ЦЕЛЕСЪОБРАЗНОСТТА двата проблема да се разглеждат заедно произтича от това, че в пазарното стопанство всяка диспропорция в търсенето и предлагането е потенциален източник както на структурни нарушения, така и на инфлационни явления. Това значи, че в своя корен
ИНФЛАЦИЯТА ВИНАГИ Е СТРУКТУРНА
За анализа на антиинфлационната политика е важно да отбележим също, че съществува зависимост на функционирането на пазара от степента на развитие на икономическите структури и механизми. От тази гледна точка може да се говори за развити и развиващи се /слабо развити/ в пазарно отношение страни. Сред последните е и нашата страна.
Освен това следва да се има предвид, че пазарът като всяка уравновесена система е много демократичен в основата си. Некомпенсираната намеса на участниците на пазара на страната на предлагането или на страната на търсенето води до дебалансирането му, а оттук и до негативни социални тенденции и ефекти. Затова пазарът труд- но може да изпълнява различни социални функции, ако те същевременно не са покрити с други реални мерки в производството и разпределението.
Друго изходно условие на анализа е, че успехът на мерките на антиинфлационната политика в крайна сметка зависи от чувствителността на икономическата система към прилагането на тези мерки. Успехът е положително свързан с тази чувствителност. Развитите в пазарно отношение страни са по-чувствителни към такива мерки. Казано по-просто, маневреното пространство на развитите страни е много по-голямо. Обратно, в слаборазвитите страни дори конюнктурните колебания имат свои социално отрицателни влияния. А това означава, че в слабо развитите в пазарно отношение страни икономическите организации носят определени социални черти.
Тези постановки позволяват дори връзката между сферите на икономиката и политиката да се третира като определена от съответните балансиращи и компенсиращи механизми на пазара. Гъвкавостта и мобилността на развития пазар го прави по-независим от политиката, отколкото неразвития. Същевременно развитият пазар има много по-силно, а главно по- отрезвяващо въздействие върху самата по-литика. Обратно на това, неразвитите в пазарно отношение страни в много по- голяма степен зависят /при това най-често отрицателно/ от действието на политиците. Тук слабостта на пазарните механизми прави икономиката неспособна сама да балансира неадекватните и произволни действия от страна на политиците, а на свой ред поради същата тази слабост не може и да ограничи този произвол. Така че в неразвитите пазарни условия всяко въздействие върху икономиката има силен ефект върху цялото общество и затова не може да се третира тяснопрофесионално.
КЪДЕ ПОСТАВЯТ УДАРЕНИЕТО РАЗВИТИТЕ СТРАНИ?
Търсейки успех от антиинфлационните мерки, развитите страни поставят ударението върху намаляването на разходите за предлагането, като необходимите раз-ходи за иновации се засягат минимално. Тъй като намаляването на разходите включва също намаляване на бюджетните разходи, нормално е под въздействието да попадат не само частните, но и държавните икономически организации, въпреки че в нито една развита страна те нямат значително участие във формирането на обществения продукт. Тези организации обикновено са инертни и до голяма степен разчитат на бюджетни субсидии. Чрез мерките се засилва раздържавяването им /в което води Великобритания/ или се дава път на такава служебно-управленческа преориентация и мотивация /Франция/, че условията им да се уеднаквят с тези в частните корпорации.
Разбира се, тези твърдения не трябва да приемаме като абсолютни. Стагнацията не е цел за развитите страни. Ръстът на цените показва структурна несъгласуваност в икономиката. Ограничавайки икономическия растеж, икономическата политика и пазарът елиминират всички второстепенни участници, които не са осъществили необходимото натрупване, като в същото време откриват перспектива за нови участници на пазара или на иновационни продукти. Само в такива условия може да се говори за пазарна антиинфлационна политика, т.е за непреки мерки на въздействие и те се прилагат от развитите страни. Всъщност в това се проявява чувствителността на икономиката. Манипулирайки с лихвените проценти, тези страни стимулират или ограничават инвестициите, като подпомагат това с допълнителни фискални мерки. Тъй като съществуват и развити финансови пазари, мерките лесно предават влиянието си върху снижаването на инфлацията. Разбира се, ръстът на цените не се нормализира бързо, защото равновесието винаги се установява на по-високо общо равнище на цените. Но това изпреварване на цените стимулира и мотивира по-активното участие на хората с инициатива в стопанското развитие. Същевременно добрата балансираност не позволява рязко изоставане на жизнения стандарт от динамиката на цените. Ресурсите на стопанския организъм осигуряват защита на хората макар индексирането на заплатите да не успява да догонва нарастването на цените.
