че кредитите от чужбина за фирми в България са за инвестиции и поради това уравновесявали платежния баланс. Ако се направи анализ, ще се види, че най-голям дял имат вложенията в недвижими имоти с непроизводствено предназначение в търговията и много по-малко в преработващата промишленост. В първите два случая навлизането на чуждестранните кредити има малко или повече спекулативен характер, докато само вложенията в инвестиционни проекти може да са с положителен икономически ефект.
В момента кредитите от чужбина не тежат на платежния баланс, но не е ясно в кой момент може да го взривят, тъй като и кредитите, и лихвите по тях подлежат на връщане зад граница. Ако БНБ не следи от близо тяхното движение, те може да се окажат важен фактор от курсов характер, който ще повлияе отрицателно върху активите на нашите банки във валута.
Същото се отнася и до преките чуждестранни инвестиции, макар да имат сравнително по-постоянен характер. За периода 1992- 2002 г. тяхната акумулирана сума достигна близо 5.5 млрд. USD, а за 2003 г. офи- циалиата статистика на БНБ отчита преки чуждестранни инвестиции 1.361 млрд. USD. В тях са включени и 909 млн. кредити от чужбина от нефинансови организации, които всъщност не са инвестиции. При неблагоприятно икономическо развитие е възможно част от чуждите инвестиции също да напуснат страната и да натежат на платежния баланс.
Казаното дотук, не значи, че задълбочаването на монетаризацията на икономиката е тенденция с благоприятен характер. В голяма степен то се дължи на засиленото участие на чуждестранната, а не на местната валута. Същото се отнася и до балансовите активи на търговските банки /кредити и ипотечни облигации/, които преобладаващо са в чуждестранна валута – над 50.3% в края на 2003 г. Ако този процес не се регламентира и регулира от централната банка и рязко не се увеличи обемът на левовите кредити и левовите ипотечни облигации, това може да доведе само до сериозни сривове на паричната система, доколкото голяма част от кредитите и ипотечните облигации не са свързани с генериране на доход в чуждестранна валута.
Смятам, че в момента валутният курс у нас влияе отрицателно върху външните ни платежни и икономически отношения с ЕС. Рязкото неконтролируемо спадане на курса на националната валута при влизането ни в ЕС ще направи почти невъзможно връщането на кредитите във валута особено за малките и средните предприятия, които много трудно се ориентират към износ. Макар активите натърговските банки да са в чужда валута, реалното развитие на пазара и курсовият фактор рано или късно ще окажат отрицателно влияние върху риска, поеман от самите тях.
Статията е част от в.“Пари”
28 май 2004 г.
