АЛТЕРНАТИВАТА на управлението на ОДС в момента е може би една от най-експлоатираните теми. Но дали зад желанието, дори демонстрираната активност на определящите се като опозиция на ОДС стои нещо повече от прословутата формула Стани да седна? Има ли истинска алтернатива на сегашното управление?
Ако говорим за поетия от България път към евроинтеграция, алтернатива едва ли ще се намери. Ако говорим за действащия втора година паричен съвет, осигуряващ на България така необходимата стабилност, алтернатива също няма да открием. Ако пък говорим за свободния пазар като приоритетно условие за развитие на българската икономика, известната му алтернатива – централизираното управление на икономиката – се провали с гръм и трясък.
И все пак не може да не виждаме, че управлението през тези две години натрупа доста грешки, че структурната реформа не върви, приватизацията е откъсната от пазара и инвестициите и поражда много съмнения около механизмите, около процедурите. Самите управляващи много и сериозно говорят за тези и други дефекти на своето управление.
Не могат да не тревожат и все по-забележимите тенденции към концентриране на властта не само там, където това се налага – в борбата с престъпността или в административната реформа например. Политиката отново като че ли се стреми да постави икономиката на колене, да ограничи най-необходимите за истинското й устойчиво развитие условия – свободната конкуренция и инициатива.
Едва ли е нужно да се говори за опасностите, които носят зад себе си монополизмът, политическата обвързаност и зависимост на икономиката. Особено в условията, когато България все по-чувствително навлиза в принципно нова световна икономическа ситуация, главното качество на която е все ПО-ИНТЕНЗИВНАТА ГЛОБАЛИЗАЦИЯ.
Така че днес все по-ясно се очертава истинска необходимост от алтернатива, но не по повод участието на едни или други политически формации във властта, а по повод все по-тежкото икономическо и социално положение на България на фона на икономическата глобализация.
Неотдавна Джефри Сакс отбеляза, че за България е по-важно не трупането на капитали, а интегрирането в световните икономически мрежи, т.е. стопанско поведение, адекватно на глобализацията на икономиката. А България закъснява. Изворите, факторите на това закъсняване се крият много по-дълбоко, отколкото ги търсят и намират повечето от днешните критици на управлението.
Глобализацията на икономиката не е абстракция и не може да се сведе до твърде общата макрорамка на днешното стопанско развитие на България. Глобализацията е преди всичко времеви фактор. Тези, които навременно и адекватно реагират на бързите световни изменения, успяват. Тези, които закъсняват, навлизат в тежки кризисни вълни, от които има само един изход – още по-голямо ускоряване на интеграцията в глобалната стопанска среда. България все повече закъснява и с това шансът й за успех се стопява с всеки изминал момент. Ще аргументирам само с един общоизвестен факт – проблема с приватизацията на привлекателните преди години български предприятия, започвайки от Кремиковци и завършвайки с Химко.
Тези предприятия все повече се превръщат в морал- но и технически остарели конгломерати, включването на които в интензивни стопански взаимодействия с глобалната икономика става все по-трудно и поради тази причина все по-неп- ривлекателно за външните инвеститори.
Какво да се прави в такава ситуация – ситуация, тъждествена на цайтнота в шаха?
Вариантът, който волю-неволю се налага от сегашното управление, като че ли има известни основания от гледна точка на глобализацията – да се продадат за един долар, т.е. безплатно срещу дълга им големите предприятия, наследство от светлото социалистическо минало, за да се освободи стопанско пространство, да се стимулират процесите в други по-ефективни отрасли.
Наистина предприятия гиганти тежат на България. Но не само поради натрупани дългове или неконкурентоспособност на световния пазар. Те са ориентирани към такива стопански мрежи, от които недалновидно избягахме – големите бивши съветски пазари, страните от Източна Европа и някои държави, в които от дълго време тлеят различни междуплеменни или граждански конфликти.
Пренебрегнахме това, че днешната глобализация има не една, а две взаимнодопълващи се тенденции. Едната – към все по-висока степен на интеграция на националните икономики в интернационалните системи, а другата – към формиране на локални стопански структури, които не само успяват да запазят своята стопанска автономност, но и започват да черпят от нея фактори за изпреварващо развитие.
Ето тук според мен се крие шансът и за България. Тя очевидно е закъсняла с разкрепостяването на собствените си ресурси. Приватизацията разкъса и разкъсва необходими технологични връзки вътре в страната. Закъсняхме с включването във вече формирания локален световен център – ЕС. Дори и най-големите вчера оптимисти по повод скорошното влизане на България в ЕС днес виждат как се отдалечаваме във времето от него.
Сега е важното да разберем, че евроинтеграцията не е еднозначен и линеен процес. Следователно тя не означава например загърбване на бившите съветски пазари, а напротив – тяхното всестранно овладяване в кооперация и конкуренция с чуждите фирми. Същото се отнася и за други регионални пазари. В тази връзка алтернативата е нов, по-адекватен на реалната ситуация в света начин за постигане на такова оживление на нашата икономика, което да я направи пълноправен и равностоен партньор в стопанските взаимоотношения. И от това няма къде да се отстъпва.
Алтернативата е преди всичко ИНОВАЦИОНЕН ПОДХОД КЪМ ПРОБЛЕМИТЕ, които възникват пред българското общество тъкмо поради все по-високата степен на влияние, което оказват върху него световните стопански и политически процеси. А решението им все повече зависи от локалната инициатива.
Един от най-болните и най- заобикаляните от политиците въпроси на иновационния подход е този за цените на енергоносителите и структурната реформа. И двата въпроса са обвързани с основните споразумения на България с международните финансови институции и условията на паричния съвет. Ако приемем съвета и условията на МВФ и други наши партньори, и токът, и топлоенергията трябва да струват толкова, колкото струват днес, а дори и повече. Защо? Заради прищявка на някакви си там експерти или според поредния злокобен заговор на световния империализъм? Разбира се, не.