Промяната на фискалната политика също не е лесна задача, защото днес тя се отличава с големи трансфери, което може да увеличи вместо да намали инфлацията. Независимо от това в условия на временен упадък фискалната политика винаги се стреми да стимулира ръста на нови дейности, които в началните периоди не реализират високи печалби, обратно на традиционните дейности, осигуряващи поради по- високите си цени по-високи печалби.
Като последствие от антиинфлационни-те мерки отслабва активността, а това смекчава изискванията на синдикатите в традиционните дейности. Това пък оказва влияние върху общото равнище на цена- та на работната сила. Друг благоприятен компонент произлиза от факта, че отслаб-ването на конюнктурата в развитите страни автоматично сваля цените на жизнено-важните суровини на световния пазар. Част от стабилизационните разходи се прехвърля на износителите на суровини, което означава принос към снижаването на инфлацията в развитите страни от страна на неразвитите.
Съвсем разбираемо е, че свързаността на международната размяна и финансовите пазари, усилвана и от все по-значителния трансфер на капитали, води и до специфично формиране на валутните курсове, които също са привилегия на развитите страни.
От изложеното става ясно, че ефективната антиинфлационна политика е органичен елемент на развитата пазарна система и тя води до преструктуриране на ико-номиката, а в по-далечна перспектива – и до повишаване на общата й конкурентоспособност и приоритетно положение на световните пазари.
С оглед на ефективността, която постигат с косвени мерки,
РАЗВИТИТЕ СТРАНИ ИЗБЯГВАТ ПРЯКАТА НАМЕСА
в релативните отношения на цените. Те изхождат от това, че по причини, същест-вуващи и на страната на предлагането, и на страната на търсенето, пазарът сам формира временно равновесна структура. Само в изключителни случаи развитите страни се намесват директно в установяването на съотношения на цените.
На първо място, става дума за стратегическите суровини, прекомерното колебание на цените на които, особено внезапното спадане, може да обуслови елиминиране на отделни производители. А това в периода на оживяване на производството води или до тесни места във възпроизводството или до прекомерно повишаване на цените. Затова под формата на коригираща политика всички развити страни имат цял списък от стратегически про- дукти, които са държавни резерви. Под формата на обновяване на тези резерви развитите страни интервенират на пазара с продажби в период на повишени цени, но по цени, по-ниски от борсовите, купувайки ги по-късно на ниски цени, когато икономиката попадне във фаза на рецесия. Макар основната цел да не е осъщес-твяването на каквато и да е положителна разлика /финансова/ факт е, че цялата трансакция не представлява голямо бю-джетно натоварване, щом резервите веднъж са формирани.
Разбира се, към това трябва да добавим факта за отрицателната работа на пред-приятията, които са държавна собственост. Известно е, че почти във всички развити държави /с изключение на САЩ/ държавна собственост са железниците, градският транспорт, електроенергията, газоснабдяването, комуналните дейности. Запазвайки цените им на ниско /или поне на сравнително ниско по отношение на цените на световния пазар/ равнище, държавата всъщност субсидира цените на други продукти, които в по-голяма или в по- малка степен ползват услугите им. Оттук и липсата на протест от страна на другите производители за това, че държавата покрива загубите на тези дейности.
Накрая, макар това да противоречи на решенията на ГАТТ, развитите страни из-ползват също субсидии за износ на отделни продукти. Субсидиите най-често се оправдават с плащането на данък или мито върху внесените суровини и материали за възпроизводство, но в действителност тези субсидии са по-големи. Това води до нарушения на международния пазар, като същевременно допринася за установяване на равновесие на вътрешния пазар. На практика се осъществява една много сложна операция, която освобождава вътрешния пазар от излишъка на предлагане, но без производствени ограничения. Инфлационният натиск, който може да се образува от субсидиите, се неутрализира с високия лихвен процент, като на тази основа се изтеглят пари от обращение, а валутният прилив се използва за укрепване на собствената валута и като последица от това – за по-евтин внос на суровини и материали.