Високите цени на енергоносителите са необходим фактор за структурната реформа. Не става дума за чисто количествени трансформации – закриване на определен брой предприятия и уволняване на определен брой работещи в тях. Става дума за радикална реконструкция и преориентация на производството към модерните спестяващи енергията и запазващи околната среда технологии.
Само че тази вярна в общи линии ориентация при нас все повече става неадекватна.
Преди всичко, когато се говори за цените на енергоносителите, се забравя, че става дума за цените, които се поддържат върху практически монополна стока. Нито НЕК, нито Топлофикацията, нито ВиК у нас реално са демонополизирани. И самият този факт, който поставя под съмнение цялата реформа.
Предприятията монополисти започват да стимулират тъкмо неикономически начини за своето управление и за управлението на икономиката изобщо, създават ресурси за неикономическо, непазарно разпределение, т.е. акумулират фактори за корупция и сенчеста икономика. Как? Много просто. Високите цени на техния продукт не се диктуват от собствените им разходи, а отвън. Оттук се създава възможност точно в тези решаващи отрасли управляващите да дават тон в корупцията, а трудът да остава нискоефективен. Изкуствените дисбаланси в заплащането на труда между монополни и други отрасли дисбалансират стопанската система изобщо. Утвърждава се практика за нестопанска оценка на труда. По този начин вместо да се стимулират иновациите и повишава качеството на труда, монополно високите цени на енергоносителите стопират този процес.
Обикновеният човек може да каже ВЪЛНУВА МЕ ПАРНОТО, А НЕ ГЛОБАЛНОТО!
Не можем ли да намалим тези цени? Да се върнем към почти безплатното социалистическо енергоснабдяване? Не. И не само защото това няма да се приеме с добро око отвън. А и защото към внедряването на новостите трябва да се създава положително отношение във всеки човек.
Ако не можем да променим цените на крайния продукт, защо да не се опитаме да променим техните съставляващи в цялата национална верига с оглед преследване на национални цели и интереси в глобалната икономическа среда?
За съжаление в днешните дискусии по повод раздутите цени върху парното отопление в бита почти никой не поставя въпроса за това как е организирано топлопроизводството, внедряват ли се иновации… Вместо това всички търсят грешки в счетоводните книги на Топ-лофикацията. Но за да се открият такива грешки, е нужно да се отговори и на въпроса дали работещите в този монополен отрасъл за-работват получаваните от тях заплати, дали самият отрасъл е организиран така, че да не губи реални приходи не само накрая, но и в цялата производствена верига. Нито представителите на отрасъла, нито журналистите, нито дори експертите бързат да направят тази сметка.
Изглежда, че по-лесно е да плащаш надути цени, отколкото да организираш собственото си производство ефективно и да заработиш така, че тези цени да не са непосилни за теб.
Българската държава се отнася към собствените си граждани тъкмо по този начин – вместо да им дава възможност да заработват толкова, че цените за ток или парно да не ги тревожат, тя им налага те да се отказват от тези блага на цивилизацията и да отпадат от пазара изобщо.
Очертава се един порочен кръг. Неразумната и неефективна вътрешна организация в производството на енергоносители води до преразпределяне на националните ресурси в полза на техните монополни производители, а като резултат се свива пазарът на продукцията им и те много скоро могат дори да фалират.
Един от изходите е заплатите във всички монополни отрасли да се определят не от монополните цени, а от собствения реален принос на работещите. Държавата трябва да преразпределя така освобождаващите се ресурси с цел да осигурява бъдещето си. А затова е нужно разходите за заплащане на труда, както и всички стопански процеси да станат прозрачни за обществото чрез добре контролирана и поддържана от държавата договорна дисциплина.
Към това следва да се добави фактът, че днес ДЪРЖАВАТА ДЕЙСТВА В ИНТЕРЕС САМО НА ЕДНА ЧАСТ ОТ НАСЕЛЕНИЕТО – на най-активната, от която може да извлече изгода в реално време и реална форма. Остават зад борда не само възрастните, които вече не могат да дават нищо, но и младите, на които просто не им се предоставя тази възможност.
Същевременно все още господства старият комунистически принцип, че скъпо струва единствено физическият труд, а интелектуалният почти нищо не струва, защото не се вижда. Глобалната ситуация прави тази инерция фатална за България, защото освен материализиран в иновации труд тя няма друг конкурентен продукт, който да предложи на световния пазар. Но вместо да стимулира иновационното предприема-чество и инвестира в труда – т.е. в образованието, квалификацията, социалното и здравното осигуряване, държавата продължава да инвестира в самата себе си, в управленския и административен апарат.
Винаги чуждите експерти не само са се чудили, но и са се възмущавали от необосновано високия относителен дял на администриращите труда към този на реално трудещите се у нас. Тези пропорции винаги са били в полза на администриращите. Както казват двама началници – един работник. Днешният бюджет на държавата глобализира така изкривените пропорции – отново за администрацията се заделят на порядък по-значими средства, отколкото за здравеопазване, образование и пенсионно осигуряване.
Време е радикално да се промени подходът – управляващият да получава оценка не според ранга и мястото в управленската йерархия, а според ефективността на труда на управляваните и администрираните от него. Ако постигнем това, ще имаме алтернатива и на днешната управленска практика.
Без конкретни механизми за реализация на тези и други вътрешни условия България много скоро ще се окаже в толкова трудна ситуация, че събитията през януари 1997 г. ще се възприемат като детска игра в сравнение с нея.
Статията е част от в. Пари,
4 февруари 1999 г.