КЪДЕ ПОСТАВЯТ УДАРЕНИЕТО СЛАБОРАЗВИТИТЕ СТРАНИ?
Не е необходимо специално да изтъкваме всички предимства, които биха имали слаборазвитите страни от пълноценни антиинфлационни мерки на държавата. Те обаче нямат компенсиращите и балансиращите възможности на развитите страни. Тук въздействията трябва да бъдат много по-интензивни и по-комплексни, за да може едностранчиво развитата икономика да реагира. В тези условия инфлацията не може да бъде овладявана с меки косвени въздействия, тромавата пазарна структура трудно се преориентира. Износът остава обвързан с диктата отвън и не може да компенсира неефективността на производството.
Същевременно слабата развитост на финансовите структури, едностранчивостта на пазара не стимулират ефективни мерки в сферата на вноса. Практически той остава извън контрола на финансовите и данъчните механизми. Износът не може да се противопостави на вноса и поради слабите иновационни инвестиции. Така слаборазвитите страни попадат в силна зависимост от световната пазарна конюнктура и остават беззащитни пред мощните интернационални стопански структури и международните цени. Дори и стимулираният износ не може да компенсира различен вид помощи отвън. Затова с течение на времето дълговете на повечето от тези страни не намаляват, а дори и нарастват въпреки диверсификацията на износа в сравнение с вноса, възможностите за което съвсем не са безспорни. Така се стига до извода, че икономиката в развиващите се страни в голяма степен зависи и се определя от извъникономическите процеси и въздействия, но най-вече от политическите ситуации както вътре, така и вън от тях.
За повечето слаборазвити страни оскъдицата от средства и силната зависимост от световната конюнктура прави невъзможно например създаването на каквито и да е по-значителни резерви от стратегически суровини. Преди години съществуваше международно предложение да се подпомогнат слаборазвитите страни да формират резервни складове, като това бъде основа за формирането на нов икономически ред. Предложението не успя, което се дължи отчасти на тесните интереси на страните – водещи производителки на определени суровини. Те искаха да им се плати за дългогодишното изоставане на цените им от цените на продуктите на развитите страни. Става въпрос за слож- на процедура по промяната на паритетите в световните цени, което пък влиза в противоречие с интересите на развитите страни, където търсенето на суровини остава твърде мобилно.
Тъй като са ограничени от възможността широко да прилагат косвени мерки, разви-ващите се страни най-често прибягват до различни
ФОРМИ НА ПРЯК КОНТРОЛ ВЪРХУ ЦЕНИТЕ И ЗАПЛАТИТЕ
Макар че тези мерки нямат за цел ограничаване възпроизводството на икономиката, както и намаляване на жизнения стандарт, който заплатите покриват, когато се прилагат дълго време, ефектите от тях са отрицателни. Основната слабост е в това, че при контрола на цените по правило се приема еднакъв среден граничен доход /печалба/ във всички отрасли. Ако се подхожда диференцирано, проблемът е как обективно да се разграничат дейностите, които са иновационни, от съществуващото традиционно инвестиране, което обикновено е и причина за съществуващата не-съгласуваност. Работата е в това, че интересът на инвеститорите по правило се привлича от дейности, даващи бърз ефект, и затова повечето капитали се влагат несъгласувано и спекулативно, което още повече дебалансира пазара. Ограничаването на тези спекулативни тенденции обаче изисква силна намеса на държавата, граничеща с драстично елиминиране на пазарните механизми и поемане ролята на основния фактор в ценовата политика. Стопанското преструктуриране започва да се определя не от икономическите, а от административните механизми. В условия на небалан- сиран и тромав пазар това дава възможност на едни или други участници в икономическите процеси да корумпират администрацията и да извлекат допълнителните свръхпечалби от съгласуването на съответните забранителни мерки със своята ценова политика.
Особено неблагоприятни са последиците, когато контролът върху цените и заплатите се осъществява чрез замразяването им от определена дата. С това се санкционира съществуващата производствена структура, която от своя страна е била причина за нестабилността. По-точно казано, от това обикновено се възползват онези, които своевременно са повишили цените си, така че сега незаслужено прибират определена свръхпечалба. Все пак този вид контрол върху цените се прилага най-често /например Бразилия и Аржентина/ и трябва да добавим, че в определени случаи той е оправдан. Става дума тази мярка да се прилага, докато бъдат подготвени други допълнителни мерки, които да осигурят по-съгласувани релативни отношения на цените след размразяването, а също така в случаите, когато са налице неизползвани потенциали. Чрез замразяването на цените се попречва не-достатъчното използване на тези потен-циали да се покрива с високи цени. В този случай с помощта на съответна валутна политика, която влияе върху интензификацията на използване на ресурсите, рeзултатите могат да бъдат значителни. Всичко това означава, че фактът на замразяване на цените трябва да се разглежда в рамките на разполагаемите реални ресурси, което в случая с Бразилия е едно благоприятно стечение на обстоятелствата. Същото не може да се каже обаче за много от слаборазвитите в пазарно отношение страни.
Връщайки се към необходимостта от допълнителни мерки след размразяването, ще трябва специално да подчертаем, че това е прекалено тежка и сложна задача, защото в условията на замразени цени и заплати няма мотивация за повишаване на производителността, така че и държавата губи ориентацията си за действителните тенденции, които действат скрито в икономиката. Тъй като пазарните структури и търсенето на отделни продукти не съвпадат, се засилва черният пазар. Разкриват се възможности със специални отговори да се неутрализира контролът на цените, което допълнително усложнява и без това сложното положение в икономическото преструктуриране. Накрая продължителното задържане на контрола върху цените води до значителен недостиг на стоки дори в условия на сравнително стабилно производство. Причината е в увеличеното търсене на реални ценности. Това е така дори в условията на замразени заплати, защото намалява индивидуалното инвестиране, което е важна брънка в целия процес.
С ТЕЗИ факти не искаме да кажем, че прекият контрол върху цените във всички случаи е неблагоприятна и вредна мярка. Подчертаваме само неефективноста на продължителното й прилагане, тъй като в описаните обстоятелства по-късното освобождаване на цените представлява лотария. Не трябва да се лъжем и по това, че администрацията може обективно да утвърди структурните отношения на равновесие. Ако тя можеше да прави това, много нелогичности в икономиката на социализма щяха да бъдат избегнати. Следователно има смисъл да говорим за краткосрочен контрол върху цените само при условие, че същевременно бъде приложена и система от други мерки, които водят към икономическо преструктуриране. Нужни са например допълнителни данъци върху т.нар. свръхпечалби, които са резултат от повишаването на цените без съответно увеличаване на предлагането. Основата на цялата антиинфлационна политика следва да бъде ориентацията към увеличено предлагане, което чрез временно задържане на ръста на заплатите и цените да определи насоките на желаното икoномическо преструктуриране. Когато предлагането е задоволително, няма място за икономическа невроза, а това означава, че няма място и за промяна на склонността към индивидуално инвестиране, което, подкрепяно и от допълнителни данъци върху свръхпечалбите, гарантира започването на нови инвестиционни цикли.
И така, за да бъде успешен контролът върху цените, акцентът трябва да бъде поставен върху повишаването на обема на предлагането и върху започването на нови инвестиционни цикли. Може да се каже обаче, че в тази насока се правят и най-големите грешки в неразвитите страни, защото обикновено прекалената инвестиционна активност се третира като причина за нестабилността, така че с контрола на цените и фискалната политика се гони и замразяване на инвестиционната активност.
Разбира се, инвестициите носят определен риск, но това съвсем не е основание за негативно отношение към всяка инвестиция. Рискът трябва да бъде балансиран, но в реалните условия това става по случаен начин и не се изключва известно инфлационно напрежение. Така стигаме до въпроса за регламентиране на изземването от пазарното пространство на несполучилите инвестиции, т.е до държавната политика по отношение на фалита.
За развиващите се страни проблемът на риска, а съответно и на фалита е от особено значение, тъй като е свързан с активизиране на мотивационните процеси. При всички случаи за предпочитане е активизиране на собствената мотивация, от-колкото изкуственото налагане на приоритети. Тук своевременната ликвидация печели в сравнение с изкуственото удължаване на живота на неефективните инициативи.
Спряхме се по-подробно върху тази проблематика поради нейната привлекателност за слаборазвитите в пазарно отношение страни. И защото тези мерки често се предприемат по социални причини, като се отчитат само положителните им страни и се забравя, че причините за инфлационния процес винаги иматструктурно-системен характер. Когато не се дава сметка за това, мерките за контрол върху цените и заплатите остават чист фалшификат, т.е. с тях не се преследват конкретни цели. Този род демагогии обикновено минава пред електората поради сложността на икономическите процеси и тяхната интегрираност в общата социална ситуация. Някой обаче трябва да заплати това разминаване. И най-често това са широките социални слоеве, неспособни да ограничат риска поради липса на достатъчни натрупвания. Политиците, които разиграват популистки козове, не са сред тези, които са заинтересовани от едно по-справедливо разпределение на риска, тъй като това би ограничило техните възможности за корупция и злоупотреби.
СЕЛСКОСТОПАНСКОТО ПРОИЗВОДСТВО
заема значително място в цялостната икономическа активност на държавите, а също и сред антиинфлационните мерки. Това се отнася в еднаква степен както за развитите, така и за неразвитите страни. Все пак съществуват и разлики. В развитите страни става дума за стратегическо производство, отношението към което е както към другите стратегически продукти. При това влиянието на селскостопанското прозводство за формирането на обществения продукт е сравнително слабо. Следователно за икономиката е достатъчно, ако селското стопанство осъществява необходимото натрупване за собственото си възпроизводство. За да го осъществи, с ре-дица преки и косвени мерки държавата се стреми да запази паритета на индустриалните и на селскостопанските цени, имайки предвид, че разликите в ръста на едната и другата дейност дават на индустрията /особено на услугите/ големи предимства и при непроменен паритет на цените.
Такива икономически групировки като ЕО имат и по-литически аспекти в подхода към селскостопанското производство. Тук се създават такива ценови условия, които извенредно стимулират селското стопанство, без сериозно да се ограничава нарастването на разходите при производството.
Такава политика трудно може да се нарече антиинфлационна, но пък от гледна точка на икономическата сила на групировката тя няма и значителен инфлационен ефект. И в единия, и в другия случай е важен фактът, че става дума за развитите страни, в които разходите за прехрана не заемат значително място в разходите за живот. Следователно движението на цените или задържането им на високо равнище няма за последствие натиск за увеличаване на заплатите. По- просто казано, селското стопанство, макар и много важно, от позицията на инфлационните тенденции в развитите страни е неутрален фактор. Може дори да се каже, че с оглед на предлагането на продукцията му на международния пазар и валутния прилив, произтичащ от това, то допринася за укрепването на вътрешната валута, а с това и за отношенията към другите вносни цени, което непряко намалява инфлацията.
Съвсем друго е положението при слаборазвитите страни. Тук селското стопанство има водеща роля и голямо значение за цялата икономическа система. Това налага то да бъде поставено в неравно положение спрямо другите дейности и да бъде основа за трансфера на капиталите в цялата стопанска система. Неравенството е необходимо и поради това, че храната заема важно място в разходите за живот и е съществен фактор при ръста на заплатите. Накрая селското стопанство трябва да осигури валутен прилив, защото за редица страни то е и значителен износен отрасъл. При това селското стопанство трябва да осигури и достатъчно натрупване за собственото си възпроизводство – една прекалено тежка и скъпа задача за селското стопанство на слаборазвитите в пазарно отношение страни. Поради това селското стопанство често се изпуска от антиинфлационните програми на слаборазвитите страни, прави все по-големи разходи и установява все по-високи цени. Тенденциите, проявили се в развитите страни, все повече се пренасят и в слаборазвитите страни – селскостопанското производство не се разглежда като база за развитие на други дей-ности, а когато е насочено към самофинансиране на развитието си, то е скъпо. Без сериозни дотации отвън, то не е в състояние да осигури стабилни цени на храни-телните продукти,което пък поставя под въпрос целия антиинфлационен процес. Това е така, защото разходи-те за прехраната неизмерно много натоварват разходите за живот, осъществяват постоянен натиск върху ръс-та на заплатите.
За тази ситуация не може да се упреква пазарът, защо-то той е само индикатор на реалните процеси, които протичат. По-точно казано, тъй като процесът започва със селското стопанство, инфлационният натиск, който произлиза от цените на селскостопанските продукти, е само индикатор за несходството в развитието на селското стопанство и остатъка от икономиката. Ако за-дачата е селското стопанство да има анитиинфлационни ефекти, необходимо предварително условие е и съ- щестуването на определен склад от иновации между селското стопанство и другите икономически и извъ- никономически сектори.
Новите технологии и организации биха стимулирали развитието както на този отрасъл, така и системата като цяло. Но точно слабите в пазарно отношение страни практически не могат да си позволят този лукс. Още повече че съществените раз-лики в доходи между тях и развитите страни способстват за интензивна емиграция на висококвалифицирани кадри.
ПРОБЛЕМЪТ ЗА ИНОВАЦИИТЕ
е глобален за всички развиващи се страни. Той се под-силва от факта, че неизмеримо голяма част от осъществявания развой в слаборазвитите страни е финансиран с чуждестранни кредити. Поради неефективно инвестиране и невъзможност да се осъществи необходимият валутен прилив чрез износ, икономиката на слаборазвитите страни се намира под допълнителен натиск, който косвено ускорява инфлацията. За съжаление Международният валутен фонд /МВф/ в своята политика като че ли не отчита това и при регулиране на външната платежоспособност на страните длъжници прилага еднакви регулативни механизми за всич-ки страни: чрез ограничаване на мобилността на валутната политика и намаляване стойността /девалвация/ на националната валута да се постига намаление на непроизводителните разходи и на дефицита. Така инфлацията се третира изключително като валутен феномен, който може да бъде излекуван само с валутно-кредитни мерки. Такава политика трудно може да спаси някоя страна от инфлацията, но ще остави в наследство изключително дълбока технологическа пропаст между развитите и не-развитите страни/която с времето неминуемо ще доведе и до политически проблеми.
Подвеждани от тези изисквания, страните длъжници виждат начин за приспособяване към тях главно в индексирането /явно или прикрито/на цените и на заплатите. Изплащането на дълговете, дори само на лихвите, ги принуждава да изнасят на всяка цена в страните с конвертируема валута. Но понеже в такива условия не може да се говори за съгласувана размяна, наред с износните субсидии се осъществява и падане на стойността на валутата , прехвърляне на част от неосъществените износни цени върху вътрешните цени. Това важи дори при слаба зависимост на вътрешната икономика от вноса. Макар увеличението на цените да не е инспирирано от частния сектор, то той не би могъл да му се противопостави, тъй като в следващия цикъл би трябвало той да повишава цените ако не за друго, то поне заради индексирането на заплатите, което е направено междувременно. Още по-тежко е, когато е налице по-голяма зависимост от вноса. Тогава дава своя ефект и девалвацията, която се покрива с ново индексиране.
Не може да се приеме, че индексирането изведнъж ще спре, когато икономиката достигне оптимално равновесие. Пример за необосноваността на тези надежди да-ват Бразилия и Аржентина. Тези две страни се смятат за класически представители на стриктното прилагане на индексирането. Те прибягнаха към радикално замразяване на заплатите и цените с надежда това да спре главоломната инфлация. Обаче и в двата случая икономическите им структури се оказаха неприспособени спрямо задълженията към кредиторите.
Това не означава, че в други условия, без големи външни задължения техните структури не биха били оптимални. Те се проявяват като не- оптимални именно от гледна точка на изплащане на дълговете. Но това носи за продължително време вреда на цялостната международна размяна на страните длъжници.
Примерът на тези две страни показва, че несполуките в осъществяването на антиинфлационната политика, инспирирани от съответните препоръки на доминиращите в световното икономическо пространство страни, се плащат с понижаване на жизнения стандарт. И тук единственият механизъм, който би се противопоставил на тези негативи тенденции, остава иновацията. Необходими са асиметрични икономически стратегии, които биха изключили порочната традиция за покриване на инфлацията с нов ръст на цените.
Като казваме това, имаме предвид, че в условия на непрекъснато ускоряване на ръста на цените е важно да бъде отхвърлен самият принцип на покриването на ръста с нов ръст на цените. В зависимост от бързината на оборота на средствата, ориентацията разходите да се покриват в момента на реализация пречи за започването на нов възпроизводствен цикъл. Оттук като мярка за осигуряване в момента на реализация се извършва своеобразно индексиране на продажбените цени на ниво на предполагаемия ръст на разходите в след-ващия цикъл. Ако такова предвиждане стане общо, то има най-малко две негативни последици, които често не се забелязват: първо, стига се до ръст на абсолютното ниво на цените /по-точно, този ръст се ускорява/, и второ /много по-неблагопритно/ – няма място за промяна на производствената структура.
Оттук като ефективна мярка може да се разглежда възможността за фискално пресичане на този процес чрез замразяване на излишъка, т.е. чрез антиципирана инфлация. При този подход държавата не се меси в определянето на поизводствената структура, защото тя признава само реалните ефекти, произлезли от ръста на физическия обем на производството и на повишената производителност. С това тя действително оставя пазарът да определя необходимата структура в съответствие с неговите еластитети. По този начин се изпълнява важно предварително условие на ан- тиинфлационната политика – стимулира се ръстът на предлагането, докато на па-зара – вътрешния или чуж-дестранния – се предоставя възможността да определя структурата.
Разбира се, методът на замразяване на излишъка има и своите минуси. Преди всичко става дума за определени институционални трудности, свързани с организацията на фискалната система. Макар от пръв поглед да изглежда проста, методологията на антииипираната инфлация предполага определена обученост на данъчните органи. Точно поради ниската обученост на кадрите слаборазвитите страни прилагат примитивни фискални системи, които се основават на принципа: плати данъка от онова, от което можеш. Ясно е, че в такива страни страда селското стопанство, страдат тези, които проявяват инициатива. Нататък последиците са ясни.
За да се използват иновациите като възлов елемент на антиинфлационната политика, са нужни и редица
ДОПЪЛНИТЕЛНИ МЕРКИ ПО ОРГАНИЗИРАНЕ НА ПАЗАРА
На първо място, става дума за изграждането на контрактна система за научноизследователски и внедрителски разработки. Това означава държавата да поеме в свои ръце не субсидирането, а разплащането с частните и обществените развойни звена, като, разбира се, и сама участва с ресурси в тези процеси. Контрактната система би ка-нализирала индивидуалната енергия на творческите кадри и би създала условия за по-голяма и реална конкурентност в тази сфера. Тя силно би съдействала за кул-тивиране поведението на предприемачите в развива-щите се страни в интерес на обществото.
Важен въпрос на засилва-нето на производствените потенциали, а с това и на предлагането, е въпросът на районирането на размяната на слаборазвитите в пазарно от-ношение страни. По наше мнение излишната диверсификация оскъпява разходите по обмена, без да осигурява толкова хваления икономически суверенитет. Защото днес той не е в стокообмена, а в капиталовите трансакции. От тази ледна точка създаването на регионален стоков пазар на източноевропейските страни е проблем от изключително значение за нашата икономика.
Може да се възрази, че такава политика би съдействала не за техническото развитие, а за техническото изоставане на слаборазвитите в пазарно отношение страни. Това няма да бъде вярно, ако финансовите институции осигуряват трансфер тъкмо на такъв обем технологии, който слаборазвитите страни могат да поемат в даден момент. Извънмерният трансфер /поради недостиг на кадри/, неизползваните инвестиционни средства само увеличават инфлацията. Развитието трябва да бъде в съответствие с темпа на ефектиране на инвестициите. Илюзорно е да се предполага, че той може скокообраз- но да се ускори. Не може извънмерно да се потенцира и ръстът на жизнения стандарт, нито пък изведнъж да се промени структурата на предлагане и търсене. Всичко това трябва да става постепенно и целенасочено, в рамките на единна структурна и антиинфлационна поли-тика на държавата.
Така виждаме по-важните черти на антиинфлационната политика като дългосрочна структурна политика в противовес на монетарния подход, разоряващ икономи-ката на много от слаборазвитите в пазарно отношение страни. Конкретните рецепти следва да бъдат колективно дело на конкретните политици и стопански дейци. Защото, както пише Джон Кейнс: Икономическата наука не е набор от вече готови рецепти, прилагани непосредствено в стопанската политика. Тя е по-скоро метод, отколкото учение, интелектуален инструмент, техника на мислене, помагаща на този, който я владее, да достига до правилни изводи.
Статията е част от в. Пари,
бр. 120, продължава в бр. 121 / 23 и 24.06.1994 г.